Отново денят потъна в меките прегръдки на нощта, но вечерта не е така тъмна, както преди, защото навсякъде греят малки разноцветни лампичи, даряващи спокойствие и душевен мир на всеки, който ги съзерцаваше.

   Моите очи обаче не бяха насочени към тях, а към малките искрици на огнените пламъци, които весело се гонеха в камината. Спомням си годините, когато бях малка, как мама и татко, гушнали ме в прегръдките си до елхата, ми разказваха приказки за Дядо Коледа. Винаги мечтаех да го видя, да му дръпна брадата, да си пожелая нещо. Разказваха ми как този усмихнат старец изпълнявал желанията на послушните деца и всяка вечер му се молех да не ме отделя никога от мама и татко, защото те са най-важните хора в живота ми. Спомням си, кагато всяка Коледа се събирахме всички около елхата и щом часовникът отброеше дванадесет удара, получавах безброи подаръци и много топли целувки от семейството си...

   Сега сядам на земята и отварям албума със снимки, който е съхранил в себе си най-хубавите моменти от моя живот. Снимката, която привлече и закова погледа ми, бе запечатала един незабравим следобед с мама и татко. Студът пощипваше бузките ми, а ние се пързаляхме по ледената пързалка и  когато спирахме да си почиваме по лицата на всеки имаше усмивка.

   Сега години по-късно отново взимам кънките и отивам до ледената пързалка, за да се опитам да върна времето назад. Пързалката гъмжеше от малки деца и техните родители, които също с много смях пореха леда под краката си. Смесих се с тях и започнах да се връщам към моето детство. Неусетно хората около мен се разотиваха и аз останах отново сама. Щом краката ми вече се умориха, седнах на леда и извадих от джоба си снимката с мама и татко, която по-рано ми бе привлякла вниманието. В един момент образите на скъпите ми хора оживяха и аз не повярвах на очите си, когато ги съзрях пред мен. Те ме хванаха за ръка и заедно се понесохме по леда в коледната нощ. Отново бях онова малко дете с безгрижната усмивка и изпълнено с топлина сърце. Та какво повече ми трябваше? Нали най-важните хора в живота ми бяха до мен в този момент?

   Не усетих как часовникът бе извървял своя път до дванадесет часа и бавно с отмерени движения той напомняше, че всяка приказка има своя край. Беше време да се разделя с мама и татко, но преди това те ме прегърнаха и ми казаха : „ Обичаме те, мило дете, бъди щастливо! „...

   Чувах как часовникът изпява последните тонове от своята песен. Отворих очи и осъзнах, че всичко бе един вълшебен сън, защото Дядо Коледа се бе сетил за моята мечта и бе ми подарил един щастлив миг с моето семейство.

   Подаръкът от белобрадия старец ми върна вярата във вълшебството на Коледа, защото тогава мечтите стават реалност.

   Затова, мили хора, нека се връщаме по-често към детството си, тъй като там е събрана цялата топлина и радост, която може да изпълни сърцата ни. Нека поне на Коледа в нас възкръсне добротата и искреността на детските очи, защото тогава наистина се случват чудеса.