Любовта е чувство, което, рано или късно, изпитва всеки един от нас. Известно е, че тя е способна да променя, да носи щастие и да сближава. Способна ли е обаче да издържа на всички пречки, пред които се изправяме, и възможно ли е да бъде съхранена?
Несъмнено любовта е сред най-висшите ценности. Това е вечна тема, за която са писали най-различни мислители, опитали се да разгледат в детайли красотата ѝ. Възможно е обаче тази красота да не се хареса на всеки. На хората е даден избор, чрез който да избират по какъв път да поемат. Този път може да не включва любов. Всеки може да я изпита, но не всеки може да я оцени и продължи. Понякога е необходимо да се покаже хладнокръвие, за да се стигне до зададената цел. Без пречки, без любов. Примери за това има в редица литературни произведения, но в случая стигат и само два – „До моето първо либе“ на Христо Ботев и „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев.
Заглавието на Христо-Ботевото стихотворение ни кара да очакваме, че в него словото на говорещия ще е обърнато към любимата, че това ще е текст, който ще прославя и идеализира любимата и любовта, че ще утвърждава съществуването „за“ и „чрез“ любовта. Началото на текста обаче отхвърля този тип съществуване, осмислено от лирическия говорител като унизително, защото подменя истински важното в живота на човека. За него истински стойностното се свързва с отдаването на другите, със съпричастността към тяхното страдание. Оказва се, че за героя на Ботев от „До моето първо либе“ има един единствен път – да се посвети на другите, да приеме тяхната болка като своя, възприемайки смъртта по един нетрадиционен начин – като на любима жена.
Жестоко и неумолимо е времето в повестта „Крадецът на праскови“. В него такава възвишена и свята любов, каквато изпитват Елисавета и Иво Обретенович, няма бъдеще. Няма, защото по време на война никой не може да намери лично щастие. Това е време, което е изпитание за хората и е най-голямото зло за тях. Войната е причина за всичко лошо – омразата, която разделя, преобръща и разбива човешки съдби. Лиза и Иво избират смъртта. Но не тя побеждава. Обичта между хората застава над войната, болката и отчуждението. Побеждава чистата, свята и възвишена любов на двамата герои, макар и невъзможна сред ужасите на войната.
Примери за възможната и невъзможната любов могат да бъдат изведени и от реалния живот. Влюбвайки се, двама души започват да се различават поне малко от другите. Щастието ги обзема и всичко изглежда като „цветя и рози“. Какво се случва обаче, ако семейството на единия не одобри другия? Тогава започват опити за разрушаване на любовта и обругаване на щастието на влюбените. Ако потърпевшите не устоят на нападките, любовта им бива лишена от развитие – разделят се.
Всъщност невъзможната любов едва ли е толкова трагична. Едни от най-великите шедьоври в литературата разказват именно за нея. Точно тя преобръща света на двама, кара ги да полудеят и да вършат безразсъдства. По този начин човек се чувства свободен преди да дойде неизбежният финал.
На хората ни е даден избор. Ние избираме дали да се впуснем в приключението сами или с партньор, но каквото и да изберем, трябва да знаем, че любовта е може би най-висшата ценност в живота. Дали ще издържим стоически (любовта ни да бъде възможна) или ще се поддадем на спънките (любовта ни да бъде невъзможна) зависи не само от другите, но и от нас. Нашата решителност. Нашите цели. Всичко друго са оправдания.
„И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“ (1 Коринтяни 13:13).
© Николай Янев Всички права запазени