За Дид
Днес паднах. Бях сама, на ново място. Нямах никого, нямах душа, нямах избор...
Паднах... Паднах в калта, огледах се – имаше хора. Изратих зов за помощ, но никой не се отзова. Лежа в прахта с охлузени колене и навлажнени очи, а всеки минаваше... всеки ме стъпкваше... всеки ме презираше...
Почувствах допир. Ти дойде... По-хубава от слънчев лъч. Дръпна ме и каза:
„Хайде, ставай! Нима мислиш, че не можеш сама?!”
Ти ме хвана, вдигна ме и ме понесе. Сложи ме на своите плещи... Сложи ме, носи ме сама, нагоре...
И така... с времето, с цветята, с пътищата в прах и кал... С тях си спомням първото ти „Здрасти!” Тогава бе за мен закрила, тогава за мене беше Божи дар, ти беше всичко... И още си – приятелка за цял живот. Не искам да вярвам, че някой ден ще падна и няма да почувствам твоята ръка, допира ти, любовта ти... Не мога, не искам да повярвам, че някой ден няма да те има! Благодаря ти! Обичам те!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Стоянова Всички права запазени
