Днес паднах. Бях сама, на ново място. Нямах никого, нямах душа, нямах избор...

Паднах... Паднах в калта, огледах се – имаше хора. Изратих зов за помощ, но никой не се отзова. Лежа в прахта с охлузени колене и навлажнени очи, а всеки минаваше... всеки ме стъпкваше... всеки ме  презираше...

Почувствах допир. Ти дойде... По-хубава  от слънчев лъч. Дръпна ме и каза:

„Хайде, ставай! Нима мислиш, че не можеш сама?!”

Ти ме хвана, вдигна ме и ме понесе. Сложи ме на своите плещи... Сложи ме, носи ме сама, нагоре...

И така... с времето, с цветята, с пътищата в прах и кал... С тях си спомням първото ти „Здрасти!” Тогава бе за мен закрила, тогава за мене беше Божи дар, ти беше всичко... И още си – приятелка за цял живот. Не искам да вярвам, че някой ден ще падна и няма да почувствам твоята ръка, допира ти, любовта ти... Не мога, не искам да повярвам, че някой ден няма да те има! Благодаря ти! Обичам те!