За хорото и ръченицата 

Колкото и да са “модерни” и “глобални” всички българи и днес могат да танцуват право хоро, “Елено моме”, дунавско хоро и ръченица. Без тях няма сватба или новогодишно празненство. В доста още необезлюдени села и малки градове все още се правят събори и панаири, родови срещи, празнуват се Сурваки, Великден, Гергьовден, има кукерски игри. Те също не могат без хората и ръчениците, различни в различните краища. А в читалищата на села и градчета се събират баби и дядовци, облечени в носиите на своите баби и дядовци, примамят някой и друг по-млад човек и пеят песните и играят хората на своите баби и дядовци и учат на тях тези малцина по-млади. Нашите баби и дядовци не искат песните и хората им да се забравят и изгубят. Те може би не могат да го кажат точно така, но чувстват, че загубят ли се песните, хората и ръчениците, загубва се и присъщият на нашия народ колективен български дух, чувството за българска принадлежност, който ни е опазил през многото векове, когато не сме имали собствена държава. Защото хорото е колективен танц. Не само в смисъл, че много мъже и жени (в миналото мъжете и жените играели строго поотделно) правят едни и същи движения едновременно, освен това те ги правят заловени един за друг. Вероятно в древността този начин на танцуване е бил най-разпространен, но днес се е запазил у малко народи. А той създава и показва народното чувство и желание за задружност и принадлежност. За разлика от хорото, ръченицата е индивидуален танц. Макар че има ръченици, които се играят като хоро и затова хореографите ги наричат “хора с ръченична стъпка”. Ръченицата има по-скоро състезателен характер. Спомнете си разказа “Ветрената мелница” на Елин Пелин – там има и надиграване, и облог. Ние сме щастливци, че фолклорът ни е запазен до днес. Това го казват американци, австралийци и холандци и други западняци, които се учат да пеят български народни песни и да играят български хора и ръченици, защото нямат свои. И така, в някогашните неделни „дискотеки” по мегданите заедно с чистото забавление и удоволствието да си поскачаш, да послушаш музика и песни, да покажеш новата си красива премяна, да видиш (макар и отдалеч) момата (момъка), които харесваш, е ставало и още нещо – едно невидимо, неусетно, редовно и весело сплотяване, обединение на хората. А както пише и на Народното събрание, обединението прави силата. Хорото векове и хилядолетия е било част от българската сила и идентичност. Хубаво е, че се е запазило досега и би било хубаво да се запази и за в бъдеще. Разбира се, неделните дискотеки на мегдана ги няма вече, но пък все още ги има читалищата със самодейните си танцови състави, има телевизия, която показва тези хора, школи, където децата ги учат. Осъвременени, стилизирани, но хора. Танци, при които всички правят едни и същи движения, заловени един за друг и се чувстват едно цяло, една сила, един народ, българи. Затова, мили млади родители, пращайте децата си не само на уроци по бойни изкуства и модерен балет, пратете ги да потанцуват година-две в местната фолклорна група. Така те не само ще тренират тялото си, но неусетно ще запазят една древна сила, която много други народи вече нямат. Бъдете уверени, че от това те ще станат по-добри хора и българи.