Реална ли е моногамията? Или по-интересният въпрос е: „Полезна ли е за човека като оргнизъм?” Ще започна разсъжденията си по този въпрос от самото начало в това свободно писание без определен жанр, без теза, увод, изложение, логическа връзка между отделните фрагменти, а пък заключението ще оставя на ваше величество – читателят. Нека забравим за малко всичко, което знаем и не знаем (или не знаем, че знаем) за човека като част от планетата земя и неизвестната ни вселена. В стаята ми имаше муха. Известно време не ми пречеше, но в един момент се събудих посред нощ от жуженето постоянно, затова станах и я убих. Размазах я с голи ръце върху прозореца, но когато чух как крехкото ù телце припуква под натиска на огромния ми за нея палец, сякаш главата ми се отвори и някой погъделичка с невидима ръка мозъка ми (най-вероятно с палец) изведнъж се събудих. Не от полузаспалото състояние, в което се намираше тялото ми в този момент, ами от дълбокия сън, който съм смятала за реалност цели 23 години 3 месеца и 4 дни, еквивалентни на моето съществуване. Със цялото си съзнание съжалих за действието, което извърших, с цел съзнателно прекратяване на живота на даден организъм. Какви ли са били нейните цели и какво я е довело до моята стая? Защо тази муха трябваше да плати с живота си в името на спокойния ми сън? Защо животът на едно човешко същество да е по-ценен от този на мухата или на мравката или дори на кактуса, който гледам в стаята си, за да поема вредните вълни от компютъра. Четох някъде, че извършва такава дейност. Въпросът, който изникна вследствие на тези разсъждения, е какво е общото между мухата и кактуса. И трите са живи организми, които имат нужда от вода, хранителни вещества и слънчева светлина, за да живеят, макар да си ги набавят по различни начини. Всички имат начало и край на жизненото си съществуване, макар и с различна продължителност. Но това, на което искам да обърна специално внимание, е ДНК-то, което притежават. В него са заключени гените на всичките им предци от самото им произлизане до сега, всичко, което са видели, усетили, или взели от природата. Задавали ли сте си въпроса защо аз съм такъв какъвто съм? Защо изглеждам по начина, по който изглеждам? Защо въпреки всичките диети и спорт, секретарката в офиса, която си поръчва пица всеки ден от служебния телефон, има по-стегнато и оформено тяло от мен? А защо красивото момче от отдел маркетинг на долния етаж постоянно гледа в мен с желание да премахне всичките ми дрехи и да усети как всеки сантиметър от тялото ми се затопля и кръвта ми започва да пулсира все по-бързо в следствие от докосването му. Цялото това желание е дълбоко прикрито и се долавя леко единствено в левия ъгъл на устните му, които леко потрепват в ненадейна, едва забележима усмивка, когато погледите ни се срещнат. Защо устните му не потрепват така при вида на стегнатото тяло на секретарката? Защото моето тяло, лице, коса са заключени в гена в клетките в кръвта ми, градени от природата години назад до най-първия от предците ми, така че това момче да бъде привлечено от цялата ми същност, точно такава каквато е, точно в този момент. От своя страна моето тяло, долавящо чрез странни химични реакции, отвръща със също толкова голяма сила на желанието му. Мисля, че и сами можете да си представите развитието на събитията, разбира се след преминаването на нужните етапи на осъществяване на все по-близък контакт и леката несигурност и отдръпване, проявени от моето тяло, с цел да събуди инстинктите му за лов и да изостри желанията му до предел, в който просто няма друг изход освен пълното отдаване на желанието, на пулсиращата първична възбуда, напираща да бъде освободена в момента, в който всяко едно съмнение, че отсрещното тяло изпитва съяото желание, се изпари, отстъпвайки място на несравнимо щастие, чувство на пълноценност и завършеност и величие и доминантност над всичко живо и мъртво, сякаш си изкачил най-високия връх, към който всеки се стреми, но само ти си там сега – най-високият човек на планетата. Искаш да крещиш, да покажеш на това до сега чуждо и недостижимо тяло, струващо ти се в момента като продължение на твоето собствено, цялата си мощ. И най-накрая да се освободиш. И го правиш. Тежка въздишка, мускулите ти започват леко да се отпускат, а пулса ти да се успокоява бавно. Изтощен си. И физически, и емоционално и искаш да спиш с дни, докато тялото ти възвърне силите си. Тогава идва моментът на осъзнаването. Рязко изтрезняване. Чувството за величие те е напуснало напълно и си слаб. Мозъкът ти се бори до последно да остане в този най-чист миг на слабост между тези две души. Момент на неподправено щастие, което заключва в силна прегръдка двете тела, лежащи в безсилие. Обектът на най-силните ти желания и човекът, който до сега си чакал и пробуждането му. От двадесет и пет годишния сън, в който е живял достатъчно дълго, че да сметне за реалност. И тогава в телата се връщат всички безсмислени тревоги, които ни се струват толко далечни и маловажни. - Трябва да се върна при годеницата си. Сигурно ме чака. Заедно сме от шест години и за първи път не искам. Не искам да те нараня. - Ти ми даваш всичко, от което се нуждая в този момент, по този начин. Не те искам нито по-близо, нито по-далече. Точно тук съм по-щастлива от всяка годеница, съпруга или каква ли не. Той се усмихна, обзет от внезапен ентусиазъм и щастие. Сякаш това бяха единствените правилни думи в момента, за които дори той не би се сетил. Целуна все едно, за да ми благодари, че съществувам и излезе от стаята някак жив и пълен с енергия. Направил е годеницата си щастлива. Преди това имали известни проблеми. Прибирал се уморен, нервен от работата. Не му харесвало как готви и какви дрехи си купува. Но след онзи ден имал нужда от нея. От жената, която го обича и може да му даде всичката грижа и внимание, които аз не мога. Прибирал се щастлив от работа. Водел я на ресторанти. Яли най-хубавите ястия в града. Видял наново всичките ù качества, заради които се влюбил в нея, но за малко изпуснал някъде между недоволството на шефа си, безсолното ядене и бляновете по едно забранено и недостижимо тяло на горния етаж в офиса. Тази, която го събуди, отключи подсъзнанието му, предизвика тялото му, отвори сетивата му и разгърна пред него всичките му сили, потенциал и слабости и ги обожаваше. Аз пък след онзи ден написах най-добрата си статия. Издадох книга. Успехът ù беше учудващо голям дори за мен. Спечелих толкова пари, че да съм свободна да се занимавам с каквото си пожелая, без да изпитвам страх от провал. Взимах решения с лекота. Животът стана някак по-лесен. Пътувах, изгубвах се, намирах се, карах сърф в Австралия, срещах хора, взимах от тях, давах им от себе си. Подчинявах се на собствената си природа. Сега живея в хармония. Не убивам мухи или каквито и да е насекоми. Взех си хамелеон. Онова момче вече е женено. Има семейство и деца, които обича безусловно. Още поддържаме връзка. Още кръвта ни кипи и желанието му още седи все така в левия край на устните му. Никога не му позволих да ме има напълно. Държах го настрана и после рязко го приближавах. Никога не подтиснах ловния му инстинкт, но понякога го оставях да ме хване. И винаги ме искаше все повече от преди. След всяко мое пътуване се прибирах различна, обогатена. Всеки път ме опознаваше наново. Изтощавах тялото му, будех съзнанието му, и му припомнях мечтите му. Ако се бяхме оставили на всичко вече познато и утвърдено като ред, щяхме да бъдем заедно. Той нямаше да харесва как готвя. Аз дори не можех да готвя. Щеше може би да се поогледа в секретарката, да я залови, да я направи своя и никога да не бъде задоволен. Аз щях още да пиша скучни статии, да убивам мухите и понякога паяци и да си мечтая някой ден да отида в Австралия. Имах късмет, че срещнах това момче, но още по-голям късмет, че имаше годеница. Жена, която го обича и която той да прави щастлива. Може би всичко ще рухне, ако тази жена някой ден научи истината. Може би ще иска да ме убие и никога да не разбере, че нейното щастие съществува заради мен. Повечето жени не разбират. Не харесват себе си никак и затова имат нужда от мъж, който да харесва само тях, за да могат да го моделират по свое желание и никога да не чуят какво той има да им каже. Никой вече не обича хората заради самите тях. Всеки се влюбва във своята представа за хората. Никой не ловува от страх да не се провали и никой не се дърпа от страх, че няма кой да тръгне след него. Не знам дали някой би разбрал защо пиша всичко това. И дали всички биха хвърлили обвинения по нас, в непристойно поведение и липса на морал и ценности. Бих ги попитала чий морал. Чии ценности? Защо изобщо съществуват като понятия, след като инстинктите ни надделяват. Не можеш да кажеш на тялото си да спре да иска или на слънцето да спре да свети. Предпочитам да се подчиня. На природата, на предците си, на водата и въздуха, които изпълват сетивата ми. Да се заслушам в жуженето на мухите. Нека всички ни отричат и нека търсят обич по правилата. Дано намерят. Ние избрахме да се обичаме, когато имаме нужда, а когато нямаме, да живеем. Подарихме си всичко, което ни трябваше и се погрижихме за себе си. В грижата за себе си направихме щастливи и хората около нас. Нека тази жена ме мрази и нека иска никога да не се бях раждала, но нейното щастие в момента се дължи на моето присъствие някога в точния момент на точното място, с точните дрехи и парфюм. Та, мислите ли, че сме способни да бъдем щастливи само с един човек? Мислите ли, че моногамията е полезна за човека като организъм?
© Нежна Революция Всички права запазени