18.12.2021 г., 11:50 ч.  

За жените и уважението. Моята лична история. 

  Есета » Социални, Любовни, Философски, Лични
1378 0 2
6 мин за четене

Привет. Как си в отношенията с жените? Как ги възприемаш? Може би не толкова с приятно, може би ги мислиш за някакви, но нека ти споделя моята история, ти само чети. Какво е за теб жената? Каква е тя? За какво ти е? Как я третираш? Каква искаш да бъде? Мислиш ли си разни неща за нея, одумваш ли я? Груб ли си с нея? Какво ти е мнението за жените като цяло? Задавам ти тези въпроси, за да те замисля. Каквито и да са отговорите, искам да ти споделя нещо откровено. В тийн годините ми харесвах жените, исках си приятелка, тайничко си мечтаех и представях как вече я имам. Но имаше едни неща, които тогава ги отблъскваха от мен. Познай кои са. Като при всеки мъж. Нека ти ги кажа все пак - страхове, несигурност и комплекси. Имах преди мини връзки, жените ме харесваха как разсъждавам, виждаха различност в мен, бяха приятно изненадани. Но не толкова хубавите черти в мен ги отблъснаха. Страховете. Комплексите. Една по една те се отдръпваха от мен. На най-добрата ми приятелка тогава звънях на поразия да се виждаме (през 10 минути, ако не и по-малко). И тя се отдръпна. Питах се "Защо? Защо точно на мен? На различния? Не е честно, аз толкова се раздадох за всички. Па и най-добрата ми приятелка дето толкова държах на нея и тя да ме отреже? Тва не е честно, не се прави така. Една истинска жена няма да ме изостави ей така..." С годините започнах да псувам, да се оригвам. Пред тях съм се изпускал, ставало ме е ултра срам от това, но то беше станало част от мен. Виках си, че са гени. Че така съм се родил. Дефектен някак. Метнал съм се на баща ми, както той обича да казва. Повтаряше ми той една фраза като развален грамофон, набиваше ми я в главата: "40 жени със средно образование се равняват по акъла на един пиян каруцар." Уж видно се бунтувах срещу тази фраза, но си мълчах. Страхове. С годините се промених. Загубих приятелките си, хванах си гадже (не обичам много тази дума) и тя искаше да ме промени. Бях станал добро момче, угоден и удобен за всички. От онзи тип, сещаш се. Зад гърба ми се говореха доста пикантни думички. Някои от приятелите ми също бяха в списъка. Жените не ме харесваха вече, мъжете също. Озлобих се. Към жените, към живота. Станах простак. Не ми пукаше, да става квото ще. Занемарих тялото си. Само дето не се пропих и не пропуших, за това поне имах мозък в главата. Ии, почнах да си викам "тия жени все се дърпат, аз правех всичко за тях, а те кво. Бяха прави момчетата дето ми викат, че една жена може да те доведе до болница. Тъпи са си, не ценят мъжете." Прекарах 4 години в изолация, карах се с приятелката си за глупости, заяждах се, сърдех й се че не мисли за мен а само за нея си. Споменах ли, че искаше да ме промени? Ще ти го напомням пак. Минаваха си годините, вкъщи се карахме с нашите, карах се с приятелката си. Развих страхове от конфликти, тревожности. Не общувах с хора, камоли с жени. Страхове. След години писах на едно момиче от онези, старите връзки. Познайте кой ме подтикна, а аз не исках. Споменах ли, че искаше да ме промени? Писах й. Като ми отговори, грейнах! Искрица светлина. Видяхме се тримата с приятелката ми. Красота. Нещо забравено се върна в мен. Започнах да си задавам въпроси. Жените... Толкова нужни. Ето, не ме е забравила значи. Грейнах заради отговора й. В мен напираха толкова въпроси. И все пак, чувствах си се тъп. Мина се още една година. Ковид. Мерки, новини, Мутафчийски, брифинги. Затворих се в себе си още повече. Писах си само с приятелката ми. 3 месеца. Пооправиха се нещата, видях се отново с онова момиче, вече жена. Държах се привидно добре, но криех комплексите си. Да не ги види, за да не ме отхвърли. Ще каже тя, че съм прекрасен и няма от какво да ме е страх. Прекрасен, но с някои разлики. Споменах ли, че някой иска да ме промени? Мина се още време, попаднах на един канал в Ютуб. Пича говори за мъжете и жените. Гледам. Класации. "Топ 10 отблъскващи неща в мъжете". "Топ 10 неща, които мъжете си мислим че жените харесват, но не ги". "Никога повече добро момче - Топ 10 причини да не сме прекалено добри". Ще напомня пак за онова момиче, което искаше да ме промени. Гледам, мисля си и се запитвам - пич ли съм с жените? "Да" си казвах винаги досега, но от клиповете вече се съмнявах. Мина се още време, гледах клиповете отново и отново и започнах да се запитвам: "Аз кой съм? С какво жените са ми длъжни? Със страховете ми, комплексите ми, оправданията ми? Със занемареното ми тяло? С ароматите му? Запитах се за мъжествеността, дали я имам изобщо? Как изглеждам в очите на жените? Някои отговори дойдоха. Не бяха хич приятни. Някои дори бяха шокиращи. Започнах да разбирам, че никой с нищо не ми е длъжен. Нито да ме търпи, нито да ми угажда, нито да приема мнението ми. Ако искам някой да ме уважава, трябва аз първо да дам уважение. Ако искам една жена да ме признае и цени, трябва да дам на нея същото. Да я третирам като човек. Като жена. И че ако искам любов, трябва да дам любов. Разбрах, че един мъж не трябва да се възвишава пред жената като по-добър и по-умен, а да я третира като също толкова човек, колкото е и той. Нито повече, нито по-малко. И че ако сгафи, е добре да признае слабостите си пред нея. Няма да го отхвърли, бъди спокоен. Само ще спечели от това. Сетих се за едни мъдрости на тибетски монаси: "Ако искаш да кажеш нещо на някого - кажи му го. Ако ти липсва, звънни му. Ако го обичаш, кажи му го. Ако искаш да те чуе - обясни му." Впрочем, това беше статус във Фейсбук от една жена, само да кажа. Та се попитах: "Какво чакам? Кого чакам? Къде го чакам? Като искам нещо в живота, действам ли за да го получа, или само стоя и се оплаквам?" Жертва ли? На жените? На съдбата? Или на самият себе си...

 

След тази история бих искал да завърша с поука, която е добре да осмислим.

 

Животът е прекрасен. По света има толкова хубави хора, толкова любов, толкова красота. Ако съумеем да излезем от черупката си, да се пречупим малко, да си поискаме нещото което мечтаем. Ако даваме респект към хората, респект към жените, красотата им и вън и вътре, ако бъдем сътрадателни към болката им, проявяваме разбиране, подкрепа и ги третираме като хора... Не е ли това най-хубавото, което можем да направим за тях? Не е ли и за нас самите? Какво сме ние без жената? Какво сме без топлината на Женското Сърце? Какво ни коства да бъдем качествени мъже? Усилия. Но усилията ще си струват. Меко казано. Усилията ще ни направят истински щастливи. Повярвайте ми. И за финал ще цитирам един човек, който дава отговор на много въпроси:

"Ако един мъж не прощава на жените дребните им прегрешения, той никога няма да се радва на големите й добродетели".

Халил Джубран

 

 

Сега, приятелю, замисли ли се?

 

© Вели Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Добре, момче. Навреме си се осъзнал.
    Есето не е от най-добрите, но е лично, и си личи, че си работил по него. По-важно е, че си искрен. It’s all that matters. 👍
  • Хареса ми есето ти.
    Само ще ти кажа, че истинският простак си остава такъв за цял живот независимо колко образования или титли има. Умният човек ще се промени и ще осъзнае своите грешки.
    Успех!
Предложения
: ??:??