Имам нужда да се оттърся от всичко, случващо се около мен.
Тъмно е, седя сама на спирката, пуша и чакам рейса си за вкъщи, където най-вероятно ме чака ядосана майка, готвеща се да изсипе сума ти обвинения по мен още с отварянето на вратата.
Ако зависи от мен, наистина нямаше да съм на тази спирка, ако зависи от мен, щях да съм далеч от тук.
Нейният проблем е параноята, моя грешки от миналата година – неизбледняващи в  нейното съзнание.  
Безсмилено е да ù казвам, че съм друг човек, въпреки че и тя го вижда.
Но може би звуча толкова смешно, колкото две момичета, които дочух в тролея, като едната се хвалеше на другата, как майка ù и махнала гпса или каквото и да е там и другата я хвали какъв нов човек е и колко зле била, и как последния път ù изкарала акъла с тая пяна, която излизала от устата ù. Да вметна – бяха на четиринайсет.
От рейса ми няма следа, а чакам вече 20 минути на спирката. Пуша втора цигара и не ги спрях, да. До мен се доближава мъж, очевидно пиян, който започва да ме дърпа към блоковете зад спирката. Била съм много красива. Надали.
Никога не съм харесвала пияни хора, но напоследък почна да ме отвращава и самата идея за  алкохола, след богат опит от върли алкохолици около мен.  Някои гледки са ми причинявали такова отвращение, че с месеци не можех и глътка бира да изпия, а по едно време може да се каже, че често ми се случваше. Не си правете грешни изводи, не се въргалям по улиците или нечии апартаменти.
Дърпайки ме, даже не се почувствах уплашена, почувствах се погнусена и обидена. Не към човека, към жеста, към алкохола.
Появи се трети индивид, който се изяви като героя, спасяващ младата дама в беда, и така свърши премеждието ми на спирката.
Качвайки се в рейса, се замислих за самия човек, за неговия живот.
Алкохолът променя хората до неузнаваемост. Приповдига, чувстваш се щастлив и весел и за какво по-точно ти е нужен алкохол? Да бъдеш това, което трезвен не можеш? Да си по-отворен, по-социален, да не си задръстен, а после да съжаляваш за повечето от направените и казани неща. Ненавиждам и изпитвам невероятна погнуса и все пак пия. Може би е нещо като самобичуване, не знам и честно казано няма и да разбера.
Имам нужда е да остана сама със себе си, а  това е единственото, което никой не ми позволява.
Нужно ли е да ме питаш какво се случва между еди-кой-си и еди-коя-си? Или още по-нужно ли е да ми разказваш кой какво направил? Или да ми кажеш „Да, ти знаеш, ти винаги знаеш всичко, айде кажи“ и да знам, не ми се занимава и не ме питай.
Схема с пари, липса на такава, свита кутия „Merilyn “ от баба ми, която не си тук за няколко дена, и далавери със спане в нечий симпатичен апартамент в Центъра.
По-жалко не мисля, че може да стане.
Пореден ден.
Същата спирка, доста по-рано. Спор между двама мъртво пияни за 30 лева. Единият му ги бил свил и сега лъжел. Тръгва да удари другия, но вместо това пада на земята.
Друг случай - излизам от вход на блок, а там, на стълбите, ме пресреща мъж, лежащ на земята, толкова пиян, че даже е успял да се напика.
Не разбирам кое би било приятното на такава ситуация, хубави истории правили, надали.
Пияният ти поглед е нещото, което непонасям в теб и в него.
У дома, часът е 21, а аз мразя всичко и всички.
Както и те мен в този момент.
Любовта, привързаността, омразата, тъгата винаги са взаимни, но не в еднакви количества, а и от там великите човешки саги.
Мисълта и съзнанието ми са в крайно нетрезво състояние без поглъщането на каквото и да е било. 
Бих хванала колелото си и бих тръгнала там, където то ще ме откара, още сега. Без телефон, без никаква връзка.
Винаги съм била крайно пазеща и егоистична към времето, което отреждам за себе си, времето, в което карам колело и гледам залеза, времето, в което чета, времето, в което се наслаждавам сама на прекрасния ден.
Лесно можеш да ме изкараш извън нерви, прекъсвайки го за едното нищо.
А аз принципно спадам към спокойните и толерантни тип хора.
През този период на усамотение се чувствам най-празна (и да, това е думата, която най-добре го описва). Тази празнота включва една перфектна комбинация от всички чувства, които са ми познати. Като цяло моя малък рай.
Може би съм прекалено голям нарцис, а може би прекалено вглъбена в себе си – не знам.
От навлизане в това пространство в момента изпитвам неприязъм към теб, който го четеш, който и да си, към човека, който е решил да си покаже певческите данни в съседния двор, към човека, който се прибра към 20 и към човека, който смята, че дребните обещания и отговорности нямат никаква тежест. Към теб и теб, и теб, и теб. Към теб, който ще харесаш това, и към теб, който няма. Към теб, който ме наблюдаваш през терасата, и към теб, който звъниш да ми съобщиш поредната „топ новина“.
Мнението ти, положително или не, прави завой и пропуска станцията си. И на кого му пука?
Ще мразя, докато не се събудя утре сутринта и започна да обичам пак. Надяваш ли се?