Имам нужда да се оттърся от всичко, случващо се около мен.
Тъмно е, седя сама на спирката, пуша и чакам рейса си за вкъщи, където най-вероятно ме чака ядосана майка, готвеща се да изсипе сума ти обвинения по мен още с отварянето на вратата.
Ако зависи от мен, наистина нямаше да съм на тази спирка, ако зависи от мен, щях да съм далеч от тук.
Нейният проблем е параноята, моя грешки от миналата година – неизбледняващи в нейното съзнание.
Безсмилено е да ù казвам, че съм друг човек, въпреки че и тя го вижда.
Но може би звуча толкова смешно, колкото две момичета, които дочух в тролея, като едната се хвалеше на другата, как майка ù и махнала гпса или каквото и да е там и другата я хвали какъв нов човек е и колко зле била, и как последния път ù изкарала акъла с тая пяна, която излизала от устата ù. Да вметна – бяха на четиринайсет.
От рейса ми няма следа, а чакам вече 20 минути на спирката. Пуша втора цигара и не ги спрях, да. До мен се доближава мъж, очевидно пиян, който започва да ме дърпа ...