Древните елини “затвориха” проблема в една митологична схема, поставяйки бреме, което обикновеният човек не би могъл да понесе сам, а само така - посредством естетическо преживяване на трагичното. Или с думите на Есхил: в “Агамемнон”:
“С нищо не зная в света,
Зевса не мога сравни,
който единствен сега
болка напразна громи
в клетата моя душа.”
    Юдеите останаха верни на Старозаветните скрижали и не посмяха да ги интерпретират, дори напротив - трепереха от думите на пророк Исая и подгизваха от плача на Йеремия, изолирани в общност от страдалци, за които Божият гняв и Божията воля изчерпват всички възможности. В едно свое стихотворение Хайне казва:
“Плачат малки и големи
плаче най-хладното сърце
плачат жените и цветята
и небесните звезди.
И всички плачове се леят,
леят се безспир на юг,
текат те всички и се вливат
там долу, в река Йордан.”
    А Блез Паскал: “ Соломон и Йов най-добре са опознали и най-хубаво са изразили човешката окаяност: най-щастливият и най-нещастният измежду смъртните: първият, разбрал от личен опит ефимерността на наслажденията, а вторият - реалността на страданията.”
    Но ако за едно дете е достатъчно да каже “боли ме” или “мъчно ми е” и с това практически консумира наивната си вяра, че нещата ще се оправят, то за възрастните проблемът тепърва започва да набира сила, а подобни думи представляват само една отправна точка.
    Тук си припомням началото на един текст, който някак внезапно и симптоматично изоставих, при все че го предхождаше (като епиграф) великолепна и дълбока мисъл на блажения Аврелий. Ето как изглежда всичко:
“А този огън вечен не така, както
вечен е Бог, понеже, ако и да и без
край, все пак не е без начало...”
    Тази нощ трепти повече в съзнанието ми, отколкото наяве. Обичам ласкавата й снизходителност, възможностите, които ми предоставя - страха от тъмното и надеждата на някой далечен светлик, открояващ се така ясно в далечината, която е повече близост и възможност, отколкото разстояние. И вървя, подчинявайки се на непреодолимото усещане за посока, в това копринено и ухаещо нищо, наречено нощ. По този път всяка стъпка е единствена, и първа и последна - нищо не предхожда и не следва...
    На друго място Аврелий казва:
    “А пък болката, която някои смятат за най-голямото зло, независимо дали е в душата или в тялото, не може да бъде другаде, освен в добрите природи. Наистина онова, което се противопоставя на болката в някакъв смисъл, не иска да бъде оттук насетне това, което е било, тъй като е било нещо добро. Когато то е тласкано към по-доброто, болката е полезна, а когато е влачено към по-лошото - безполезна. Значи в душата болката предизвиква волята, противопоставяща се на по-висша сила, а в тялото - усещане, противящо се на по-мощно тяло. А злото без болка е по-лошо, защото по-лошо е да се радваш на покварата, отколкото да те боли от развалата...”
Този апологет на християнството се опитва да помири човека с болката, изхождайки от очевидната презумпция за греховност и порочност, дори нещо повече - открива в слабостта качества, способни да я превърнат в оръжие срещу самата нея. И ако тук посмеем да си позволим квалификация като “своеобразен нравствен конформизъм”, то следва с голяма лекота да обявим следващите думи на Ницше за “своеобразен естетически конформизъм”: “Религията и изкуството (също и метафизичната философия) се стремят чрез промяна на преценката ни за изживяването (например с помощта на иносказанието: “Когото Бог обича, го наказва”, отчасти чрез възбуждане на желанието за болка, за емоционален изблик изобщо. Оттам води началото си трагическото изкуство)...”
    Болка има там, където има преживяване. За вярващия нейната степен се определя от степента на несъответствие между представата за праведност и представата за лично битие. Сълзата, стонът, молитвата са мостът, под който зее бездната на първородния грях и никакъв друг ирационален подход за преодоляването й не би дал резултат, понеже е казано:”... - (Ефесяни 3:17) . След грехопадението очевидно това е единственото средство за възвръщане на покоя и хармонията, на сакралната идентичност, позната, вероятно, единствено от Адама. Наред с множеството трудности, които вярващият иска да преодолее и множеството изпитания, които се надява да издържи, има едно, което не дава мира никому и държи нащрек дори най-ревностния и христолюбив - оная несигурност до последния миг, която не дава покой и от която се свива душата. “Защото всеки, който призове Господното име, ще се спаси” (Римляните10:13), но е казано и:”...не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, но от Бога, който показва милост.” (Римляните 9:16). Христос разказва притчата за разумните и неразумните девици, от което следва, че човек би трябвало да си позволи дори за миг разсеяност или небрежност, понеже никога не би могъл да знае дали точно в този миг някой ще го потърси, или повика, но едновременно с това до края на живота си дори да не мигне, и в непрестанно бдение да бъде пак не може да бъде сигурен дали ще е от избраните, понеже и те ще бъдат “...избрани по предузнанието на Бога Отца...“ (1. Петр. 1:2). Нежели да се възгордее и да спре да страда и да трепери за себе си, защото дори апостол “Павел получава плесница, за да не се превъзнася” (П. Кор. 12:7). Следователно голямо невежество би било да се подценяват душевните болки и страдания на вярващия, след като се знае какво трябва да изтърпи, като единственото сигурно, което придобива като заплата за това е надежда.
    Подобно на него (вярващия), така нареченият човек на изкуството по своеобразен начин също се отказва от този свят и заживява в доброволно мъченичество, изпълвайки дните и нощите си с нещо като Платонов диалог със самия себе си. В двата случая има свобода на избора, което е вече предпоставка за огромна отговорност. Творецът е изгнаник в реалния свят и не може да очаква от него нищо повече от снизхождение или страхопочитание, което е всъщност едно и също, предвид пълната изолация, в която го поставят и двете. “Ако може да се твърди - твърди Ортега-И-Гасет - че изкуството е спасение на човека, то това е вярно дотолкова, доколкото само в изкуството човек намира спасение от строгостта на живота и най-неочаквано се завръща в детството”. Но нека си припомним какво най-много ни е привличало като деца - да пораснем. Логичното заключение тук е, че съществува един констативен белег в търсене на това спасение, а именно - промяна на статуквото, каквото и да е то. Неудовлетвореността при човека на изкуството, ако наистина е такъв, неизбежно стига до отрицание на този свят (който му е необходим дотолкова, доколкото на хищника плът, с която да засити глада си, преди да се излегне под някоя сянка край бистър поток). Това, което наистина го интересува, е той самия. Трагическо изкуство съществува дотолкова, доколкото съществува изкуство въобще, понеже какво друго е изкуството, освен средство за детерминиране, т. е. за унищожаване на този феноменологичен порядък. Разрушителната и деструктивната природа на изкуството е от значение единствено дали тя (чашата) съществува. Няма по-мълчалив човек от писателя, по-глух от композитора, по-сляп от художника и т. н. Това са истинските инвалиди в този свят, в който тревата е триизмерна, славеят - шумен, а речта - красноречива. И всички тези апостоли на изкуството са дважди мъченици, понеже дори не познават своя господ, нито нищо и никога не им е обещавал, не знаят откъде идват и къде отиват. Нито пък ги задоволява твърдението на Шекспир, че “Земята е майка и гроб на природата”, както и на Реверди - “Природата - това съм аз.” Само титаничната им окаяност и окаяната им титаничност ги правят забележими в един свят, в който“ великият помирен” на Новалис все още не съществува.
    В известен смисъл дейността на човека на изкуството уподобява хроматизъм с обратен знак, или в обратна посока - хармонизирайки предмета на своя труд, съчленявайки крайните продукти на разложената вече светлина - първоизточник, (цветове, нюанси, сенки) т. е. движейки се в обратна посока, приближава се все повече и повече към една изходна точка, към еднозначието на едно начало, неподвластно на всяка реторика, опознаване и преодоляване. Културният опит, познавателен и естетически, този гигантски поход към помирението, хармонията и дори абсолюта, до ден днешен не е успял да сътвори идеологема, способна да издържи на времето и да е различна от мита, или от битието на архетипа. Рано или късно всеки културен опит се докосва до непреодолима преграда и ще не ще се примирява, отърквайки се гузно, гневно, раболепно, боязливо или удовлетворено в подножието й, подобно вълната в скала. “Бунтът” и “Краят” на Вагнер - неговият Парсифал, който според Ницше “е вдъхнатият от чувство за превъзходство скрит смях на Вагнер над самия себе си, триумфът на последната му творческа свобода, творческо сбогуване със света...“, падайки “ничком пред християнския кръст”; кубизмът на Пикасо, този антиантропоморфичен опит, оставил белег единствено върху лицето на културната история, нямащо нищо общо с конформизма, понеже е много повече посока, отколкото акт, вектор, отколкото път; цел - отколкото средство; “сънищата” на Кафка, осветяващи една или друга ниша от бездната на човешката природа, въпреки правдивата си безпощадност и безнадеждност не предизвикващи повече трепет и страх, отколкото “огнената геена”, понеже не са окончателни и крайни - всички тия труженици и мъченици на полето на изкуството в един краен миг на творческа зрелост, в голяма степен “обладали” света, в който живеем, за да го отрекат на колене пред своето безсилие, подобно каещи се.
    Ако изкуството е само върхът на айсберга, достъпното и видимо, нейното “лице, тяло й е потопено в потока на времето, който шеметно го влече към небитието”. - ако си послужим с една тропа на Ортега-И-Гасет.
В “Четирите цикъла” пък Борхес твърди, че историите са четири, докато броят на интерпретациите - значително по-голям. Първата е Троянската война, втората - завръщането на Одисей, третата - Язон и златното руно и четвъртата - жертвоприношението на Бога. Така или иначе, всяка от тях е непреодолима със средствата на което и да било изкуство, както и свидетелстват и всички досегашни опити. “Ние сме дотолкова лишени от дух и вяра - възкликва на едно място Борхес - че в щастливия край виждаме само грубо скалъпена залъгалка. Не можем да вярваме в рая, но пък вярваме в ада.”
    Едва ли това така категорично твърдение е лишено от основание, но хиперболата тук е тропа, образно послание или последния образ, отвъд който вече няма достъпни символи. Пътят на естета-пилигрим е извървян, а на указаното място обекта на поклонение остава невидим, но достатъчно осезаем, че да може Oртегa-И-Гасет да твърди: ”...новото разстояние, което ни дели от миналото, се определя и от пълната изява на историческия усет, зараждащ се в чужди на изкуството духовни сфери.”
    Изкуството изчерпва относителната си независимост и красноречие тъкмо там, откъдето започва красноречието на Вярата.