24.01.2014 г., 16:26 ч.

За Отговорността 

  Есета » Философски
1530 1 3
3 мин за четене

 

Счупих се.

                     Преди 3 години.

                                                    Но всичко започна много преди това.

 

Бях шлякано дупе завършващо с лекота добър технически техникум. Ама щото от пусто съм опак от малък, поисках да уча икономика. Че щеше да ми е много лесно в техническия. От къде да знам, че съм бъркал? Влезнах на втората година. Първата умишлено се провалих на изпита в техническия. Че нашите настояваха.

Учех задочно и бачках в един склад. Склададжийче, бе брат. Това може би ми беше най-яката работа. Седиш, гледаш, учиш се, скатаваш колкото можеш, малки далаверки, свободно време... Красота!!!

Е да ама завърших. И сега трябва да кеширам положения труд в икономическия (за преписване основно). И ми върза в кока кола. Чак сега осъзнавам как. Това беше мътната 97 дето беше много мътна който я помни. Аз бях поживял няколко месеца в Швеция, първо излизане и то там. Като атомна бомба брат ми отнесе главата. И съм се върнал един надъхан с очи като прожектори на непораснало хлапе искащо да постигне мечтата си.

 

Моята беше да стане по-хубаво.

Бях видял, че е възможно.

И ги светя тия на интервюто брат с тия очи и ми върза. Мисля, че за 6 месеца там научих всичко за корпоративния свят. Имах късмета, че в този период кока кола въобще не се прикриваше и мачкаше директно като за последно.

 

И после тук и после там.

                                              И онам.

                                                             И си еба майката...

 

Бях добър логистик. Имах много добри учители. Набараха ми лесно слабите места и започнаха да ме експлоатират. Внимавайте много ако сте отговорни перфекционисти. Лесно могат да ви водят за носа.

Няма лошо. Все пак за това ми плащаха. Това обаче, което е започвало да ми тежи, е че ако се справях с нещо ново добре, освен че нямах евала, се очакваше че всеки следващ път ще го правя поне толкова добре. И ако някога даже успеех по-добре Стандарта се променяше.

Нито новите задачи спираха. Нито помощ даваха. Оправяй се сам да те еба! Нали затова сме взели мениджър!!!

 

Ок оправях се. Но се уморявах. И то не от задачите.

 

А от шибаното напрежение, което бях започнал да изпитвам от факта, че нямам право на грешка...

 

И се счупих. Помогна ми също, че след като направихме последната реорганизация в работата се оказа, че успяваме да произвеждаме пак толкова но с 20% по-малко хора. Дали не ги уволнихме,а?  60 -70 семейства останаха с един или без работещ в къщата.

Защо, бе джанъм, защо?

 За да спестим 60 заплати. Всъщност за да ги дадем на едни хора там горе дето имат някакви акции. Да направим богатите по-богати. Като оберем и изхвърлим на улицата 60 човека!!!

 

Е как да не се счупиш човек. Нали в мен дреме един Дон Кихот грабнах клавиатурата и бой!!! После си я счупих в главата. После си счупих и главата...

 

Е мерси брат. Стига толкова. Оказа се, че ако си върша добре работата обирам някой и аз.

         Доставчик,

                              колега,

                                            баланс.

 

                                                            Но най-вече себе си.

 

Сега съм новак. Не знам какво точно ще правя за прехрана. Но ми е леко. И усмихнато.

 

                             Защото правя толкова забавни грешки!!!

 

                                     http://vbox7.com/play:2226528b

 

                     Благодаря ти Стив. Може би съм те чул. Благодаря ти!

© Росен Балабанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??