Колко ми е трудно да си призная, че съм част от това самотно и сиво ежедневие, което ни смазва и побърква! Седим в чат-румовете и не осъзнаваме колко сме самотни, как виртуалната среда ни прави само измамно по-щастливи, как се лутаме из сайтовете и забравяме нещо толкова важно като това да се усмихнем на събеседника си, да уловим нежния аромат на парфюм, да докоснем неволно ръката  му, докато си споделяме трепетите или просто да заровим пръсти в косите му и да позволим да изтрие сълзите от лицето ни! Да, много по-лесно е с уеб- камери и микрофони, имейли, сякаш така свикнахме, че ако някой, не дай си боже, не разполага с нужното PC, тайно е отхвърлен, сякаш сме секта, ако не си подготвен с програмите да работиш, изоставянето от другите е факт! Боря се с това всеки ден да напредвам, да съм в крак с времето, но осъзнавам в един момент, че не ние контролираме напредъка, а той контролира нас! Невръстните ни деца не излизат от интернет залите,  пропускайки детството си из мрежата, питам се - това ли е бъдещето, така ли ще бъде, това новата ни ценностна система ли стана? Не смея да си отговоря на този въпрос, защото знам отговора и честно казано май не трябва да му се противопоставям, ако искам да бъда част от това време, независимо дали го одобряваме! И все пак нека понякога не забравяме да се порадваме на онези мънички неща около нас - залеза, вечерния бриз или просто да поритаме топка в задния двор!