Борбата между животното и цивилизацията. Или как печелейки може да губиш, а губейки може да печелиш.

Под влиянието на Фройд и Юнг, животното често е описвано като несъзнателният инстинкт, съвкупност от биологични нужди и импулси, характерни за всеки човек още с раждането му. То е първичното его което е образувано от индивидуализацията на колективният родов инстинкт. Още с опита си да го опишем (дори от "светилата" на психоанализата), се вижда че това за нас е една мъчна и тъмна тема за саморефлекция:

It is the dark, inaccessible part of our personality, what little we know of it we have learned from our study of the dreamwork and of course the construction of neurotic symptoms, and most of that is of a negative character and can be described only as a contrast to the ego. We approach the id with analogies: we call it a chaos, a cauldron full of seething excitations. ...It is filled with energy reaching it from the instincts, but it has no organization, produces no collective will, but only a striving to bring about the satisfaction of the instinctual needs subject to the observance of the pleasure principle.

 

Sigmund Freud 

Интересно защо е така, след като... хм... живеем на планета която е пълна с животни. За съжаление тук виждаме негативният резултат от диференцирането на науките. Това което липсва на доста хора които се занимават с психология изглежда е достатъчни познания по биология. Иначе нямаше да има такава "тъмнина" и нужда да навлизаме в сложното изкуство на "тълкуване на сънища". Трябва просто да си даваме ясна сметка, че просто можем да наблюдаваме животните в техният чист и неопетнен от цивилизацията вид, за да съдим и за животното вътре в нас. Мистификацията на животното в човека, е един от огромните проблеми на модерният човек, който се е самозабравил в опита си да приеме всичко за "социална конструкция" попадаща изцяло под неговият съзнателен контрол. В неговата представа, той е излязъл напълно от животинското царство, за да стане нещо "различно", "уникално", "повече". И подобен феномен не може да се опиша само с неговата способност да доминира другите животински видове, но трябва да се търси и в сформирането на интелигентен ум, способен да изгражда абстркатни представи за живота и себе си. Самият този интелигентен ум, се явява анализатор и съдник на инстинктивния животински ум и неговата природа. И както винаги, когато "съдим" за неща извън нас, обикновено сме по-близо до фактите, отколкото когато съдим нещата вътре в нас. Нужен е истински, а не субективен анализ, за да сформираме ясна представа за това какво е животинският ум и чак в последствие правим паралел с това какво представлява интелигентния ум, и заключим накрая каква е наистина връзката между двата. Такъв анализ би изисквал вероятно няколко книги (които биха били разбрани най-вероятно от същия брой хора...). Но най-елементарно трябва да си дадем сметка, че в животинският ум се крие най-вече личният инстинкт за оцеляване и страх от смъртта. Този инстинкт може да се разглежда и по-обратният начин - като волята за живот. Защото без едното, не може да съществува другото. Волята за живот е базирана изконно на страх, несигурност, необходимост. Интелектуалният ум не притежава тези качества - той е индиферентен към страхът, но с това е и често индеферентен към живота. Т.е. още тук трябва да си дадем сметката, колко е важен животинският ум и каква неразривна част е от сформирането на човешкия Аз. Животинският ум поддържа живота чрез своята хаотична, сляпа, ирационална воля за живот. Интелектът я вижда по този начин, защото в ядрото си, тя няма причина, няма цел, тя просто е, по същият начин по който природата просто е. За нея говори Шопенхауер в своя труд "Светът като воля и представа". Животното, е първият и главен компонент в "света" на аза - тя е изобщо волята му да бъде. Шопенхауер също показва каква е връзката между тази първична воля, и интелектуалната ни представа (която ще разгледаме по-нататък) изключително кратко:

Der Mensch kann tun was er will; er kann aber nicht wollen was er will.
Man can do what he wills but he cannot will what he wills.

Това е вероятно фактът който човек най-силно желае да скрие от себе си. Неговата невъзможност да "трансформира" волята си за живот, чрез представата която има за себе си в интелигентния си ум. Т.е. това е реализацията, че въпреки всичко, човек си остава животно. Може би интелигентно животно, но все пак животно като всички останали, движено в основата си от същите принципи. Най-"успелите" хора в което и да време, крият често не просто животно, а огромен звяр в себе си, който е двигателят за дълбоката им незадоволеност и желание да постигнат "нещо повече" в живота си. Дали "нещо повече" реално може да се постигне? Това не е нужно за волята за живот, а е единствено абстрактен въпрос измъчващ интелигентната ни представа. Затова и най-"успелите" хора, не са и от... как да кажа, от най-интелигентните. Защото ако бяха, интелектът им щеше да спъва волята им за живот, чрез опит за прекалено рационализиране.

Но ако наистина се замислим, нима подобни неща трябва да ни учудват? Нито защо нещата стоят по този начин, нито защо собственият ни интелигентен ум отказва да приеме себе в подчинена позиция. Разглеждането на човешката психика обикновено е свързано най-вече с доминантният характер на интелигектуалния върху животинския ум. Т.е. редицате инстинкти и ирационални желания които трябва да бъдат репресирани, изтласкани от съзнанието, за да водим т.н. "цивилизован", рационален начин на живот. Това е примерно формирането на "персоната" и "сянката" по терминологията на Юнг, или "супер-азът" по терминологията на Фройд. И до голяма степен тук ме вълнува същия конфликт. Но трябва да си дадем и ясна сметка, че процесът не е изобщо едностранен, и като такъв - разрешим. Със същата сила, ако не и по-голяма за повечето, животинският ум доминира интелектуалния, тъй като само първият притежава волята за живот и житейските желанията произтичащи от него. Интелигентният ум е абстрактен и бива въвлечен в тях, често заблуждавайки се, че те са част от него самият. И това не трябва да се забравя, особено при по-честния анализ на Аза. Интелигентният ум често бива използван просто за фалшиво рационализиране на вътрешни импулси, които по същество са хаотични и нямат това което бихме искали да видим като рационална, значима причина. Типичен пример за това е "романтичната любов" и неизброимите варианти на интелектуална конфузия която тя причинява. Тя завършва или с трагедия, или със завоалираното "заживили щастливо", но всеки опит за разтягането на моментността на преживяването във времето среща интелектуална (пък и реална) бариера. Но и като цяло стигаме до този задъден път ако се опитаме да си обясним какво представлява изобщо живота. Всеки "смисъл" който "видим" в хаоса, е реално напълно относителен и произволен, единствено субективен и личен по характер. Тези конфликти в ума, показват много ясно, че единият започва, там където другия свършва, и е много трудно за интелигентния ум да обхване, а още повече замести наистина инстинктивния/животинския. Подобен процес е възможен много трудно, но в същността си значи и край на живота. Но ще се въздържа от коментар за сега дали това е нещо "лошо" или нещо "добро", докато не разгледам какво изобщо значи "добро" и "лошо".

The most merciful thing in the world, I think, is the inability of the human mind to correlate all its contents. We live on a placid island of ignorance in the midst of black seas of infinity, and it was not meant that we should voyage far. The sciences, each straining in its own direction, have hitherto harmed us little; but some day the piecing together of dissociated knowledge will open up such terrifying vistas of reality, and of our frightful position therein, that we shall either go mad from the revelation or flee from the deadly light into the peace and safety of a new dark age.

 

H.P. Lovecraft, "The Call of Cthulhu"

В този ред на мисли, ще завърша с това какво животното наистина търси в живота - сигурност за собственото си оцеляване. Задоволяване на първичните си нужди - въздух, вода, храна, подслон, секс/репродукция, общуване/приемане от стадото. Трябва да си дадем сметка, че подобни нужди звучат много базови и елементарни. И в това според мен се корени "милостивостта" на природата. Природата е позволила на животинксия ум да познава единствено физическата (но не и умствената) болка и основните си биологични нужди. Така че, ако търсим "щастие", трябва да си дадем сметка за нещо много просто. Истинският отговорът се крие в животинският ни ум, не интелигентния. Т.е. е по-добре да намалим оакванията си, и да се загледаме в животните и природата, не толкова в "гурутата" и религиите. Най-доброто което тези гурута могат да ти кажат, е че проблемът е в собственият ти ум (и много от тях всъщност точно това правят, но пречумено през техният ум, което е второ качество информация)... Цивилизацията реално не е необходимост нито за ума, нито за постигане на "щастие". Даже както ще видим нататък - напротив, цивилизацията води като цяло до "нещастие". Въпреки това, този път ще цитирам нашата Вера Кочовска - "Човек единствено не може да се върне там, откъдето е излязъл"... Един път познал интелектуалния ум, човек вече не е в състояние да се върне към чистия животински ум. Може би в това е и същността на алегорията за дървото на познанието от което Адам и Ева ядат и биват изгонени от Райската градина.

Despite his new eyes, man was still rooted in matter, his soul spun into it and subordinated to its blind laws. And yet he could see matter as a stranger, compare himself to all phenomena, see through and locate his vital processes. He comes to nature as an unbidden guest, in vain extending his arms to beg conciliation with his maker: Nature answers no more, it performed a miracle with man, but later did not know him. He has lost his right of residence in the universe, has eaten from the Tree of Knowledge and been expelled from Paradise. He is mighty in the near world, but curses his might as purchased with his harmony of soul, his innocence, his inner peace in life’s embrace.

 

Peter Zapffe, The Last Messiah

Вторият аспект на човека - житейската му представа, породена от интелигентния ум, е далеч по-комплексната и наистина мистериозната. Тя е абстрактна и може да съдържа всичко, но Юнг наистина прави добро разделение: на част която виждаме за социално приемлива (персона) и част която отричаме, защото приемаме за социално неприемлива (сянка). Това е така, защото социалният живот играе толкова доминантна роля в човешкия живот, започвайки веднага след раждането, още с познаването на семейството, и нататък само се разширява. Ние нямаме изначален интелигентен ум, и сформирането му е въз основа на нуждите и желанията на животинския ум, в комбинация с социалната среда която контролира как тези нужди могат да бъдат задоволени. Има интересен паралел, между сформирането на животинското его като индивидуализацията на природният инстинкт, и сформирането на интелигентното/културното ни его като индивидуализация на социалната среда, цивилизацията. И двете се базират на едно също важно понятие в изследването на ума - имитацията. Особено интелектуалният ум, който в началото е "празен", и много бързо "попива" като гъба моделите които вижда в социалната среда. Както Юнг казва:

The world will ask you who you are, and if you don't know, the world will tell you.

Имитацията е важен процес, който не е задължително нещо лошо или добро. Само трябва да си представим какво наистина можем да постигнем сами за изключително краткия си живот... много малко. И сравним това с житейският цикъл на една цивилизация, който е поне няколко десетки пъти по-дълъг. Имитацията е единственият начин да компенсираме бързо липсата на изначален интелектуален ум. Но това е и опасен процес, защото копираме външна матрица не само на поведение, но и на мислене, която не разбираме, а се набива дълбоко в нас и често е създадена не наистина в наша полза. Личи си че Юнг осъзнава добре проблемът, но въпреки това, начинът по който го разглежда е доста... идеалистичен, поне за мен. Безспорно пълното ни съзнание е разкъсано между това което ни се иска да виждаме в себе си, и това от което не искаме. И е логична нуждата от интегриране за постигане на цялостност:

Unfortunately, there can be no doubt that man is, on the whole, less good than he imagines himself or wants to be. Everyone carries a shadow, and the less it is embodied in the individual's conscious life, the blacker and darker it is. If an inferiority is conscious, one always has a chance to correct it.

 

Carl Jung

Тук е частта къде ми е малко трудно да схвана идеализма на Юнг до колкото това е осъществимо... поне докато не прочетох за личният му живот. Юнг е един от малкото мислители които са имали изключително позитивна за него житейска среда за развитие. Юнг сключва брак за жена която не само го подкрепя интелектуално, но и финансира кариерата му. Иронично (както често се случва в живота), това вдига сатуса му и той... хм става интересен и за доста други жени. Стига се до там, че жена му дори приема аферите му и "втората му съпруга". Много удобно за него да успее хм.. да изучи и "интегрира" "тъмната" част от характерът си. Т.е. мъжкият животински инстинкт за полигамия, който дори тук, в крайно интелигентен мъж, с невероятна жена, се вижда че е напълно жив и здрав така да се каже... Но реално погледнато, развоя на събитията, не представлява стандартния житейски модел, а по-скоро да уцелиш шестица от лотарията. Което според мен неминуемо го е довело до илюзията, че това е процес който ако не лесен, е поне осъществим и човек може да работи над подобна "интеграция на сянката" както се изразяват неговите последователи. Но... кой ще прави постоянно тези компромиси покрай теб, и ще репресира своите нужди, докато ти се занимаваш с твоите собствените? Така че социалният конфликт между "персона" и "сянка", т.е. между изискванията на цивилизования начин на живот и животинската воля за живот, е според мен доста по-силен и нерешим отколкото Юнг си представя. Може би с малко по-стандартен житейски опит, и той щеше да стигне до този извод:

Ожени се и ще съжаляваш; не се жени – пак ще съжаляваш; независимо дали се ожениш или не, все ще съжаляваш. Смей се над безумията на света и ще съжаляваш; оплаквай ги – пак ще съжаляваш; независимо дали се смееш или плачеш, все ще съжаляваш. Вярвай на жена и ще съжаляваш; не ѝ вярвай – пак ще съжаляваш; независимо дали ѝ вярваш или не, все ще съжаляваш. Обеси се и ще съжаляваш; не се беси – пак ще съжаляваш. Това, господа, е квинтесенцията на цялата философия.

 

Сьорен Киркегор

Трябва да си дадем ясната сметка, че огромната част от Азът ни, си остава безинтересен, неразбираем или направо неприемлив за другите. "Сянката" е цената която плащаме за да бъде социално приети. Колкото по-голяма нужда човек има от това да бъде приет от другите, и колкото по-широка социална среда търси, толкова повече се налага да се крие от себе си, и да се идентифицира с "маската", "персоната". До степен да спре да търси изобщо своето истинско аз. Иронично - всички популярни личности на които хората се прекланят, са точно такива... В този смисъл, решението е по-тясна социална среда, с по-малко хора, които му позволяват да бъде себе си. Това е един добър баланс за лично развитие... поне до определена степен. Ултимативното опознаване на Азът, може да стане единствено чрез ултимативното сваляне на маската, което може да се постигне единствено чрез ултимативна самота. И това е нещо което виждаме залегнало както в религията и философията:

A man can be himself only so long as he is alone; and if he does not love solitude, he will not love freedom; for it is only when he is alone that he is really free.

 

Arthur Schopenhauer

Иска ми се да обобщя житейският път на човека, макар това да не е стриктно част от тази тема.

Първият етап е хаотичният животински инстинкт (детството). Факт е, че интелектуалният ум не може да се развие сам от нищото. Човек започва да опознава себе си чрез различни роли, фрагменти, идеи с които започва да се идентифицира (работа, брак, семейство, религия, култура, успех). Тези модели винаги идват външно и чрез другите, той търси модели за имитиране, и тогава той най-силно се нуждае от такива (юношество), те образуват социалната му "матрица". Изначално, повечето хора нямат идея как тези фрагменти които попиват се отнасят един към друг, техният ум е разпръснат, като газ, всеки атом лети сам за себе си. Постепенно, чрез натрупване на опита започва обаче окрупняване, създават се връзки между отделните части. Но с това започват и търкания между тях, и той започва да се опитва да ги "напасне", "съдейки" ги субективно като "добри" или "лоши". Умът започва да добива плътност. Може би аналогията с течност е добра, защото той все още не е съзнателен, структуриран, напълно рационален, той субективно "съди" и се "лута" в представите си за правилно и неправилно, и се дели на леви и десни, червени и сини, про и анти, фили и фоби.

Thinking is difficult, that`s why most people judge.

 

Naturally, society has an indisputable right to protect itself against arrant subjectivisms, but, in so far as society is itself composed of de-individualized human beings, it is completely at the mercy of ruthless individualists. Let it band together into groups and organizations as much as it likes – it is just this banding together and the resultant extinction of the individual personality that makes it succumb so readily to a dictator. A million zeros joined together do not, unfortunately, add up to one. Ultimately everything depends on the quality of the individual, but our fatally short-sighted age thinks only in terms of large numbers and mass organizations, though one would think that the world had seen more than enough of what a well-disciplined mob can do in the hand of a single madman.

 

Carl Jung

На този етап се изгражда "персоната" и "сянката" на Юнг. Човек прекарва по-голямата си част от живота си точно на това ниво, добивайки познание за света чрез асоциирането на отделните му част като "добри" или "лоши". Той се съсредоточава върху това което му изглжда "добро", "положително", "приятно", "забавно". Останалото бива изтласкано в несъзнанието му, в което попадат всъщност повечето неща - от базовата му инстинктивна природа, до интелектуални представи за живота, които му се виждат прекалено "грозни" и "страшни". Колкото време човек ще остане на това ниво е негов избор, зависи от това как ще се развие конфликът вътре в него, между двете части които му се налага постоянно да разделя и контролира. От едната страна са животинските ни инстинкти които не се съобразяват с изискванията за цивилизован живот, и напълно ни контролират, без развитие на доминантен интелигентен ум (който обаче може само да ги "оцвети", не и да ги промени). От друга страна развитието на доминантен интелигентен ум води до все по-голям конфлит със "значението" което искаме да вложим в живота, базирано на абстркатните ни представи за "добро" и "лошо". Т.е. човек се намира един вид в "окото на бурята". На където и да погледне, е заобиколен от изтласкано несъзнание, което може да го погълне и разруши всеки момент неговият "остров на спокойствието". И не е случайно, че в днешно време, когато основните ни нужди са задоволени, драмите на войните като цяло са минало, повечето хора прекарват времето си в опит да предпазят този "оазис", както от непрестанните желания и нужди на животинското си его, така и от прекомерна интелигентност. Модерното общество е потънало в света на "развлеченията" - поп култура, филми, игри, пък дори политика и медиите. Всичко това е просто шоу, една симулация, за да не може нито животинският, нито интелигентният ум да "скучаят" и разрушат този спокоен, идеалистичен свят в който се опитваме да съществуваме. 

Why, then, has mankind not long ago gone extinct during great epidemics of madness? Why do only a fairly minor number of individuals perish because they fail to endure the strain of living - because cognition gives them more than they can carry? Cultural history, as well as observation of ourselves and others, allow the following answer: Most people learn to save themselves by artificially limiting the content of consciousness.

 

Peter Zapffe, The Last Messiah

Обикновено човек трябва да притежава високо ниво на чувствителност и вътрешна сила, за да позволи на конфликтът да го "погълне". Докато той вътрешно не се чувства достатъчно емоционално и интелектуално уверен, страхът, че конфликтът ще го разруши, винаги ще му пречи, но и предпазва. И този момент е много интересен, защото не съзнанието му решава дали той е готов или не за него (колкото и да се опитва), а несъзнанието му. Несъзнанието избира кога да навлезе в малкият човешки свят, за да го разруши и преобразува. И това е също логично, защото по-голяма част от Аз-ът му на този етап се намира точно в несъзнанието, не в съзнанието. Целта на този процес е трансформация на Аз-ът, която по мистериозен начин е заложена в нас и тъй като не е част от съзнанието, е нещо което няма как напълно да разберем. В сремежът си несъзнанието да погълне съзнанието, човек трябва да направи точно обратното, да се пребори и да превърне несъзнанието в съзнание (това е периодът на зрялост). Етап който също изисква много време, и докато предният е разширяване на външния свят за сметка на вътрешния, този е обратния - свиване на външния и разширяване на вътрешния. Умът се свива в себе си и добива плътност, втвърдява се и добива форма. Това представлява "индивидуализацията". Човек не притежавата истинска интегрирана индивидуалност преди целия този процес, а само разиграва "роли". В неговият край, човек обикновено е напълно сам, лишен дори от необходимостта да се преструва, и последният конфликт който трябва да разреши е конфликтът между волята за живот на животинският си ум, и желанието за свобода на интелигентният си ум. Когато и той бъде разрешен, настъпва края на цикъла (смърт). Сравних не случайно житейският цикъл, с цикъла на изграждане на Аз-ът, въпреки че двата изобщо не е задължително да съвпадат (повечето умират на стадий юноша). Последните стадии са тези които обикновено се избягват като нелицеприятни. За повечето е проблем да приемат, че Аз-ът трябва да премине през дълбок личностен разрушителен катарзис, за да бъде завършен. Но още по-трудно им е да приемат, какво следва след това. В идеалистичните представи на модерният човек, захрахранван от self-help литература, той накрая добива зрялост, завършеност и е вече "готов да живее". Но реално се оказва, първо - с кого, второ с каква цел, и трето... животът му е на приключване... И в това отношение, той ще бъде разтърсен бурно... Но защо животът е такъв, и защо това толкова противоречи на идеята ни за него? Дори сме склонни по-лесно да приемем физическата смърт, пред смъртта на Аза. Въпреки че този процес е факт, останалото, е въпрос единствено на лична вяра. И с това приключвам, защото нито мога, нито има смисъл да твърдя кой в какво да вярва. На този етап човек е сам, и трябва да прецени сам за себе си в какво да вярва. Това е най-големият конфликт пред който трябва да се изправи и реши този път напълно сам, и напълно съзнателно. Това е конфликтът за който говорят Lovecraft, Ligotti, Zapffe, Schopenhauer, на които обществото като цяло предпочита да лепне етикета "песимизъм", вместо по-правилното "реализъм", който ни е изключително трудно да приемем... 

Should the puzzle ever be put together, it would be the greatest disaster in human history. To piece together a picture of things as they really are in both the human and nonhuman world is not what anyone wants, for it would be the end of us. If reality specialists had the chance to know everything - not just a Theory of Everything (TOE) - they would probably be unable to say no, not after millennia of pretending that this is what they have been working toward. But would they not also quake in their boots at this unprecedented ascension? We aspire to omniscience, but should we ever actually become omniscient, what would be the point in continuing to exist? The game would be over and done. No mystery would be left to lend our lives a mystique, and without this mystique, everything we do, would be reduced to numbers we could look up in a computer file and have no need to puzzle over. We would be victorious . . . and bored to death. Everything having to do with humanity and nonhumanity would hit a wall and come to a stop. We seem to have set out on an expedition whose success would be our ruin.

 

Thomas Ligotti, The Conspiracy against the Human Race