Когато се раждаш от нищото и отиваш в нищото, търсиш смисъла,  а смисълът често се крие в истината за теб самия, търсейки я,  откриваш всичко онова, което всъщност си знаел, но никога не си искал да осмислиш; денят за равносметка рано или късно възниква, защото онова чувство в теб, че нещо не е наред не спира да ти нашепва, песента на живота. А той, Господинът, е всъщност нашият Господ; търсейки го там, където са ни го посочили, изгубваме себе си;  майка ми е тази същност в мен, наследството на дедите ми, мъдрост натрупана и неосъзната, вечно сражение между това кое е нужно и кое - не трябва да бъде. Там някъде намирам себе си.  Защо е нужно да си забраняваме, когато можем просто да бъдем хора?  Защо да не обичаш, когато искаш, има ли нещо по-желано на света от това; нима това е порок, нима същността ти, дар от природата, е грешна; кой е този, който има силата да го отсъди? Да бягаш или да се слееш с истината, безметежна и непокорна, да плачеш или да се смееш, да прегръщаш или да мразиш - това е  избор твой собствен,  независимо от обстоятелствата  и нечие мнение.  Там, където се срещат разбиранията за света и твоите собствени, избухва онази тиха война, която всеки води тайно в себе си, дали това е тайната, която трябва да крием, дали това не е  истинския път, по който да вървим - неугоден за всички онези, които задкулисно обгрижват себе си, съдейки най–строго другите. Има ли истина, има ли константа в живота, има ли въздух или това, което дишаме е мъгла; реката има винаги два бряга, в реката се влива дъждът, нея я изсушава слънцето, но тя  ражда живот, живот; всеки, попаднал в него, не иска да го напусне, дори в най-черните си преживявания, дори когато го напуска. Дори, когато го живее...