Когато се раждаш от нищото и отиваш в нищото, търсиш смисъла, а смисълът често се крие в истината за теб самия, търсейки я, откриваш всичко онова, което всъщност си знаел, но никога не си искал да осмислиш; денят за равносметка рано или късно възниква, защото онова чувство в теб, че нещо не е наред не спира да ти нашепва, песента на живота. А той, Господинът, е всъщност нашият Господ; търсейки го там, където са ни го посочили, изгубваме себе си; майка ми е тази същност в мен, наследството на дедите ми, мъдрост натрупана и неосъзната, вечно сражение между това кое е нужно и кое - не трябва да бъде. Там някъде намирам себе си. Защо е нужно да си забраняваме, когато можем просто да бъдем хора? Защо да не обичаш, когато искаш, има ли нещо по-желано на света от това; нима това е порок, нима същността ти, дар от природата, е грешна; кой е този, който има силата да го отсъди? Да бягаш или да се слееш с истината, безметежна и непокорна, да плачеш или да се смееш, да прегръщаш или да мразиш - т ...