elena_90 (Елена Драгнева)
87 140
16.01.2008 г., 21:04 ч.

Защо? 

  Есета » Лични
1444 0 5
1 мин за четене
 

   Защо ние, хората, имаме такава способност, дори и когато виждаме, че нещо е невъзможно, продължаваме да вярваме. Това е най-омразната част от човешкия характер за мен. Погледни ме. Виждам, че няма никаква надежда за мен, но все пак продължавам да вярвам и защо, защото е заложено в мен и не мога да се отърся. Във всеки един момент от моя живот ще се проклинам за това. Че някога вярвах, че за някого аз съм нещо, че мога да променя някой или поне да бъда част от нечий живот. Мечтая за това, когато заспивам. После сънувам, че един човек идва при мен и ми казва "БЛАГОДАРЯ, ЧЕ СИ ЧАСТ ОТ МОЯ ЖИВОТ. НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ". Но после се събуждам и виждам реалността. Аз съм сама и никой не е до мен, за да ме успокои. Защо съм такъв идиот. Винаги съм вярвала, че всичко ще стане като в приказка. Че всичко ще бъде само сън. Ще се събудя и всичко ще е както искам, но никога не е. Явно това е моята реалност  и винаги е била. Как може да се промени. Истината е, че никой не може да я промени. Няма го приказният принц, а само злата вещица и аз. Да, вярно е, че не приличам на принцеса, но винаги съм искала да бъда такава. Богата и красива като нея, но не сама. Аз съм сама. Никой не разбира, че просто се нуждая от малко нежност, някой приятел, някой да ме познава и да ме обича, но едва ли ще има някой, едва ли на някой ще му се занимава със нещастница като мен. Надеждата е само за самотниците и за тези, които нямат на кого да се опрат. Такива като мен.

     Защо вярвам, че когато кажа това, което мисля, всичко ще си дойде по местата. Или пък някой ще се трогне от думите ми. Или пък, че някой дори ще забележи, че аз мога да мисля или пък да чувствам. Защо отново се активира в онова нещо, наречено надежда. С удоволствие и казвам "майната ти". Няма смисъл, тя отново е там и е само тя. С всеки изминал ден тя нараства и нараства и изведнъж е разбита на хиляди парчета. Тук изниква въпросът защо е тази надежда. Може би я имаме, защото накрая оставаме сами и тя е там, за да ни помага.

© Елена Драгнева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз съм се чувствала така ,но не се предавай , гледай смело напред, въпреки всичко и всички - ЖИВЕЙ и МЕЧТАЙ !
  • Вземи да ми драснеш едно и-мейлче, за да ти кажа какво се случи и се случва с мен след като бях в твоето положение. Предполагам ще ти стане интересно. nevena_86@mail.bg
    Ще се радвам, ако се свържеш с мен!
  • Ама да фани човек една суровица и кат ва почни! Разсъждавате като стари баби. На 16,17 и 18 години и хоп - край. Я са стегнете в кръста... На тия години е забранено човек да не се надява, да не е влюбен и да не мечтае! Ако не е забранено, аз ви го забранявам. ТОЧКА!
  • Не се наричай така " нещастница като мен... " понизяваш се, а след като искаш да си някой и да те зачитат трябва да си достатъчно силна за да преглъщаш всичко !
  • Това,което си написала ми е познато,и аз често се чувствам така.Но не тегли майна на никому,не си заслужава ,сигурна съм,че има за какво да живееш и че то си заслужава.В живота си ,ще се срещаш с много неуспехи,но това не трябва да те отчайва, а да те мотивира.А до мъжете,ще намериш този,който ще те обича и разбира.Но помни,че намира само този,който търси
    Успех мила ! НЕ се предавай,не се отчайвай,силна си ,защото си жена
Предложения
: ??:??