Защо не? Можем ли да бъдем приятели след като си бяхме всичко?
Не бях никак учудена, когато Той ми се обади и каза бързо в слушалката "Сериозно, трябва да говоря с теб спешно, кажи час!". Отидох на срещата в съвършен вид, това е едно от основните правила, които трябва да следва всяко умно момиче при среща с бившето си гадже, с когото не са се виждали от много време. Идеята е не как да го очароваш пак, а да го подразниш и да го накараш да завижда на щастливеца, на който си посветила сърцето си (или това, което е останало) след него. Е, не очаквах, естествено, той да запее онази песен "Кой сега до теб заспива, трябваше това да съм аз...", но бях смаяна, когато го погледнах с прецизно гримирани очи и съзрях задоволство в погледа му. Бях забравила колко добре всъщност ме познаваше и как би забелязъл дори един косъм не на място. "Напълняла си малко и страшно много ти отива!". Нож с две остриета и една чаровна усмивка за фон.
Седнахме в кафенето на топло и след половин час стигнахме до интересен обрат в разговора...
- Знаеш ли, че те имам за добър приятел? - каза той уж небрежно, взимайки чашата с портокалов сок, но погледът му беше сериозен и сякаш очакваше реакция след това свое изявление.
- Така ли? - оправдах очакванията, страшно любопитно ми е...
- Ами да... Мога да ти споделя всичко. Никога не съм крил, че от бившите ми приятелки ти успя да ме опознаеш най-добре. - Изобщо не се усъмних. Той беше искрен.
- Така е, знам толкова неща за теб... А защо тогава звъниш така рядко на приятеля си?
- Нали ти ми забрани да те търся! И беше права.
- Ами да, никой от приятелите ми не се опитва да ме целуне, докато ме изпраща!
И двамата се засмяхме и продължихме разговора в друга насока. Но точно тази част цял ден не ми излезе от главата, провокира размисъл... Може би, защото и с мен е така - няма нещо, кото да не мога да му кажа. Това странно ли е или съвсем естествено? Дали просто не сме различни или се случва на много бивши двойки? Аз мъдро предположих: "Защо не?!". Защо, при положение, че страстта вече е угаснала, а чувствата-изстинали, да не можем да бъдем приятели? Та нали с този човек толкова време си казвахме абсолютно всичко, бяхме си всичко един за друг. Та нали сме го обичали, доверявали сме му се и сме го уважавали заради това, което е. Искали сме най-доброто за него, жертвали сме се, грижели сме се... Защо не? Точно заради това! Изведнъж се съвзех. Пак сама стигнах до отговорите, които преди търсихме заедно... Миналото си е минало. Преди беше на първо място в настоящето ми, но сега... С взаимното си уважение построихме олтар за този красив спомен. Но нека, моля, не се залъгваме. Времето мина. Не може да имаме и да значим по-малко от това, което имахме и бяхме. "Когато сърцата се разделят, няма смисъл ръцете да остават една в друга"...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Атанасова Всички права запазени
Извинявай, ако съм те засегнал.
