Защо не пораснах? Защото не исках!

Беше ми хубаво да тичам сутрин в кухнята, където баба ми е запалила печката и ме чака топло мляко с бисквити, да я целуна  и да потъна в прегръдките й. А всички останали да са на работа. И после да играем с баба- по-точно аз да си играя , а тя да плете седнала  в кухнята и да пее. На обед татко да ме качи „на конче”, за да ме заведе за  следобеден сън. Вечер да отворим вратичката на печката и да гледаме с баба как догаря последната цепеница, тя да ми разказва интересни  истории, после да ми облече бархетната пижама и да ме сложи да спя. Да играем с нея на снега и да правим снежни човеци. А когато е лято да играя часове наред навън на гоненица, криеница, на ластик ( тия гадни момчетии винаги ни дърпаха ластика и го пускаха по краката ни, толкова болеше), на дама, на „Отваряй, Кралю порти, отваряй, Кралю”. Когато изгладнеем, тичахме у нас и баба винаги намазваше поне дванайсет филии с лютеница. Да, добре си живеех! А денят, в който прочетох „Пепеляшка” реших, че ще търся моя принц. Ще го чакам.  С моите приятелки си шепнехме коя как иска да изглежда нейния принц. На училище тия момчета бяха толкова груби и нахални – или се подиграваха,  или се биеха с нас. Нетърпими бандити! Но аз си чаках моя принц. Когато Мариета прошепна един ден, че е срещнала своя  – ах, какви вълнения  ни обляха. Докато не разбрахме, че това бил  наш  Енчо, който й казал :” Хайде да отидем на кино!”Дори не е попитал „искаш ли”! Голямо разочарование – но явно „принца” в момичешките очи беше много различен.

А когато дойдоха в час по рисуване някакви лекари и ни проверяваха бъбреците, Дара изписка щом я докоснаха – оказа се, че баща й я биел вечер през вечер, милата ми Дара! Това са мъжете! Докато са момчета от тях може да очакваш само болка – или ще те обидят, блъснат, или ще ти забият фунийка с топлийка  в крака! Техните игри бяха насочени срещу  момичетата, направо водеха истинска война срещу нас. Или ще ритат някакъв неандерталски футбол и ще те светне някаква топка в главата, или ще ти изръмжат да минеш от другия вход, че билюрчетата им били в някаква интересна комбинация и да не им разваляш играта. Нахали! А ние –  с нашето изконно търпение се опитвахме да се браним сами до колкото можем. Доста пъти успявахме. Един път бях толкова разярена, че запратих  триъгълника срещу Стефан, който пък не успя да се наведе и  го ударих под окото – цяла седмица ходи със синина и цицина, но си го беше заслужил! С нахалниците – така! Да не говорим като станахме студенти – още на първата есенна бригада една колежка забременя от тъй неотразимия Киро, който пък впоследствие се пропи и тя остана сама със сина си. Това са си мъжете – нищо свято и детско няма в тях. А „принцовете”? Не, това е красотата на живота – противоречието,  има мъже и „принцове”!

Аз срещнах моя принц едва на Жулиетена възраст. Беше неописуемо – една такава любов с погледи. Ех, който не го е изживявал май нищо не знае  за любовта. Една година – погледи и пресрещания! А после замина войник. Много сълзи проливах скришом – не казах на никого, как да  разкрия, че моят принц се е появил – невъзможно, магията ще се развали и току – виж съм се оказала в тиква, вместо в блестящата каляска, в която заспивах нощем! Но друго – съвсем друго ми беше приготвено от съдбата – да се разделя с моя принц и той да се заблуди, да го омагьоса злата фея и да го ожени за себе си. Ах, как плачех когато  го виждах, а той беше странно тъжен. Минаха години и аз срещнах „псевдопринца”. Той ми подари една малка принцеса и всичко свърши до там – беше от ония зли, лицемерни мъжортии, които никога не пускат полите на майка си, която пък винаги е от най-настървените и зли вещици.

Така с малката си принцеса  избягах от това вещерско семейство. А моят принц  се беше преборил с лошите магии, наистина премина девет планини, за да ме открие отново! Тогава избухна най-голямата любов в града. И винаги ме галеше като малката си дъщеря, може би усещаше, че в мен все още живее онова малко петгодишно момиченце.  И все ме водеше за ръка. Дари ме с истински малък принц, който отгледахме заедно, с който толкова обичах да играя и заедно с неговата сестричка правехме най-големите бели! Но нашият татко - принц се усмихваше щастливо.  Така преминахме с него много години през  трудности, болести, хубости.

Сега аз съм „баба за дренки”, а моят принц – „каквото стори дядо, все е хубаво”, но повярвайте – каляската ни грее като звезда, същата, с която дойде моят принц да ме вземе.