6.01.2012 г., 10:10 ч.

Завръщане 

  Есета » Лични
1210 0 1
4 мин за четене

За първи път, когато наистина усетих страха от старостта, беше, когато придружих баща си във фризьорския салон. Разглеждах търпеливо стари списания с мирис на отлежала мода и вече гранясали червила, когато в този момент нещо друго мълниеносно отклони вниманието ми. Около похабените колелца на фризьорския стол падаха и се събираха на малки купчини изцяло посивелите коси на татко. На излизане той стоеше тихо до мен и допускам, недоумяваше как предишната ми въодушевеност се бе изменила в мрачен поглед, изследващ сивостта на градския асфалт. Предполагам, че тази случка просто повиши до депресивни честоти мислите в главата ми напоследък, че работата прекалено лесно ме изморяваше, а личният ми живот бе гъмжило от липсващи новини. С никого не се задържах толкова дълго, че да премахна резервираните жестове и да помоля за разтриване на отеклите ми от високи токчета ходила. И в онзи яркозлатист есенен ден само крещящият звук от металните капачки на обувките ми отекваше във въздуха, на фона на крачещо мълчание.

Ярослав Ташек се появи изневиделица в една зимна столична вечер и също толкова бързо изчезна. Замина много преди първото пролетно затопляне и малко след гореспомената есен. Стоя до мен двайсет и четири белоснежни денонощия и остави завинаги бяло в сърцето ми.

Ярослав Ташек се оказа чех по произход, космополит по характер. Открадна време от претоварения си график между работата, спорта, туристическите обиколки и съня, за да ми позволи да опозная парализата на любовта. Не можех да спра да търся факти и данни от неговия живот, които да ми дадат поне смътна представа защо личността на някакъв другоземец така обсебваше всяка атомна част на съзнанието ми. Скоро обаче се отказах да търся обяснение за неудобното влияние, което изпитвах върху себе си, така както майката никога не се пита защо обича детето си.

С Ярослав излязохме общо четири пъти на вечеря, един път на кино, един път на бира и три пъти изследвахме природната красота на българските планини. Местата, които най-често посещавахме, бяха неговата спалня, неговата кухня и неговата баня. Там, между тези три стаи и не повече от 50 квадрата площ, аз открих свят. Соматичните признаци за моето преселване на чужда планета се изразяваха в тъпо нахилено изражение и летлива походка сутрин към работа. Тези симптоми рязко се задълбочаваха при срещата ми с вечно доволноизглеждащия раздавач на Градски вестник, който ми се усмихваше широко и ми пожелаваше поредния страхотен ден. А настроението ми през него варираше от обезверена потиснатост до изпотяващо облекчение, взависимост от това дали щях да получа съобщение от Ярослав, или не.

Новината за заминаването дойде малко след като се запознахме. Стоях седнала в чужденеца, поемайки разгръщащата се пред мен информация за неговата командировка и за невероятната бизнес възможност, която му се била открила. Прилежно се стараех да прикрия разочарованието си, но за всеки случай той стана и ми донесе чаша червено вино, за да прокарам буцата в гърлото. Тази нощ последователно редувах ковчежен сън, взиране в огряната от уличните лампи стена, въздържание от плач и гневни погледи към спящото до мен тяло. Мислите ми се лъкатушеха както изхвърлен в морето предмет, пресичайки орбитата на самосъжалението и връщайки се отново в траекторията на романтичната тъга. Посрещнах утрото, внимателно изследвала преди това слънчевия път по небето и вяло преброила първите трамвайни маршрути. Мъкнех след себе си тежкото си сънено тяло в апартамента, опитвайки се да открия обеците в разхвърляния хаос. Тогава, намирайки бижутата на шкафа, една случайна гледка вцепени разсеяната ми мисъл така, както се вцепених онзи есенен ден във фризьорския салон. На масичката до спалнята се бяха събрали накуп всевъзможни атрибути на чуждото и другото – чешки крони, карта на България, фотоапарат и паспортни снимки. Тогава осъзнах на живо, а не на кино, заминаването.

Ярослав Ташек си тръгна сутринта на едноцифров февруарски ден. Същият този ден, както обикновено, вървях към работа, опитвайки се да доловя едва ли не във въздуха, настъпила ли е разлика от есента, или не.  Тъй като наближавах раздавача на вестници от ъгъла, свалих слушалките на телефона от ушите си, за да го поздравя, както всяко делнично утро. Но него вече го нямаше, на негово място друг мъж обгрижваше минувачите с внимание, както и мен, само че с непознат поглед. Този път обаче не стоях стъписана, този път продължих без промяна, само лицето ми изкривено в утвърдителна горчива усмивка.

© Вероника Денева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??