Старицата с посребрените коси пристъпва бавно по стръмните стъпала. През прозореца се вижда златната есен. Пожълтелите листа падат ли, падат по сухата земя.

Таванът е потънал в прах, през годините жената не е и стъпвала горе. Намира стария албум със сватбените снимки. Разгръща пожълтелите страници, разглежда остарелите снимки. Толкова спомени! Сребриста сълза се спуска от сините очи,  минава по набразденото от белези на времето лице. Ето го тук, мъжът, когото обичаше през целия си живот - обрзът му е прогорен върху вътрешното на клепачите й. А сега същият този мъж е погребан на два метра под сухата земя. Погребан заедно със спомените за миговете им.

Когато бяха заедно, млади, под зеления балдахин на гората. Зелените листа, още млади, бяха надвесени над бистрата вода.

Зелено и златно - контрастът на живота. Живот, прекрасен, изпълнен с любов, а сега смърт трагична изпълва очите със сълзи.

Старицата с посребрените коси се върна в тяхното легло, постави снимката на любимия на неговото място и бавно затвори очи.

Един дълъг вечен сън след непоносимата болка. Най-после душите им ще се слеят в едно над светлините от зелено и златно. Ще поемат любовта към младостта и мъдростта - едно съвършено цяло от две души, завинаги заедно край реката и залеза.

А старото тяло остана да лежи, стиснало снимката на любимия в ръка, докато душите се намерят и отново се слеят в зелено и златно съвършенство до болка, от любов...