4.10.2011 г., 17:14 ч.

Зима у дома 

  Есета » Лични
1412 0 1
2 мин за четене

Минава един часът след полунощ. Усещам лек смразяващ полъх на вятъра от незатворения прозорец. Лежа, но не мога да заспя. И тя лежи до мен, студена както никога до сега, само седи. Точното определение е кубче лед до нагорещен до червено метал, но не се топи. Какво се случи, дали вече не ме обича? Или е намерила радостта в очите на някой друг по-богат и по-красив. Говорим си, но разговорът не върви. Вадим си думите с ченгел, сякаш разговорът е насила. Не ми харесва и се мръщя. На нея ù харесва, че се дразня от този вариант на комуникация. Дреме ми... Ставам, обувам си шортите и излизам на терасата да изпуша една цигара. А колко бавно гори и тя, точно както едно време изгаряше тя по мен, когато се запознахме. Кълбата дим, които изпускам, бавно и плавно се сливат с вече надвесените сиви облаци. Вика ме. Хвърлям цигарата наполовина. Студено ù било. Как няма да ти е студено. Та ти си моето кубче лед, не ми позволяваш вече да те разтопя. Кажи ми, Боже! В мен ли е проблемът или в нещо друго. Боли ме да игнорира моята нежна душа. Винаги съм бил откровен с нея. А тя с мен? Замислям се за дългия период, в които сме били заедно. Не винаги ми е била вярна?! Тогава защо ме боли? Мисля, че съм вложил повече чувства в нещата спрямо нея, както и във всяко друго мое начинание. Не искам толкова много. Кой не иска да бъде обичан и да усети радостта дори и за миг. Миг от приказка, имаше една такава песен. Но моето вече не беше приказка. Беше кошмар, в който само Дяволът нямаше роля в личната ми пиеса. Хубавите моменти се превърнаха в едно пребиваване на ръба на бръснача. Усещах го как бавно и плавно се забиваше в плътта ми и ме нараняваше. Болката се преживява, и друг път ме е боляло, но защо трябва да се стига до тук. След хилядите разговори относно проблемите ни, никой от нас не намираше решение. Станахме егоистични, всеки сам за себе и да се спасява. Е, това живот ли е? Задавам си въпроса за трети път днес. Сблъсквам се с други същества от нежния пол, но НЕ! НЕ! Аз си искам нея.

Минава четири часът. Поглеждам през прозореца и се надявам по-скоро да се съмне. Но и това време не идва. В просъница тя се обръща и ме целува. Става ми топло на сърцето. Получих и минималното внимание за вечерта. Гушкам я и заспивам, но тя все пак си остава моето кубче лед.

© Михаил Теофилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??