Минава един часът след полунощ. Усещам лек смразяващ полъх на вятъра от незатворения прозорец. Лежа, но не мога да заспя. И тя лежи до мен, студена както никога до сега, само седи. Точното определение е кубче лед до нагорещен до червено метал, но не се топи. Какво се случи, дали вече не ме обича? Или е намерила радостта в очите на някой друг по-богат и по-красив. Говорим си, но разговорът не върви. Вадим си думите с ченгел, сякаш разговорът е насила. Не ми харесва и се мръщя. На нея ù харесва, че се дразня от този вариант на комуникация. Дреме ми... Ставам, обувам си шортите и излизам на терасата да изпуша една цигара. А колко бавно гори и тя, точно както едно време изгаряше тя по мен, когато се запознахме. Кълбата дим, които изпускам, бавно и плавно се сливат с вече надвесените сиви облаци. Вика ме. Хвърлям цигарата наполовина. Студено ù било. Как няма да ти е студено. Та ти си моето кубче лед, не ми позволяваш вече да те разтопя. Кажи ми, Боже! В мен ли е проблемът или в нещо друго. ...