17.05.2009 г., 1:03 ч.

100 години регламентирани радиокомуникации в света и България 

  Журналистика » Други
4850 0 7
20 мин за четене

100 години регламентирани радиокомуникации в света и България

Посвещавам на Иван Стоянович, един от първите ратници  за въвеждане на радиото в България.

Начала на реалните безжични комуникации

В края на 19 век е реализирана  една, предвидена години по-рано, но мечтана столетия, великолепна техническа идея. Идеята за безжична комуникация с корабите на море. Тогава се появява за пръв път възможността да се мисли за универсална мрежа за комуникации – мрежа, която достига до корабите – единственото средство за глобален транспорт по онова време.  Основната  заслуга за това предвиждане, дори за начертаване на програмата за развитие на идеята, е на  Уилям Крукс[1]. През 1892 г. той пише: „...

Here, then, is revealed the bewildering possibility of telegraphy without wires, posts, cables...

...

  1. . What, therefore, remains to be discovered is--firstly, simpler and more certain means of generating electrical rays of any desired wave-length, from the shortest, say of a few feet in length, which will easily pass through buildings and fogs, to those long waves whose lengths are measured by tens, hundreds, and thousands of miles; secondly, more delicate receivers which will respond to wave-lengths between certain defined limits and be silent to all others; thirdly, means of darting the sheaf of rays in any desired direction, whether by lenses or reflectors, by the help of which the sensitiveness of the receiver (apparently the most difficult of the problems to be solved) would not need to be so delicate as when the rays to be picked up are simply radiating into space in all directions...”

 

„...

Тук се разкрива озадачаващата  възможност за телеграфия без жици, стълбове, кабели...

...

В момента експериментаторите могат да генерират електрически вълни с всяка желана дължина на вълната от няколко фута нагоре и успешно да излъчват тези вълни във всички посоки в пространството. Това, което следователно остава да бъде открито, е: Първо, по-прости и сигурни методи за генериране на електрически лъчи с всяка желана дължина на вълната, от най-късата, да кажем няколко фута, която лесно ще премине през сгради и мъгла, до онези дълги вълни, чиито дължини се измерват  десетки, стотици или хиляди мили; Второ, „по-деликатни”(селективни – б.м., С.Д. (Безжичен) приемници, които ще приемат вълни с някаква определена дължина на вълната и няма да приемат другите вълни; Трето, средства за насочване на снопа от лъчи във всяка желана посока, като лещи или рефлектори, чрез помощта на които чувствителността на приемника (очевидно от най-трудните  проблеми, които трябва да бъдат решени – какво прозрение, преди да има радио или безжичен телеграф, уникално! – б.м., С.Д. (Безжичен) няма да е нужно да бъде толкова голяма, в сравнение със случая, когато лъчите се приемат, след  като просто са излъчени във всички посоки в пространството...”.

Много рядко четящата публика, освен тази на професионалните историци на техниката и инженери, обръща  внимание на тази кратка статия, която не е много известна. А тя всъщност дава всички насоки, в които трябва да вървят изследванията и методите за интеграция, за да се получи необходимият резултат – телеграфия без жици.  Ето откъде тръгва наземното радио, без да забравяме нито за момент, че то бе създадено най-напред и основно за нуждите на корабоплаването. След това дойдоха сателитните комуникации -  като глобалната и универсална сателитна система Инмарсат, създадена първоначално също и основно за нуждите на корабоплаването. По-късно  се появиха мобилните телефони, които са немислими без основния компонент – безжичните подсистеми. Могат да се изброят други комуникационни и радио навигационни системи, чийто основи имат същия генезис.

Стандартното посочване на определени учени, изобретатели  и даже „откриватели” на радиото е непълно, неточно и дори изцяло погрешно. Няма и не може да има „откривател” на нещо, което е технология.  Няма  и не може да има само един, първи  или най-важен изобретател на каквото и да е  в нашия толкова несъвършен човешки свят.  С пълна сила това се отнася за радиото, или както казваме по-общо, за безжичните комуникации в зората на тяхното съществуване, та и до наши дни. Нещо повече - историята на радиото може би най-пълно илюстрира горната мисъл. С известните на много широка публика Маркони, Попов - може би по-малко Лодж и Бранли, като че ли се приключва.

В сянка или неизвестни остават Браун (поделил си Нобеловата награда с Маркони), Бозе, Слаби, фон Арко, Джон Стоун, Фесенден.  Никола Тесла е достатъчно известен, но когато става въпрос за радиото, той е тотално пренебрегнат – а всички по-горе посочени, както и много други от изобретателите на радиото, използват създадените от него схеми, някои от които датират от преди изказването на Крукс.

В началото на 20 век безжичният телеграф (радиото) е тоталният успех на технологията. По това то, радиото, напълно се доближава до днешния успех на интернет. Дори повече. Защото тогава се създава технология, която за първи път започва да глобализира света. Независимо дали глобализирането  е хубаво или не.  И дава възможности, много по-широки от предвидените от Крукс. Всъщност с радиото започва ерата на модерното морско търсене и спасяване. Започва ефективно използване на технологията за запазване на много човешки животи на хора, изпаднали в екстремните ситуации на морските корабокрушения, аварии, инциденти. Морските бедствия могат да бъдат със съществено намалени последствия. Могат да се спасят много хора. Но само когато максимално бързо, точно и на коректно място – при структурите, които могат да окажат ефикасна помощ – се осигури нужната информация за бедствието и бедстващите. И това е реалността днес. Това е възможно само с радиото и развитието му в сателитните комуникации, които по същество, в голямата си част са също радио, без да ги наричаме така. И нека допълня – това е възможно само когато има разумни управляващи, разбиращи, че морското търсене и спасяване и методите, които го правят ефикасно, са от най-големите приоритети на всяка модерна страна. И успехите в тази област носят истински престиж на страната.

Този факт е разбран  у нас много рано - в самото начало на 20 век. И разумни, интелигентни и всеотдайни хора са инициатори за въвеждането на тази технология в България. Във великолепната книга „История на радиото в България”, с автор известният професор по радио и телевизионна журналистика Веселин Димитров, са дадени много сведения и обширен библиографски материал, а има и страници, посветени на морското радио, които са от сериозен интерес. Някои споменати източници в тази  книга, а също и   посочени по-долу други материали, са използвани при написване на настоящата статия.

 

Организиране, регламентиране и стандартизиране  на световните безжични комуникации

  През 1906 година се организира първата международна конференция по безжичния телеграф. Тя се увенчава с подписването на Международната конвенция за безжичния телеграф. Това става в Берлин. Конференцията е предшествана от друга, пак в Берлин, но през 1903 г. Последната няма никакъв успех и значение за развитието, освен че се договаря тази от 1906. С цитираната международна конвенция от 1906 г. започва истинското съществуване и развитие на радиото. Документите, които са съставна част от Конвенцията са:

  • Основен (главен) протокол, състоящ се от 23 члена, съгласувани и договорени от всички участници
  • Допълнително споразумение (Интеркомуникации), състоящо се 3 члена, съгласувани и договорени между участниците, с някои изключения
  • Финален протокол, състоящ се от  7 члена, съгласувани и договорени от всички участници
  • Правила за службата (Service Regulations) (Реализация  на протоколите), състоящи се от 42 члена, съгласувани и договорени от всички участници

Най-важен документ са правилата, които позволяват регламентиране и стандартизиране на методите за радиокомуникация в световен мащаб. Всъщност така се създава Радиорегламентът, който и до ден днешен е основният „законник” за всички безжични комуникации. И в много голяма част той (в Глава 7, която е най-голяма) третира морските комуникации с особен акцент върху тези за бедствие. След Берлинската конференция, с известни периоди на прекъсване поради войните, Световни радиокомуникационни конференции се провеждат на всеки 3 или 4 години. След 1995 г. този период е твърдо фиксиран на 4 години.

Много интересен документ е  „Допълнителното споразумение”. В първите  години на развитие на радиото има различни системи, особено в морските комуникации, които обаче ползват един и същи принцип. Това са системите „Маркони” в Англия и Италия, „Слаби-Арко” и „Браун” в Германия (често наричани „Телефункен” с пълно основание – тази фирма е създадена с декрет на кайзер Вилхелм II от сливането на двете посочени),  „Лодж-Мюрхед” в Англия и Индия; „Дюкрете – Попов” в Русия (и по-малко Франция); „Ли де Форест” в САЩ, както и някои други. Стремежът на Маркони да монополизира цялата индустрия с радиовълни естествено не може да бъде допуснат  от останалите. Тази борба  води до отказ на много фирми да контактуват и да реализират комуникации между кораби (и на сушата), ако кореспондентът има станция от конкурентна фирма на борда. Особено валидно е това за фирмите на Маркони, които отказват всякакви контакти с други апаратури. Има и естествени технически разлики, но и изкуствено създавани такива, които също не позволяват  „интеркомуникацията”. Така са наричали работата между станции от различни системи.

Липсата на „интеркомуникация”  не само сериозно застрашава безопасността.     Случвало се е да не се окаже помощ на бедстващ, поради тази причина.

Това е причината за създаване на „Допълнителното споразумение”. То, естествено, не е подписано от Англия и Италия, които са твърди привърженици на Маркони. Не е подписано също и от Япония, Персия (Иран), Мексико и Португалия.

  1. Липсата на регламентация е била основен фактор за некоординираните действия при комуникациите.  И това е създавало много опасности, особено на море. Ето я пък  основната причина за   свикването и успеха на Берлинската конференция от 1906. И тук следва да подчертаем, че комуникациите и правилата за работа при бедствия не са създадени след трагедията с „Титаник” или от съответна глава на СОЛАС 1913, както много често се мисли. Но фактът, че не са били точно и стриктно прилагани, че е имало много противоборства и ожесточена конкуренция, при това съвсем не лоялна, между държавите и системите, както от чисто икономически съображения  за получаване на максимални печалби и финансови облаги, така и от военно естество, а и подценяването на възможностите на комуникациите (нещо, което се случва дори днес и винаги предопределя   крайно неблагоприятните последствия) води до тази и други трагедии.

 

Безжичните комуникации в България в началото на 20 век.

 

            Още с появяване на първите съобщения за успехи в тази област в света започва и засиленият интерес на ентусиасти в България. И хубавото е, че сред тези ентусиасти има хора на високи длъжност и с влияние. Такъв е Иван Стоянович[2]. По време и преди Берлинската конференция той е Директор на пощите, телеграфите и телефоните. А тогава това е както една от най-високите длъжности в страната, така и с особено влияние сред управляващите на най-високо ниво.

            Берлинската  конференция завършва с подписването на Конвенцията и  нейните документи на 3 ноември, 1906 г. И на 8 място сред подписите се чете:

For Bulgaria:

      IV. STOYANOVITCH”

В конференцията участват 27 страни, както следва: Германия,  САЩ, Аржентина, Австрия,  Унгария, Белгия, Бразилия, България, Чили, Дания, Испания, Франция, Великобритания, Гърция, Италия, Япония, Мексико, Монако, Норвегия, Нидерландия, Персия, Португалия, Румъния, Русия, Швеция, Турция и  Уругвай.

И нашето участие е твърде важно – очевидно е значението, което се отдава на новите технологии у нас по това време. Но преди да се посочат конкретните стъпки за въвеждане на радиото у нас, както и за неговата регламентация, нека разгледаме реални

правила, установени на Берлинската конференция. Те са от изключителен интерес, тъй като тъкмо там са създадени и регламентирани много от методите, използвани до днес. Особено валидно е това за морските комуникации. И още – има много чисто любопитни неща, на които също ще обърнем внимание.

На първо място думата „радио” се легитимира като официално означение на безжичния телеграф, и изобщо на безжичните комуникации, точно на тази конференция, макар че е предложена в Америка доста по-рано. Ето какво се казва в член X  на  „ Service Regulations”: “1. Wireless telegrams shall show in the preamble that the service is "wireless" ("radio")”. (Безжичните телеграми трябва да показват в главата си, че службата е „безжична”(”радио”). Тогава вече има някои успешни опити за безжична телефония[3], т.е. налице е възникването на друга безжична комуникация, освен безжичния телеграф, макар че той ще остане единствена индустриална безжична връзка до началото на 20 години на 20 век, а на море – основна, макар и не единствена,  чак до началото на въвеждането на Глобалната морска система за бедствие и безопасност – частично от 1992 до 1999 г. и окончателно на 1 февруари 1999 г.

Главният редактор на „Морски вестник”, г-н Атанас Панайотов,  ми предостави един любопитен материал. Това е статията на о.з. капитан I  ранг Любомир Сапунджиев „Защо „ЕС-О-ЕС”, когато е „Сигнал за бедствие”. Ако изключим политическите забежки, характерни за времето от преди 1989 г., в статията има много верни неща, но и доста грешки. Авторът е обърнал внимание на най-важния и любопитен факт – сигналът “SOS” (той не харесва това означение, но това по-скоро е политически мотивирано, отколкото поради пуризъм по отношение на българската терминология и език - б.м., С.Д. (Безжичен). Изяснява съвсем точно, че не е някаква абревиатура и няма никакъв смисъл. И също, че е приет официално именно на Берлинската конференция от 1906 г.

Съществена грешка на този текст е твърдението „ Всички се съгласили радиообмена[4] между абонатите да се извършва независимо от наличната апаратура”. Това не винаги е било технически възможно.

Вярно е, че в член 3 на  Главния протокол на Конвенцията се казва, че комуникацията ще се извършва между бреговите станции (“Coastal Stations”)  и корабните станции (“Stations on shipboard”) независимо от системата и че това е подписано от всички представители на всички държави, но „Допълнителното споразумение” променя рязко картината.

В същата статия е дадено погрешно името на Ив. Стоянович като „ директора на съобщенията Стефанов”. Но е интересна с това, че повдига историко-технически въпроси в областта на радиото и дава малко сведения за любознателните хора.

Да се върнем на конференцията. В правилата (Радиорегламента), в член II се определят две дължини на вълната на всички станции за особено спешни връзки, и най-вече за бедствие. Това са дължините, респ. честотите, 300 m (1000 kHz) и  600 m (500 kHz). Последната честота се използваше до 1 февруари 1999 задължително от корабите, които дотогава нямаха GMDSS на борда. Честотата бе оставена за ползване по желание и след това, със съответната регламентация в Радиорегламента. Тя бе отменена за такива цели едва на Световната радиокомуникационна конференция WRC 07, състояла се миналата 2007 година през октомври-ноември в Женева.

В член XVI се определя сигналът за бедствие, който е SOS. Там е даден с графика на морзов код:  ...---... ”.  Указани са подробно всички процедури по слушане, влизане във връзка, комуникация, потвърждение, и така нататък, много голяма част от които и сега, макар и допълнени, видоизменени, и при друг сигнал за бедствие („MAYDAY”), са валидни. Дадени са правилата за таксуване на комерсиалните и персонални комуникации.

Последният член XLII (42) определя, че правилата влизат в действие  на 1 юли 1908 г. А това означава почти четири години преди трагедията с „Титаник”. И че през 2008  година, на 1 юли, се навършиха 100 години от въвеждането на регламентирани безжични комуникации в света, а също и у нас. Тази регламентация е особено важна на море.

Преди да посочим как са извършени действията по ратификацията и регламентирането в България, да проследим накратко развитието на технологията у нас, за да сме наясно със смисъла на  участие ни в Берлинската конференция.

Още в годината на конференцията започва работа по създаване на българска безжична телеграфна станция. В посочената книга на Веселин Димитров, а също и в следните източници: “ 60 години поща, телеграфъ, телефонъ , 1879-1939”, Сборник;  „Пощенски, телеграфни, телефонни, радио съобщения, 4, 1971”- Сколуфанов; Вестник „Варненски търговски вестник, 6 май, 1912 г.” (Материалът от последния вестник е издирен и обработен от автора на статията); в ръкописни материали от 50 до 80 години на 20 в, притежание на  архиви и музеи, а също и в статията „Флотът, Радио Варна и първата война е ефира”  на Ат. Панайотов, се дават много сведения за тази станция. Всички източници без колебания я наричат „безжична телеграфна станция” или „Безжична телеграфна станция – Франга”. Най-старото наименование е „безжицна”. Тази терминология има пълно основание, тъй като „безжична телеграфна станция”  е точното наименование, използвано в света тогава. Така е във всички публикации от тогавашното време, та до наши дни. В [1] има обстойни коментари, анализи и документи по този въпрос. Тук само ще се отбележи, че сравняването  на различните източници показва произход от един, или може би два,  основни такива. Това се разбира по допуснатите и повтарящи се технически и други грешки. 

Без да се навлиза в подробности, които са наистина много интересни, трябва само да се отбележи, че участници в Берлинската конференция, освен Иван Стоянович, са Неделчо Недев и инж. Борис Кинтишев. И тримата допринасят за започване на дебата в народното събрание и за вземане на решение за построяване на тази станция. А Иван Стоянович и Неделчо Недев имат голям практически принос в реалното построяване на станцията.  Иначе България би изостанала твърде много. И независимо от не твърде доброто функциониране (там има много голям кръг от въпроси, някои от които засягат и конкретното развитие на технологията в света тогава и за първи път в този аспект са разгледани в [1]),  фактът, че имаме такава станция, тя работи и е ползвана по много интересен начин [6] е важна част от историята на радиото в България.

Много по-важно е, че е започнала работата по практическото приложение на радиото в България. На 1 май, 1912 г. след много перипетии, неразбиране, удари под кръста, политически борби, циркове в народното събрание и куп строителни и технически недомислия, както и в условията на липса на знания, умения и техническа дисциплина е открита и започва да функционира официално първата българска радиостанция.  И това е морска станция, за морски съобщения! И това е „Безжична телеграфна станция „Франга”, край Варна! Била е много близо до сегашната Радиорелейна станция („Телевизионната кула  на Франгата”)

Но в едно отношение в България по онова време се е действало много точно и прецизно. Нашите тогавашни специалисти са успели да внушат на управляващите, че регламентирането и установяване на правилата, каквито са приети на Берлинската конференция и обстойно изложени в Конвенцията  за най-новото техническо постижение – радиото – трябва да се подпишат и да излязат като държавни документи и то в срока, определен от Конвенцията.

            В много източници се показва, че на 15 декември, 1907 година  XIII  обикновено народно събрания е приело „Международна радиотелеграфна конвенция”. С Указ номер 6 на държавния глава тя е утвърдена и публикувана в  „Държавен вестник”, брой 76 от 4 април 1908 г.

 

            В тези запазени документи могат да се видят и прочетат любопитни неща. Например, че и ратификацията, и Указът идват съвсем навреме, за да спази България поетия ангажимент на конференцията и публикувания Правилник (изяснихме по-горе, че това е най-важната част от документите на Конвенцията) да  влезе в действие като официален български нормативен акт на 1 юли, 1908 г. В същия Указ се разпорежда   „гореказаната радиотелеграфна конвенция” ... да се обнародва в „Държавен вестник” и тури в изпълнение 1 юлий 1909 г.”.  В цялост Конвенцията започва да действа от тази дата. В някои статии и изследвания се посочва именно тази втора дата като начало на регламентираните радиокомуникации в България. Това очевидно не е така. Правилникът (сега наричан официално у нас  „Радиорегламент”, според първия работен език на Международния съюз по телекомуникации, френския,   или на англ. език „Radio Regulations”, както е много по-известен в морските среди)  „...ще влезе в сила от 1-й юлий 1908 година”. И точно затова тази година се навършиха сто години от започване на истинските регламентирани комуникации в България. В другите страни, подписали конвенцията това е решено по същия начин.

            Ако се прочетат внимателно документите на Конференцията от Берлин, ноември 1906, и особено Правилникът, ще се види много ясно, че основната му част е посветена на морските радиотелеграфни съобщения.  А това означава, че те също имат 100 годишна официална история у нас, макар и в началото само като документи.

 

В последващите години морските комуникации у нас се развиват сравнително добре. Но това се отнася за военните кораби. Във военния флот е създадена много добра атмосфера и радиотелеграфът се приема като важно средство за комуникации, обучени са специалисти, които обучават други, закупена е станция за кораба „Надежда”.  Доставена е специализирана техническа литература, основно руска. Вече споменах, че със станция „Франгата” има  проблеми, но тя продължава да работи с прекъсвания, макар и окупирана за известен период. Това става за известно време дори след войната. След това започва развитието на станции в други райони, но те вече не са морски. Това са станциите в София и Шумен. Те също се ползват от горния Правилник в своята работа. Постепенно станцията във Варна е изоставена, а след това и разрушена. Днес има някои запазени детайли от нея, благодарение на хора с чувство за история. И то за техническа история – гордост за всички развити нации.   По-късно, през 1947 г. с едно прекъсване от над 25 години, се създава втора станция за морски връзки. И това е Брегова радиостанция „Варна радио”, която функционира до днес и поддържа GMDSS (Глобална морска система за бедствие и безопасност)  зоните на България. По този начин, Варна радио, LZW,  осъществява практически  задълженията на страната ни по отношение на комуникационното осигуряване на безопасното корабоплаване в централната западна част на Черно море и нашата брегова линия от Румъния до Турция.

В едно време, когато съвсем не е било лесно да се реши използване на нови средства, когато те не са били изобщо надеждни, когато е имало противопоставяне по принцип и по стар балкански обичай на всяко ново нещо у нас, когато няма достатъчно информация за ефективността на тези нови комуникаионни средства, все пак се намират хора, които  разбират огромния потенциал на техниката и новите възможности, които тя би дала и за спасяване на хора, кораби и товари, и за развитие на търговската част на корабоплаването, на бизнеса, както бихме казали сега. Нека да отбележа, че макар и в голяма част да засяга морските дела, Правилникът към Конвенцията е общ документ. Той регламентира всички видове комуникации.

През изминалите 100 години тази технология – технологията на безжичните комуникации  - извървя изумителен път. Постигна наистина невероятни резултати. Спокойно можем да перифразираме един американец, който казва за Никола Тесла „Той създаде 20 век”, а ние  бихме могли да кажем така: „ Безжичните комуникации създадоха 20 век и продължават да създават 21 век.” 

 

 

Тази статия е написана по поръчка на главния редактор на „Морски вестник”, г-н Атанас Панайотов и публикувана там през 2008 г. Той осигури и част от  важните  материали при написването й.

 

За тези, които се интересуват от повече подробности следва малка библиографска справка:

  1. Стефан Димитров, „Технически бележки по историята на радиото в света, България и Варна”, ръкопис, в подготовка за издаване
  2. Веселин Димитров, „История на радиото в България”,  в два тома, 1994 г.
  3. Атанас Панайотов, „Флотът, Радио Варна (Варна радио)  и първата война е ефира”, ВИС, кн.3, 2004 г.
  4. Стефан Димитров, Анастас Крушев, Росен Райков, „GMDSS за вахтени помощник-капитани”, Изд. ЗОГРАФ, Варна, 2007, Второ издание.
  5. Виолета Тончева, "Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава..." (2004)
  6. Документи на  Световната радиокомуникационна конференция, Женева, 2007 г.
  7. Споменатите в текста литературни източници

 

 

 

Безжичен

 

 


[1] Fortnightly Review, William Crookes, February 1, 1892

[2] От известната фамилия Стоянович, участник в борбите за свобода и независимост, един от главните организатори на Съединението,  политик,  много дълги години Директор на пощите, телеграфите и телефоните, с основни заслуги за практическото въвеждане на радиото, и особено на морското радио в България.  Представител на страната ни на  различни форуми по радиото,  прадядо на сегашния политик Петър Стоянович.

[3] Част от тази телефония е радиоразпръскването („радиодифузия”).  Именно то е най-честото разбиране на широката публика за радио. Това  се отнася даже за някои архивисти. Но е напълно неточно и се вижда ясно, когато се прочетат документите на споменатата конференция.

[4] Тази дума бе използвана вместо „трафик”, но вече е изоставена, особено неподходяща стана с  навлизането на сателитните комуникации. Освен това е грозна и терминологично неточна. Правописът на автора е запазен.

[6] Виж статията на Ат. Панайотов „ Радио Варна и първата война е ефира”

© Безжичен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Eia (Росица Танчева):Много, много отдавна. И не си го спомням, само смътни представи... Но това беше във времето, когато се готвех да кандидатствам ФИЗИКА - невероятната най-наука! Сега просто хоби.
    Забелязах нещо странно - тази моя статия (признавам чисто професионална, макар и малко адаптирана за по-широка образована публика, каквато за щастие е уважаемата публика в прекрасния сайт "Откровения" е най-посетеното ми произведение, което доста ме очудва, но и много ме радва, защото явно (вероятно по-младата публика, към която аз категорично,за мое съжаление, не принадлежа) има желание да се разбере и почувства технологичната история на нацията - а това е показател на развитите нации! Без съмнение, кой каквото и да си мисли, ние принадлежим, и сме "осъдени" да прнадлежим към тях!
  • Да, авторът на "Живот сред мълнии" е физикът Мичел Уилсън, работил заедно с Енрико Ферми.
    Чел ли си романа? Много интересно е представено развитието на младия учен, трепетите в научната лаборатория, чистите надежди, големите научни постижения, които парвенютата искат да използват за своите мръсни цели, усилието да отстоиш себе си, въпреки всичко...
  • Eia (Росица Танчева): "Live with Lightning" - Мичел Уилсън, помощникът на Енрико Ферми - един от създателите на атомната бомба!
  • Полезна интересна информация, увлекателно и аргументирано поднесена. Поздрав!
  • Благодаря за интересната статия. Когато човек знае повече, в един момент, когато у него узрее наученото и получи съответното вдъхновение, той лесно би могъл да създаде художествено произведение, в което да използва и натрупаните си до този момент, да речем, исторически, историческо-технически знания... В младежките си години прочетох романа на известен американски учен-физик "Живот сред мълнии", който ми направи силно впечатление и оттогава мисля, че най-добре и най-интересно би могъл да пише знаещият човек. Поздравления!
  • Това, че моето писание не предизвиква интерес, не е от значение - не съм успял да го направя интересно. Но това, че не се интересуваме от нашата научна и техническа история е жалко...
  • С удоволствие прочетох!
    ПОЗДРАВИ! БЪДИ!
Предложения
: ??:??