Всичките тези гърчове и неистовото желание на историците да игнорират и да изопачат изворите се случват просто защото всичките те целокупно не могат да отговорят на един простичък въпрос: Извинете, но как така „преголямо множество турци”, подкрепено от войските на Марко, деспот Константин и особено на Стефан Лазаревич, който участва в „походима Баjазита, убице свога оца”, както отбелязва с очарователно простодушие Сина Чиркович, та как всичките тези не са успяли да разбият армиата на Мирчо Стари – влашкият воевода, дошъл на власт през 1386 г. като протеже на... българския цар Иван Шишман?
Как така наистина? Ако в изворите не е запазен спомен за тези събития, възможно ли е да ги потърсим в народната памет и фолклор?
В юнашкия епос за Крали Марко има един особен цикъл за деца-юнаци. Секула детенце, Грую мало дете, Енкула детенце, Дете Голомеше и т. нт. Сред всички тях най-интересни са песните за така нареченото Дете Дукадинче. То ярко и безспорно се отличава от другите „детски” персонажи в епоса.
Първата и най-важна разлика е, че е представяно като подтисник на народа – не дава на деца да играят, направил кале от човешки глави и калдаръм от трупове. Дете Дукадинче „като стане поле обикаля и по поле живо не оставя”.
Второ – според песните историческият прототип на Дете Дукадинче е с небългарски и неславянски корен: „Недей, синко, на мегдан да идеш, българи са гюрави гидии, той ке тебе с итрос да измами”. Или: „Леле, синко Дете Дукадинче, това куче че ми те погуби”.
Трето – ако спрямо Секула детенце, Грую мало дете и пр. Крали Марко е представян като покровител, то отношенията му с Дете Дукадинче са много по-различни. В основния и най-разпространен сюжет Марко убива с измама Дете Дукадинче, което е седем пъти по-силно от него.
Четвърто - Дете Дукадинче не е просто на няколко дни или години, а в повечето случаи е „седемгодче”, за разлика от всички други деца-юнаци в епоса.
Пето - в юнашките песни Дете Дукадинче е много богато. То има „порти позлатени”, „сребърни калдаръми”, „на капии безценни камъни” или „капии с чоха покрити”, докато другите деца съвсем не се радват на подобен „разкош”. Например Дете Голомеше лежи „голо-голишаво” у „бела песока”.
Кой може да е този небългарин, зъл, подтисник, богат, когото според народната памет Крали Марко е измамил, въпреки, че Дете Дукадинче е седем пъти по-силно от него? Досещате ли се да има такъв образ?
Хайде сега пак да се върнем при битката при Ровине, така неприятна за историците.
Нека си припомним думите, изречени според Константин Костенечки от Крали Марко преди тази битка: „Аз казвам и моля Бога да помогне на християните и аз пръв да падна в тоя бой”. Да прочетем отново и написаното от Паисий: „После турският цар повикал Марко на бой във Влахия. Марко отишъл във Влахия. Когато видял християнски кръстове и икони пред влашката войска, заплакал и не искал да се бие с християни. Така Марко бил убит във Влахия, а турците в това време вместо Марко поставили турски паша – и досега”. Какво? Не познавате този текст? Не знаете, че Паисий е писал такова нещо? Не се учудвам... След всичко, казано до тук, време е вече да се върнем към думите на Петър Мутафчиев, че Марко загинал от „християнска ръка”. Кой ли ще да е неговият убиец? Мислите, че това е неизвестно? Не е така. Напротив – убиецът на Крали Марко се знае по име и фамилия. „Уби го Йован Доманович”, казва Подгоричкия ръкопис.
Даваш ли си сметка какво означава това, любезни читателю? Че Марко е убит не от влах, срещу които уж е воювал, а от сърбин. От сърбин на Стефан Лазаревич, който участвал у „походима Баjазита, убице свога оца”. Или на български – в походите на Баязид, убиецът на баща си – княз Лазар. Това е истина, за която никой никъде не говори. Забранена истина. Чувал ли си някога за нея? Не, нали? А защо? Марко е убит от сърбин, хора!
И ако е така, любезни читателю, толкова ли невероятно би било да се предположи, че воден от религиозни угризения, Крали Марко внезапно е преминал на страната на християните и е загинал, сражавайки се с азиатските завоеватели? И че именно тази неочаквана промяна в съотношението на силите е причината Мирчо ако не да разбие, то поне да отблъсне Баязид, нанасяйки му тежки загуби, както е записано в български, сръбски и турски летописи? Ето как ненадейно намираме и отговор на въпроса с вековна давност: „Защо българите и сърбите са избрали за главен герой на своя епос един турски васал?”. Оказва се, че Марко не е предател, а герой и защитник на християните, както и е описан от народа в юнашкия епос! Защото султан Баязид изумително точно се вписва в характеристиките на историческия прототип на Дете Дукадинче в широко разпространения сюжет на песни: „Крали Марко с измама погубва Дете Дукадинче, което на седем години е седем пъти по-юнак от него”. Султанът е чужденец, както и Дете Дукадинче. Той е много по-богат и по-могъщ от Крали Марко. Важно е и да се отбележи, че от битката при Косово поле до битката при Ровине са минали почти седем години, така че Баязид наистина е бил седемгодишен султан – „седемгодче”.
Разбира се, разказът, превърнал се в песен, за това как Крали Марко се е опитал да убие Баязид, който тогава е бил султан в седмата си година, е претърпял твърде много изменения през вековете. Нуждата от утеха в черните робски времена е разменила ролите и е „съживила” Марко, а Баязид – „Дете Дукадинче” е убила. Народната фантазия постоянно е притуряла по нещо върху реалните исторически образи и събития и е измисляла несъществуващи, но потребни за хората подвизи и герои. Но основата, основата на този мит е здрава и истинска. Дивни, дивни Крали Марко!... Ела, стани, изправи се! Покажи на всички дали си турски васал и подлога!
“Ей Тодорче, младо дяче! Що книга гледаш, солзе рониш, солзе рониш, пърсте кършиш? Море, майко, стара майко, како да не книга гледам, книга гледам, солзе роним, що ми книга кажуеше: Турско царство навасало, а каурско ке загиене. Ке да дойдат клети турци, клети турци анадолци, тебе стара ке загубат, мене младо ке попленат...”
© Анани Ананиев Всички права запазени