България е в траур! Отново. Без война и природни бедствия, а от глупост, немарливост и некомпетентност.    Нечия или по-скоро ничия. Предполагам, че досъдебното производство е срещу неизвестен извършител.

Не че другаде не стават подобни трагедии, напротив! Но там нещата са разписани предварително и предварително всеки знае колко и каква вина поема в случая.

Тук обаче чакаме. Ние изобщо сме си царе да чакаме, също като в онази песен на Васко Кръпката, дето храстът  се снишаваше, докато утихне бурята. Затова тя винаги бие по изправените самотни дървета.

      Министърът  чака да види дали  вината е в БДЖ. Чака и изпълнителният директор на БДЖ, на конкретното поделение на БДЖ и така надолу до шафнера на влака и вероятно кака Пена чистачката, дето е помела влака преди тръгване.

     А иначе резултатът е ясен: във всяка система гори най-слабото звено, в случая по всяка вероятност шафнера. Не че сигурно не е виновен, но освен конкретната наказателна отговорност, ако такава се докаже, има и друга,  политическа. И за нейното понасяне обикновено не е нужно да има влезли в сила присъди. Те са нещо друго.

     Иначе полицията работи по няколко версии. За част от огласените се чудя за идиоти ли ни вземат  или дотолкова не им пука  какво си мислим.

• 1. Разляла се ракия, която подпалила пожара.
• 2. Причината е в багажа на някой пътник. Ако е така, не се ли касае за акт на тероризъм или друго престъпление.
• 3. Пътниците са си сами виновни, причинили са го с поведението си, неясно какво.

    Виж, тази  третата, е вярна. И най-добре  да се спре работата по другите версии. Виновни са, че изобщо са се качили във влак. Най-виновен е проф. Р. Рашев. Затова, че човек от неговата величина си губи времето  в тази държава.

        Защото неговите колеги в Европа едва ли имат спомен как изглежда отвътре влак. Независимо, че техните влакове не са като нашите. Защото някои от нашите по-скоро могат да минат за археологическа находка, отколкото за съвременно транспортно средство.

         Така че, дайте да спрем и ние да чакаме и да започнем да изискваме поемането на отговорност, защото само така траурните дни в календара ни ще станат по-малко.