24.11.2012 г., 12:07 ч.

Гъба, оставена на слънце 

  Журналистика » Социални статии
1321 0 1
2 мин за четене

    Дядо Захари слизаше по стълбите към подлеза на Софийския университет. Толкова дълго и мъчно му се стори това слизане, че на два-три пъти поспря да си почине, като се подпираше на здравата си тояжка. Ето, най-сетне стъпи на равната земя. Долу, в подлеза, той се огледа и видя същите лица, които бе видял и вчера - прегърбената баба и днес продаваше своите цветя до книжарницата, а близо до нея приведен старец свиреше някаква тъжна мелодия на своята стара китара... Дядо Захари въздъхна тежко и продължи напред, към входовете на метрото. Колко много обичаше той да се вози в тези нови влакчета... Сега той бе тръгнал към "Младост" 3, за да отиде на гости на своята дъщеря, за да види своето внуче. Ах, колко много го обичаше той...

    Изведнъж пред него се изправи млад мъж с дебела папка в ръце и го помоли да му отдели малко време. Дядо Захари се съгласи да изслуша момчето, цял живот, 84 години, бе бързал той - за работа, за жена, за деца... Младият мъж разтвори папката и за две минути разказа сърцераздирателната история на едно болно момче, което се нуждаеше от голяма сума за своето лечение. Дядо Захари въздъхна тежко, той знаеше, че в джоба му имаше малко пари - лев и петдесет. Левчето бе за билетче за метрото, а с останалите стотинки щеше да купи обикновено шоколадче за своето внуче. Насълзиха се очите на дядото, знаеше, че не може да помогне на болното момче. Пое си дълбоко въздух и рече:

    - Синко, нека ти кажа нещо. Не си застанал на правилното място. Тук минават само хора като мен, хора като гъба, оставена на слънце. Нас и да ни изстискаш, и да пробваш да ни изцедиш - пак нищо няма да излезе. Нито капка. Само прах. Това остана от нас. Сбъркал си мястото, синко. Отиди ей там. (дядо Захари изпъна своя показалец напред в пространството, напред - към една бяла сграда, заобиколена от лъскави автомобили) Там хората не са като нас, не са прашна и твърда като камък гъба. Тях всеки ден ги топят в кофата с "водата", пък вече често и сами се топят. Там отиди, синко. Там можеш да намериш нещо, да изцедиш, да изстискаш. Ние тук сме обикновени хора, хора като гъба, оставена на слънце.

    Дядо Захари не дочака отговор от слисаното момче. Обърна се и тръгна към касите на метрото, развълнуван. По дясната му буза се търкули една едра сълза - последната капка от тази суха, пресъхнала гъба.

© Ленард Спартански Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??