Дядо Захари слизаше по стълбите към подлеза на Софийския университет. Толкова дълго и мъчно му се стори това слизане, че на два-три пъти поспря да си почине, като се подпираше на здравата си тояжка. Ето, най-сетне стъпи на равната земя. Долу, в подлеза, той се огледа и видя същите лица, които бе видял и вчера - прегърбената баба и днес продаваше своите цветя до книжарницата, а близо до нея приведен старец свиреше някаква тъжна мелодия на своята стара китара... Дядо Захари въздъхна тежко и продължи напред, към входовете на метрото. Колко много обичаше той да се вози в тези нови влакчета... Сега той бе тръгнал към "Младост" 3, за да отиде на гости на своята дъщеря, за да види своето внуче. Ах, колко много го обичаше той...
Изведнъж пред него се изправи млад мъж с дебела папка в ръце и го помоли да му отдели малко време. Дядо Захари се съгласи да изслуша момчето, цял живот, 84 години, бе бързал той - за работа, за жена, за деца... Младият мъж разтвори папката и за две минути разказа сърце ...