Тук трябваше да напиша нещо за книгата. Като винаги, оставям важните неща за последния момент. Започнах да пиша разказчета, защото нямах фотоапарат.

Ами това е. А и не съм много добра с фотоапаратите - все не знам кое копче да натисна.

Започнах да пиша, понеже ме болеше.

Сега може да кажа няколко клишета, ама няма как да ги заобиколя. Всичко, написано тук и там и където и да е  било, е написано без грам умисъл, без мислене, без замисляне на… сценария, без подтекст, не го търсете, всичко е в прав текст.

Исках само да сложа емоциите в думи.

Доколко съм успяла, не знам.

За жалост нямам много око за усмихнатите емоции. Навярно не съм добра. Трудно е да накараш някого да се усмихне, лесно е да го разплачеш. Ето днес например – труден ден, разлях 10 литра олио в кухнята на шефа, почти плачех, докато го събирах, не за друго, а заради нескопосаността си. После какво друго стана, не помня. Ама вечерта ме довърши.

Понеже така се развиха нещата, че ме натисна световната криза и то малко след като ме затисна моята собствена и тъкмо се деноминирах, та в крайна сметка се оказах в Кипър с Анджела - дъщеря ми. И така се оказа, че се наложи да сменя амплоато. Хаха. Та  от преводач - на камериерка и да мия чинийки и тиганчета. Никога не съм се срамувала от това, което върша, за да се прехранвам, стига да… стига. Имигрирах, понеже не стигаше и с дипломи и без тях. Имигрирах по причини, обяснени в книжката, така че няма да се повтарям. И надявам се да разберете тези причини. Нося страната си в сърцето си и я обичам такава, каквато я знам. И все пак детето ми научи думата „копеле” в чужбина и то на ясен български език и ме попита дали я обиждат така, или ù казват нещо хубаво. Та да си дойда на думата за днешния ден. Седнахме да гледаме Розовата пантера, тя беше малко тъжна. След 10 минути настоятелно подлъгване от моя страна изплю камъчето. Подигравали ù се в училище, че майка ù има долна професия и че мие чиниите и чисти тоалетните на хората. Каза, че отдавана било така, ама не искала да ме тревожи и да не се притеснявам, че не се срамува от мен и от това, което работя. Ами… такива моменти ми се набиват някак, с което се извинявам на хората, които искат да не им се казва истината и се опитват да я загърбят и искат нещо смешно за четене. Аз пък я казвам тая пуста истина и не ми пука.

С този набор разказчета, които пишех за себе си, за да избивам емоциите, вместо да избия някой и друг идиот, исках да кажа само, че отреденото ни време е толкова малко, толкова нищожно, че е грехота да го прахосваме в зло. Може би личният ми опит в получаване на добро не е баш за пример, но съм сигурна, че всеки от вас ще види себе си поне няколко пъти и ще прочете своите емоции поне веднъж. От едно издателство ме питаха „Защо написа книгата?” След дълъг размисъл над тъпия въпрос казах „Трябва ли да имам повод, за да пиша?”. Те: „Заради славата или за парите?” Казах: „Има писатели, които пишат за пари, има такива, които търсят снимката си по списанията, има и такива, които слагат душата си в думите и чакат някой да отвори прашасалите страници и да ги прочете и разбере. Аз съм от тез с прашасалите корици.”

Аз съм от последните - некомерсиалните, дето много не ги обичат.

Някои от разказите съм писала с гняв, от разочарование, от безсилие да направя каквото и да е, други съм написала с много нежност и обич. В тази книга има обич, малко саркастична, малко изкривена, но обич. Предлагам ви оголената емоция и съблечената душа на една миячка на чинии.

Защо на английcки? Защото уважавам сънародниците си и знам, че парите им са малко даже и за хляб, камо ли за книги и когато имам пари (ако) да я издам на родния си език и да я предложа на малко пари, ще го направя. Между другото трябва да отворя една кутийка за пожертвования за събиране на средства за българското посолство в Кипър, които нямат пари да дойдат на презентацията, а българин в чужбина не издава книги всеки месец. Отказаха ми мило, но категорично. Аз пък със заплатата си от миене и чистене мога да дам пари за транспорт до Никозия – излиза 40-50 евро, за да ида за печат.

И последно, сайтът ще работи за Коледа и затова искам да ви пожелая само едно: не казвайте, че сте имали лоша, гадна година, в която сте оцелявали, а сте имали една година, в която сте вдишвали живота такъв, какъвто е - сладко-кисел, не сте оцелявали, а сте живели. Пожелавам ви да живеете, а не да оцелявате. И ви го желая с цялото си сърце, поне това, което остана от него. :)

 http://virginiablack.errazib.com/