Баткото (Николай Христов)
61 1176
3.07.2009 г., 13:54 ч.

Изворите, без които не можем 

  Журналистика
2289 0 12
3 мин за четене

ИЗВОРИТЕ, БЕЗ КОИТО НЕ МОЖЕМ

 

         Усещането за жажда все по-често събужда в съзнанието ми спомена за някакъв любим извор от детството. Морните жетвари и копачи изпращаха нас, малчуганите, да донесем студена вода от близка или по-далечна полска чешма, за да поугасят летния зной.  Шарените стомни и дамаджаните политаха по босоногите пътеки и знаехме, че никой друг не може да донесе толкова бързо най-сладката и най-студената вода. А повечето от полските чешми си имаха имена, по които и ние, децата, безпогрешно ги познавахме. Носеха името на майстора, който ги е съградил. А той вложил не само вещина и доброволен труд, но и цялото си сърце, и душата си вградил. Обезсмъртил себе си, или починал близък, оставил върху камък над течаща вода само няколко думи, но достатъчни.

         Едва по-късно осъзнах, че един такъв извор утолява не само онази неизбежна физическа жажда, а е неделима част и от нашата духовност. Утолява и другата жажда. И колкото повече жива вода изтича пред очите ми, толкова по-силно ме завладява тази мисъл. Или ще ми се причуе „извор вода изворваше...” с неповторимия глас на Любка Рондова, или „хей, извор чист, пия от теб... дай ми от твойта сила, дай...” от звънкия глас на Мими Иванова. Или ще ми звънне приказната магия за „зелената стара чешма”, край която се утолявали първите глътки жажда за обич и там са подарени на любими левенти толкова много китки... А те колко много вода са напили – само вечно живата вода помни! А колко влюбени са си дали дума за вярност пред погледа на течащата вода. Затова тя е и мярка за време. И помни! И някак неусетно става част от моята и от твоята родова памет, от националната ни памет.

         Много вода изтече от онези мои вълшебни детски години. Потънаха в забрава много от полските чешми. Пътеките към тях станаха излишни. Врътвам лъскавата ръкохватка на домашната цивилизационна придобивка, а водата потича... И цвета си мени, и все по-златна става, но не като в познатата приказка за онова Златно момиче. Обичам я тази нова вода с „мярка за неотклонение” ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. Но и тя, като всяка по-нова любов – хваща ръжда. Тече, струята шуми, но не звъни! А старата ми любов – полските чешми, остават все по-малко, но „ръжда” не хващат! Като моите най-вълшебни детски приказки. И водата им утолява повече от една жажда. Днес те са ми невидимия мост към онзи най-български извор – на Белоногата Гергана. Никога няма да запомня имената на всичките омайни цветя от нейната градинка, но и в следващия живот ще жадувам да ми звъни нейният глас и да достига до мен обичта, с която тя произнася имената им. И името на всяка днешна Гергана винаги ме отвежда при другата Гергана, разлиствам Дядо Славейков, а тя е вечно млада и я виждам все по-бяла до този извор. И заставам мислено до другия извор, от който моят дядо някога поиска да му донеса вода. Той не дочака „опитомената” да влезе в селската ни къща.

Напълних от една по-близка чешма. Слънце печеше, другата беше много далече... Дядо, на когото нося името, позна от първа глътка безпогрешно от коя чешма е водата, която му донесох! Засрамих се и отидох да си поправя дяволията. А днес си мисля, че дядо и хората от неговото поколение знаеха всички езици, на които водата говори – хилядолетно и мъдро! Те стъпваха здраво на тази земя и я наричаха Кърмилница, а всеки неин извор – свещен. И не замърсяваха извора. Падаха на колене пред него!

© Николай Христов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??