- Къде ли съм?
Ранно утро е. Не, не мога да съм в ледения дворец на Ледената кралица.
- О, да! На улицата съм. Всичко e ледено.
Къщите, дворовете, просторите, главната и малките улички... ето... Боже мили, какво е това? Какво виждам насреща си? Някой ми маха.
Не може да бъде! Какво ми крещи? Боже мой!
Насреща ми се клещи разбитата, беззъба врата, тоест пасмина на... селското училище. Настръхнало, зло, ледено, разбито, разнебитено, ограбено, Озлочестено...!
- Какво ми говори? Да!
Говори ми, свисти, съска, зъби се насреща като бясно куче и от разбитата му врата, уста, тоест пасмина висят лиги, бели, не, не бели, сивкави лиги, о, не, това са ледени висулки.
- Да, разбрах! Чух! Какво? На колко? Ти си на 130 години!? Мъртво си? Но
- Как, защо?! Разбрах! Ледените хора, с ледените сърца те умъртвиха само с едно вяло вдигане на ледените си ръце! Какво?
- А, разбрах те.
- Това са твойте бездуховни убийци! ...