- Къде ли съм?
Ранно утро е. Не, не мога да съм в ледения дворец на Ледената кралица.
- О, да! На улицата съм. Всичко e ледено.
Къщите, дворовете, просторите, главната и малките улички... ето... Боже мили, какво е това? Какво виждам насреща си? Някой ми маха.
Не може да бъде! Какво ми крещи? Боже мой!
Насреща ми се клещи разбитата, беззъба врата, тоест пасмина на... селското училище. Настръхнало, зло, ледено, разбито, разнебитено, ограбено, Озлочестено...!
- Какво ми говори? Да!
Говори ми, свисти, съска, зъби се насреща като бясно куче и от разбитата му врата, уста, тоест пасмина висят лиги, бели, не, не бели, сивкави лиги, о, не, това са ледени висулки.
- Да, разбрах! Чух! Какво? На колко? Ти си на 130 години!? Мъртво си? Но
- Как, защо?! Разбрах! Ледените хора, с ледените сърца те умъртвиха само с едно вяло вдигане на ледените си ръце! Какво?
- А, разбрах те.
- Това са твойте бездуховни убийци!
- Какво да им кажа? Да им предам посланието: "О, неразумни...!"
- Не те чувам! Не те чувам! Закъснявам!
Летя с бясна скорост по заледения асфалт с училищното рейсче, управлявано от един гневно-леден шофьор, а рейсчето, бусчето, автомобилчето е препълнено с малки ученици.
- О, я не ми се карайте, защо ми крещите, господин шофьор? Няма да Ви платя, защото аз придружавам тези малки дечица!
Къде ли съм?
Сгради, градинка, пейки, хора и музика. Заледени улици, излъскани като стъкло, падащи възрастни, ходещи като патици по-млади хора. О, това е улица от града.
- Не, не е ледената пързалка! Тя е на центъра, пред Общинския съвет, ето там, откъдето се чува веселата музика.
- Защо не ви е весело? Ами аз откъде да зная, защо на вас не Ви е весело, защо не сте щастливи, одухотворени?
- Не чух! Така ли? Вие сте гладни, безработни, измъчени, болни, голи, боси...
- Истина ли е това? О, тези хора просто ме лъжат. Това в България не се случва!
- Казах Ви. Да! Там е Ледената пързалка.
- Колко хиляди са дадени?
- Ха-ха-ха! Как искат да ме развеселят. Ама вие не знаете ли? Без пари... Почти за жълти стотинки. Не са от вашите данъци. Не, не са!
- Хайде, че бързам.
- Какво?
- Да! Това е чешма. Нова смешка. Сега пък била толкова зловеща!
Къде ли съм? Общинския съвет. Ама какви са тези толкоз много хора?
- Служителите... Я стига. Сега пък те Ви гледали лошо. Сякаш сте цял живот на тяхна издръжка...! Не мога повече да Ви слушам. Довиждане.
Луди хора!
- Какво? Как мило си говорели помежду си тези служителки. Споделяли си, че много се радват и с нетърпение очакват 13, дори и 14 заплата, за да си купила едната от дамите чифт луксозни ботуши.
- Я престанете! Просто мразите тези добри и мили служащи за народното благо и просто искате да ги злепоставите. Вие им завиждате! Сбогом!
- Щях да забравя. Все пак реших да предам посланието на Леденото училище:
- Ледени господа от ледения град, пожелавам Ви Вашите сърца завинаги да си останат Ледени!!!

29.11.2008