Края на март.

                Вървя по моите елховски улици и пиейки живителните сокове на слънцето, си спомням за първото напъпило вече дръвче.

Да, няма място за съмнения: пролет е.

И...

                Един афиш привлича вниманието ми.

                Моноспектакъл?!

                “18ч., 23март 2005г. Юбилеен моноспектакъл на Вела Попова, читалище “Развитие” – чета отново  и отново аз и кимам.

                Присъствието е задължително.

                Защото не всеки ден се случва да се развихри на сцената  фурията Вела Попова, нали?

                С нетърпение очаквам спектакъла.

                И ето – най-сетне настъпва двадесет и трети.

 15 минути преди началото на представлението малкия салон на читалището вече се пука  по шевовете. Столовете не достигат, нареждат още, но пак не един и двама остават прави.

                “Пролет е...”, отеква гласът на водещата Рада Гинчева, а аз неволно поглеждам цветята върху скута си.

                Карамфилите, привързани с бяла панделка, спокойно очакват да бъдат поднесени.

                Но представлението тепърва започва, сепвам се аз и се надигам от мястото си, за да видя юбилярката, която разказва увлекателно. За своя дебют на сцената. За своя живот. За театъра в кръвта ù. За актрисата в нея. За десетките роли, оставили трайна следа в културния живот на градчето ни.

                Замислям се.

                Половин век на сцена е страшно много, щом неумолимо времето си тече, а прашинките в пясъчния му часовник отброяват не само миговете, в които сме били щастливи.

                “Младостта е състояние на духа.”, философски отбелязва Вела и залата избухва в аплодисменти, очаквайки тазвечерните ù превъплъщения.

                 Защото Чудомировите герои са многопластови, ярки и запомнящи се.

                А Вела с неподправен чар влиза в кожите на своите героини.

Прегърбената на две бабичка захвърля бастуна си, за  да отстъпи  място на мадам Фроса, чиито очи шарят на вси страни в киносалона, а малко по-късно, от мадам Фроса няма и следа. Капелата е заменена от кордела, а актрисата ни представя един “урок по история”.

                “Не съм от тях, как Сийке.”, заявява гордо следващата ù героиня и продължава да си вре носа в хорските работи.

                Усмихвам се.

                 Значи това било да дадеш душа на своя герой и да задишаш с него.

                С неговите чувства, с неговите радости и болки...

                Усмихвам се отново, макар че ми е малко тъжно.

                 Като всичко хубаво, и този моноспектакъл има край.

                Тогава  идва ред на признанието на публиката под формата на букети цветя.

                И Вела Попова получава букети от  ръководството на читалище “Развитие”, от режисьора Стойчо Стойчев, от свои колеги и приятели.

                А групата за стари градски песни “О, спомняте ли си, госпожо?” с ръководител Руска Попова и Кичка   Панайотова    от  градския битов хор за обработен фолклор я поздравяват с песни.

                - Отправените погледи в началото сковават,

                но впускаш се след туй в игра.

                И толкова приятно става –

                на думите си вдъхнал ти душа. – изричам аз и ù поднасям и своите карамфили.

                А заедно с тях – и преклонението си пред  самобитния  ù талант.

                Радвай ни още дълги години, Вела!

П.п.Написах тази статия още на 25.03.2005 г., след спектакъла и макар да знам, че ТИ, който четеш тази статия не познаваш нашата елховска Вела, искам да ти кажа, че тя е Човек, отдаден на сцената и си струва да знаеш за нея. Защото 50 години на сцена въобще не са малко...

                Благодаря, че я прочете!