Всеки ден виждам едни хора, които сякаш не съществуват. Те са просто сенки, изплуващи в сивотата на делника и стопяващи се при появата на всеки луксозен блясък. Те пазаруват в магазина, където работя. Купуват си само от най-намаления и стар хляб, взимат от най-евтините сирена и колбаси и рядко си купуват нещо повече. После се прибират в мухлясалите си жилища и оплакват изгубените си дни. Котките само танцуват и разговарят с тях.
Грозното й чене се разтваря и отхапва гноясал живот. На печката свири компот. Подритват я красиви, крокодилски обуща. И удар над нея кат' гръм се спуща. По са невзрачни от мъртви врабчета. А на следващия ден се повтаря същото. Така е, докато добрият Дядо Господ не си ги прибере. А после къде ли ще отидат те?
Измършавели, мръсни лица, проскубани, мазни коси, изтънели, пропукани кости. Подути стомаси, изхвръкнали скули.
Пред мен се реят сякаш призрачни ангели с бели крила. Но защо да са бели? Моите са сиви. Преди 70 години са се случили неща, от които ме побиват тръпки. Но мисля, че това и днес продължава. А дали някога ще спре?
Кой ли ще мисли за народа ми? Кой ще прегърне сираците? Кой ще слезе в прахта?
Изгубени по вятъра са крехките мечти на онези, които не блестят измамно. Всички ли сега са се изкачили по дяволската стълбица? Някой дали ще се сети да погледне назад? Или са попаднали в някакво ново небе? А моите братя празни заспиват под празно небе. Сънувам кошмари, но там има истински рицари. А тук кой света ще спаси? Пленени от себе си, другите губим. Аз не съм човек. Изпаднах в прахта. Но там видях, че пее твойта душа. О, просякиньо черна, защо ме прокле с уши да те чувам и накрай света? Ти не можеш да говориш, но ми посочи пътя в нощта. Аз към теб се лутам безспир и плача или се смея.
Велико прикрита лъжа обвили са около нас. Сега да я разсъблека от страст, нуждая се аз. Но стига вече умора. Вчера убили змия. Ще тръгна да търся парфюм. Когато до тебе изпадна, не пробуждай желания стон. Нека те сшия в балтон. Майки с колички пътуват, в ръцете им - старец мормон. В старчески дом се обеси бебе от розов балкон. Младост продават в чужбина на смешно достъпна цена. Бели робини изгарят в огън от жива скала. Мъжете се свличат по пода, жените се давят в дюна. Кога ли изтече тази година? Двете сестри се стопиха, момиче на шест не простена. Лора днес кой ли сънува? Може би Боб ме разбра. И днес е душата за обич готова, но някой с нея се пак подигра. Защо ми се смееш отсреща? Не виждаш ли, нямам очи. Избоде ги болка гореща, че вятърът спре да бучи. Затворени в златните сгради, злите се крият от вас. В екрани от пясък събрани, образи бягат край нас. Ще плюя въз ваш'те костюми - днес дрипи на роми са те. И празните ви, голи думи, мойто сърце ще презре. Кой ли продаде живота за щастие вечно макар. Да крещя днеска не мога - глухи са всички оттам.
-Хелена, Хелена любима! В ръцете си нося трохи. Със сърцето си ти ги вземи. И дай на онези слабаци, осмислящи нашите дни. И пазя ти глъдка водица - Земята за нас ти залеси. А аз ще се върна напролет и вятърът ще ме събере от хиляди крайчета памет запомнил съм, че има те.
© Златко Тошков Всички права запазени