24.09.2008 г., 9:52 ч.

Моят спортен идол 

  Журналистика » Социални статии
1567 0 1
5 мин за четене
По времето на цар Нимрод първият, възнегодувал срещу идолите, бил Авраам. Той взел брадвата и насякъл кумирите на своя баща. Съсечени са и моите представи за обожествяване и преклонение пред някого. Идоли нямам! Но имам вяра. Вяра не само в тържеството на божествената човешка природа, а и в изявата й във всеки наш порив. Огнище на тези искри на живота е спортният дух.
В кладата на спортния огън преплитат пламъци различни чувства, характери, стремежи. Огнените езици горят, но и пречистват. Тези, които излязат калени от огъня, се обкичват с венеца на славата, останалите са изпепелените кумири.
В съзнанието ми, обжарени от огъня на слава и презрение, се явяват две имена – Албена Денкова и Максим Ставийски. Хора, които достойно са понесли ореола на венеца, защото, отдавайки се на спорта, са надмогнали слабостите си, изковали са характерите си, преминали са през много поражения и препятствия, но са постигнали победата не само на ледената пързалка, но и в душите на хората. Албена и Максим сътвориха чудеса, разпалваха леда, сковаваха конкуренцията си, но тяхното най-голямо чудо се нарича любов – към спорта, към танца, към партньора, към България. Те не са богове, а както всекиго от нас, добре омесени багри от тъмно и светло, ала слети в едно, постигат хармонията.
Ин и Ян – небесно съвършенство и земни страсти. Но ако те постигнаха баланса между тези две сили, ние, техните фенове, често се озовавахме в плен на едната или другата крайност. Те преодоляха много изпитания заедно, а нашето беше само едно – приемането им като идоли или просто като успели човеци.
Днес те са част от пепелта на изгорените кумири, но дали там им е мястото или народът ни, изживявайки се като безпогрешен съдник, вижда себе си като светлия Ян, а всеки съгрешил потъва в тъмните бездни на Ин. Забравяме обаче, че и в двете половинки живее частица от противоположното и всеки следващ миг е под владението на нов нюанс.
Следите на Албена и Максим също носят своите тъмни и светли краски. Преодоляването на “Седемте смъртни гряха” ги отведе до най-високия връх. Един сторен грях смъкна ореола им и ги запрати в седемте кръга на Ада. За тези, които не се залъгваха само с божествената им красота, остава светлия им път на шампиони във фигурното пързаляне, всяка стъпка от който заслужава преклонение повече от всеки фалшив идол.
Тези стъпки заслужават моето уважение и почит, тези пътища ги водят към моето сърце и ги даряват с ореола на моята любов.
Първата стъпка направи един тогава неизвестен руснак. За първи и последен път го наричам така. Във време, в което българите се срамуват да се отъждествят с народа си, неговата любов го доведе тук. Той се припозна като българин, обикна страната и народа ни, състезава се под нашия флаг, макар и той да беше наказателна точка за дуета им. Не се отрече от нас, дори когато ние се отрекохме от него, наричайки го “пияна руска свиня”. “Разпни го!” е възгласът на излъганото от собствената си сляпа вяра общество. Измити са ръцете ни, завръщайки го към произхода му, но тази дегероизация настъпи не в утробата, която го е родила, а от кърмата на беззаконието ни. Това не го прави невинен, но и не снема ореола му на човек, изстрадал честта да се нарече българин.
Максим Ставийски е българин. Заедно с Албена Денкова се бориха през дългите години на изгнание в чужди страни, защото нашата не може да им предложи условия, в които да развият талната си на световно ниво. И пак продължиха да са българи! Последва дълъг път, много стръмни пътеки, осеяни със следи от безсъние и труд; стъпки, които изричат погроми и възправяния; знаци на любов и вдъхновение. Дълъг път към признанието на свои и чужди, каляване в лоното на безпощадния спорт, който дарява с плодовете си само богоравните.
Последната крачка бе към най-високото стъпало на почетната стълбица. Не само я изминаха, но и се задържаха там цели две години, въпреки лютите канадски, руски и американски ветрове. В този момент те бяха българи и ние приемахме наградата им като своя – наградата да се чувстваш горд от това, че си българин и че слушаш българския химн. Плакахме, тръпнахме, крещяхме от радост и може би както никога досега бяхме будни. Не спяхме! Не само нощем зрящи оставахме, прогледна у нас смисълът на словото “Мила, Родино!”. Не политиците, а двама спортисти ни събудиха, за да сме единни, за да сме силни, за да се обичаме. Всички се виждахме на почетната стълбица най-горе – там, където стоят признатите и почетените.
Споделихме славата им. Взехме от нея, без дори да питаме. Не споделихме позора. Този път остана само техен.
Тяхната магия се превърна в тяхна прокоба. Магьосниците се горят на клада!
Ненаказано щастие няма. Ян винаги се изражда в Ин. Максим допусна грешка – фатална, необратима, покъртителна. Виновен е! Нима народът, който се гордееше с него сега не може да осъзнае, че най-тежкото наказание винаги ще тегне в душата му, защото той има такава - всички я видяхме, почувствхме и изживяхме. Той не е убиец. Убийци са тези, които доволно щракат с пръсти в някоя скъпа кръчма, докато други творят изкуство. Тези, заради които Темида ще продължава да наднича зад превръзката си и тези, които искат да залъжат лакомите си за правда очи, пращайки един от малкото хора, които могат да променят бъдещето на България, в затвора. Нека вашите кумири захранват децата на България с наркотична кърма, но на тези, които са готови да скочат в огъня на спорта, за да се калят и да продължат да се борят за чиста и свята република, позволете да вярват в обикновените хора, постигнали необикновени неща благодарение на любовта си.
Албена Денкова и Максим Ставийски са моите водачи по пътя към Ханаан. Техният път е път на вярата, упоритостта, любовта. Те не могат да бъдат кумири защото не са фалшиви. Нечовешкият им труд, нечовешкото им излъчване, нечовешките им успехи постигат една не-човешка представа за тях. Но нека не бъдем не-човеци и да не забравяме, че именно човешкото е най-голямото им постижение и награда.
Тези, които вярват в Бог, смятат, че има кой да осъжда греховете ни. Тези, които се възприемат като по-висши съдници, нека хвърлят първия камък по тях. Аз наричам своите камъни с имената на благодарността и обичта, защото градивната стойност на човешкото е вярата, а мярата не трябва да бъде по-голяма от греха и по-малка от прошката. 

© Велина Маринова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Здрасти Велина. Помня когато Максим и Албена станаха шампиони за първи път. Помня, че всички бяхме много щастливи, много се радвахме на техния успех, припомнихме си гордостта да бъдеш българин. Аз мисля обаче, никой не благодари на тези хора. Да, получиха награди, медийно присъствие и това беше. От устата на почти всеки българин тогава, чувахме хвалби, колко нашите били добри и прочие. Какво стана обаче, когато нашия герой (който всъщност не беше наш герой, а човек от друга страна, с друго възпитание, други възгледи) направи голям грях - уби един човек и съсипа живота на още един и техните семейства. Цялото общество се обърна срещу него. Да - грях е, да - голяма грешка е, но все пак, нека благодарим на този човек за минутата слава, която почуствахме, когато стана шампион. Сега този човек ще си плаща. И няма значение дали ще лежи в затвора или ще плати издръжка. Той ще ляга и ще става всеки Божи ден с мисълта, че е отнел човешки живот и е разбил живота на още един човек. Никой не мисли за това, че той също има чувство за вина, че съжалява. Та какво може да направи сега? Не може да върне нищо от стореното. Всеки си получава възмездие рано или късно. Не сме ние тези, които ще го съдят. Нека се молим за душата му, а и не забравяме нашите, защото те не са по-малко грешни от неговата.
Предложения
: ??:??