Самото мероприятие, заради което бях в Изола, се проведе много стегнато - точно за 3 часа. Джейн и Бари (англичани) и Роджър (автралиец) като по часовник коментираха всички точки, които се прожектираха на слайдове. Бяхме 20-тина представители главно от Източна Европа, но имаше и финландци и португалци. Общото между нас беше, че сме преподаватели в университети. Самата среща целеше да се регламентира някакъв тип дейност, наречена Public Health Nutrition, каквато няма не само у нас, но както се оказа, и в останалите страни, с изключение на Англия и Испания. Така че смисълът на мероприятието леко ми убягва и до момента. Предполагам, че Бари и Джейн са спечелили финансиране за този проект и се опитваха да го прокарат (Роджър се представи като външен консултант), а ние бяхме достатъчно любезни да ги изслушаме.
        Последва общ обяд, заплатен от Бари - салата от рукола и марули и печена риба. Никаква опасност от преяждане. За пиене - само минерална вода.
        Заприказвах се с една от словенките. Попитах я какво е това, което непременно трябва да видя, преди да си тръгна оттук. Тя си пое дъх замислено и бавно каза: "Тука задължително трябва да седнеш в някое кафене и да изпиеш едно кафе... Да седнеш в някой ресторант и да си поръчаш рибно ястие... Храната тук е много добра." Сети се, че я питам за музеи, но нямаше такива. Предложи ми да взема автобуса до съседни селища, но както знаеш, не разполагах с достатъчно време.
        Следобеда успях да се разходя из плажа и дори да поспя върху един шезлонг. Не е като нашите български плажове. Няма пясък. Цимент, който под лек наклон се спуска към морето. Разположени са шезлонги и пейки, върху които можеш да се излегнеш. Малко по-навътре към брега - окосена поляна, върху която бяха насядали курортисти. Детска площадка с батут и люлки. Един фургон със сладолед. Два фургона с отегчени продавачи, защото никой не купуваше, с джапанки, плажни кърпи и играчки.
Стигнах до един басейн, изграден в непосредствена близост до морето, в което се къпеха инвалиди. Имаше специално асансьорно устройство, с което тези хора биваха издигани и потапяни в басейна. За пръв път виждах такова нещо.
        Самото море беше с прекрасния синьозелен цвят, какъвто на времето съм виждала само по банските на немските туристи. В далечината се виждаше Триест. Нагазих в бистрата вода и всички миниатюрни драскотини по краката ми започнаха ужасно да ме щипят. Значи водата е била много солена!
После се разходих и из градчето. Чистота, ред, красота и провинциализъм. Но пък си припомних как, само като стъпиш на платното, и колите набиват спирачки. Както навсякъде в Западна Европа. По сенчестата централна уличка от двете страни беше пълно със заведения. Стори ми се странно, че никъде не видях магазин. Интересно, хората, които живеят тук, откъде си пазаруват? На края на града отдясно на пътя беше гробищният парк, а отляво беше разпънал шатрите си един италиански цирк.
        По мръкнало се върнах в хотела. Изядох колкото се може по-бавно една голяма салата в ресторанта, наблюдавайки шумна компания словенци - роднини, които честваха някакво събитие. Езикът им бе напълно разбираем за мен.
        На другата сутрин имах среща с един дядко - поляк, с когото се разговорихме по време на официалния обяд . И той като мен искаше да спести някой лев от този неочакван финансов удар, наречен Уъркшоп в Словения, ето защо се бяхме уговорили да си поделим разходите с таксито. С цената на пазарлъци, за каквито нямам добре изграден рефлекс, шофьорката - близка позната на рецепционистката, се съгласи да ни откара до летището мен и дядкото - поляк за по 65 евро на калпак.
        Дядкото се оказа голям симпатяга. Нисък, набит, с бяла коса. Вероятно отдавна пенсионер и въпреки това много активен. По време на уъркшопа той правеше дълги изказвания по всички точки. Естествено, беше посещавал България многократно и сподели хубавите си впечатления от Бургас, от Константин и Елена (как се казваше този курорт по времето на соца?) и някъде към Ахтопол. Разпитваше ме за "господин Живков" и за царя, а аз него - за децата му. И двете му дъщери, че и зетьовете, бяха лекари, какъвто беше и дядкото. Имал и 5 внучета. Смях се, като ми разправяше, че лекарите в Полша били нископлатени, та зет му заработвал допълнително, свирейки в музикален състав. И дискове издавал. И по телевизията го давали. После дядкото изкоментира, че нашата шофьорка има вид на "smoking lady" и ù даде съвет да откаже цигарите. Жената любезно се усмихна. В интерес на истината, тя не запали цигара, докато беше с нас, но знам какво имаше предвид лекарят с набито око - жената беше съсухрена, слаба, със сбръчкана кожа и дрезгав глас. Но иначе - много бойна.
        Сбогувахме се на летището с поляка. Полетът му беше доста преди моя. Така че и връщането ми беше едно безкрайно чакане на аерогарата в Триест, а после пак - в Мюнхен.
        Чак в полунощ си бях у дома.