Шумен, 17-ти март' 2012 

          1. "Когато му прошепнах, че би трябвало да се огледа по-скоро за един Чезаре Борджия, отколкото за Парсифал, той просто не повярва на ушите си." (Ницше, "Ecce Homo", "Защо пиша толкова хубави книги", 1, превод Г. Кайтазов.)

 

          2. Понятието е реалия ("кон въобще"), то има (в синтез) абстрактов (съдържателен, апостериорен) компонент („кон”) и разумов (формален, априорен) компонент („въобще”); че абстракцията без разум би била асоциативна, а разумът без абстракция – нормативен.

          3. Дефиницията е тъждество, бидейки частен случай на междупонятийна непроизволна релация (“понито си е кон”). Та дефиницията "що е възприятие": възприятието е номинал („това там”), то има (в синтез) сетивен (съдържателен, апостериорен) компонент („това”) и разсъдъчен (формален, априорен) компонент („там”); че сетивата без разсъдък биха били слепи, а разсъдъкът без сетива - празен.

          4. Дефиницията "що е съждение": понятийна рефлексия върху възприятие ("това там е кон"). Междупонятийните непроизволни релации ("понито си е кон") не са съждения.

          5. Необходимият по формална логика резултат от две междупонятийни релации или от съждение и междупонятийна релация наричаме умозаключение, т. е. силогизъм („понито си е кон” +  „това там е пони” = ”онова там е кон”), а интуитивният преход от едно съждение към друго наричаме асоциация ("това там е кон, а онова там също е кон").

          6. "Die Welt als Wille und Vorstellung" (нем.) е възловата Шопенхауерова фраза. И нека всеки - както може - си я превежда. ("Vorstellung", представа.) Аз обаче ще си позволя шопенхауеровското "wille" (нем.) да преведа (на български) ето как: "живец". Шопенхауер (в обобщение) казва, че чрез познанието (трансцендентална инструменталност) живецът спонтанно си онагледява (представя) своето възбуждение, създавайки (обективирайки, относно субект) свят. Т. е. будният живот и сънят са от един и същ порядък, та "белият свят" е вътрешен отблясък от т. нар. "долна земя" (underworld below, англ.). (Само дето при съня интенцията е по-слаба.) Но нима самото това твърдение не е просто отново една представа и нищо повече? Ала нима собствената телесност е просто една пред-става и нищо повече? И нима мисловната рефлексия (и вкл. и настоящата) не е една специфично човешка надстройка и нищо повече?

          7. Пример: не можеш (именувано) да видиш (нещо в) "червен" цвят, но, казвам си, можеш (именувано) да отсъдиш дали виждаш (нещо в) червен цвят. (Понятието не се подвизава в лоното на възприятието, ами на съждението. И всяко съждение е съждение относно възприятие, т. е. понятийна рефлексия върху възприятие; и не биват съждения междупонятийните релации.) Тази светлина, ето, съобразно спектромера, е от видимия спектър и е безопасно за зрението червена; и затова ти, бидейки, предполагаме, искрен и бидейки конвенционално обучен, уверяваха ме, казваш "виждам, че цветът е червен”; а и понеже, съобразно офталмологичния тест, моето зрение било по човешки нормално... Та този цвят е червен, защото го, си казвам, виждам червено. (Виждането като субект-обектно образуване: база за кодификация.) Ала и на мен ми е ясно, че названието “червен цвят” не е просто произволен етикет: понятие е. Но в своята изконност понятието "червен цвят", мисля си, не е резултат от конвенция, т. е. не се е пръкнало термин; и нали невям е понятие; и е най-напред плод на живително, съпричестиво с битието съ-глас-уване; и винаги в актуалност.

          8. Как започва Lebensphilosophie ("философия на живота", нем.)? "Всяко познание неизбежно предполага субект и обект. Та затова самосъзнанието съвсем не е просто и - както и другите класове познание - се разпада на познаваема страна и познавателна страна. А в дадения случай познаваемата изстъпва изключително и безусловно в качеството си на една воля. И ето че субектът познава себе си искащ, не и познаващ." (Шопенхауер, дисертацията му "За четворния корен на закона за достатъчното основание", 41, мой превод по руския превод на "ТЕРРА - Книжный клуб" - издательство "Республика", Москва' 2001.) Въпреки че самият Шопенхауер използва думата wille ("воля", нем.), би било объркващо тази употреба да бъде схващана конвенционално, т. е. според класическата философска традиция (и особено Фихте): доколкото под "воля" обичайно се разбира тъкмо единство на субект и обект. Но Шопенхауер влага смисъл относно: "живец", чието непосредствено представяне (сиреч все-таки някакво познавателно формоване) е волята. И отрича на субекта собствено - и, значи, собствено на познанието - деятелност (субстанциалност). Живецът самостойно се състои от глождения, възбуждения, влечения, желания, чувства, настроение: (понятия за) волесъдържимото, сетивонасъщието. Да, с волята живецът "проглежда" - в обективационна индивидуация - "себе си"; и се отваря (възможност за) представа (рефлексия, химера, илюзия, видение, сън: "животът е сън").

          9. Краят на XIX век. Богът е мъртъв. Което е равносилно на: „яснотата изтласква разбирането”. (Физиката и метафизиката са по принцип корелати.) И едва с имуногена Ницше философията се възпали от метафизика. Че спаружването на критическото съзерцание (накъм битието) няма как да не отреагира в делириум - бидейки едно ментално преболедуване; и бидейки трескав отзвук от любомъдрието! Та Ницше не е утопист и не проповядва – посредством „свръхчовека” - свръхобщество, а въобще снемане социалността: което си е една херменевтично извиквана архе-утопия (възхищение) към определили се в историята прототипи-изверженци. Сиреч Ницше е подстрекател на индивидуалността и не мечтае за свръхчовека като за правило, а все-таки като за изключение. И бил е Ницше утопист една година от живота си: студенството в Бон, сред книгите на младохегелианците; и допреди да бъде поразен от бездната на Щирнеровия Единствен.

          10. Кантовското Ding an sich (нем., “самото по себе си нещо”) допуска (по Шопенхауер) две смислово противопосочни уточнения: първо, “сама по себе си вещ”, което (догматично-онтологически и, сиреч, несъстоятелно) предполага “съществуване на непознаваем свят”; второ, “сам по себе си обект”, което (феноменологически) изобличава невъзможността на (и нелепостта за допускане на) самостойно светуване. 

          11. Кант преосмисли т. нар. закони на битието, щото статутът им на догми премина в статут на условия (за битие). Т. е. в кантианския смисъл битието не е догматична даденост, но е под опеката на "дадеността" (сиреч "трансценденталността") на (извечно провиждани) законови условия. И ето че - съгласно Кант - законовите условия не са дадени като битие (физика), а тъкмо като безусловно (сиреч конститутивно, принципно и необходимо) отношение към битието (метафизика). И, да, метафизиката бива смислово иззета и бива - предвид рецидивите на скепсиса - "спасена" в лоното на творчески, но всеобщ, абстрактен, неуязвим, себерефлективен, себепонятен си и проективно-конструктивен субект (бога-личност). Та Кант приютява под субективна юрисдикция законите. Ала тъй или иначе иде реч за смислов преврат, а смисълът не може да бъде застрахован срещу преосмисляне. (И дори и от Кант.) И едва Ницше беше сетне този, който пръв се обърна към смислоначалието, удържайки на гребена на философската вълна преосмислянето.

          12. И ето, от една страна: до-Кантовата метафизика, "царството на боговете", "божието царство", "светът на идеите", богът - където е имал достъп божественият Платон и където рефлексията към законите на битието е външна (като невям към "фюзис"), а от друга - Кантовата метафизика, богът-личност: до когото достъп има всеки човек и където рефлексията (към законите на битието) е вътрешна, творческа. Но разстоянието между категоричната, "еднократната", модерната личностно-общочовешка (сиреч кантианската) етика и реакцията, постмодерната, капризната, "възвръщащата се" индивидуалистко-свръхчовешка (сиреч Ницшевата) етика е само една крачка. Ницше - и във висша степен автентично и адекватно - противопостави на избликналото отчуждение човек/ битие (криза на доверието) своята искрена поза.

 

          13. Предсократическата философия е естествена (-та) философия (любомъдрие). Нека не бъде обърквана с philosophia naturalis.

 

          14. Но в традиционната (сиреч следсократическата) философия се проповядва, че мета ("след") - физиката ("естествознанието") осмисля физическия, природния свят, т. е. традиционната философия корени себе си в метафизиката (т. нар. от Аристотел "първа философия"). (Под "метафизика" се разбира "светът на идеите", абсолютистката рефлексия към т. нар. закони на битието, нежели самите закони.) 

 

          15. И ето тази интенция Ницше определя като нихилистична (онищостяваща) и пише (в "Ecce Homo", "Предговор", 2), че тъкмо чрез из-мислицата "идеален свят" (царството на боговете, божието царство, бога: където е имал достъп божественият Платон) са отнети ("трансцендирани") на реалността ценността, смисълът и истинността. - Смисълът се сложил абсорбен капак над живота и животът вече не се възвръщал смислово; и започнал животът да сублимира и да прогресира в самоизяждане към общочовешки идеал. 

 

          16. Обаче Ницше, в символа Дионис, разбира в противопоставка самата реалност като божественост, а нихилизма (с главни пионери-проповедници Буда, Сократ, Христос) - като смърт на божествеността (и изместване, отвличане реалността). (Забележка: спинозизмът е нихилистична философия, псевдо-дионисийство.)

 

          17. Новата (сиреч антитрадиционната) философия ("философията на живота") е призвана да "изтрие" овреме фантома "идеален свят", а и да внедри в реалността (наново) ценностите на суровия живот (прокламирайки свръхчовековост предвид овакантената божественост). Та Ницше е радетел за иманентна аксиология. (Забележка: практическата философия на Фихте е нихилистична философия, псевдо-волунтаризъм.)

          18. В сурогатния, технизирания вече свят - т. е. в "реализирания идеализъм" - иманентната аксиология не е възможна иначе, освен като екзистенциализъм. (Забележка: марксистката философия на труда е нихилистична философия, псевдо-екзистенциализъм.)

 

          19. И ето че философията на живота (Lebensphilosophie) казва: нихилизмът (идеализмът, метафизиката) е ресантиман, болест, израждане, израз на декаданс.

          20. "Гръцката трагедия намерила в Сократ своето унищожение. Безсъзнателното е по-голямо от незнанието на Сократ. Демонионът е безсъзнателното, което обаче, само възпрепятствaйки, тук-там се противопоставя на съзнанието: но това въздейства не продуктивно, а само критически. Най-чудноват преиначен свят! Инак безсъзнателното винаги е продуктивното, съзнателното – критическото." (Ницше, Свитъци, "Есен' 1869", 43, изд. Мацино Монтинари, превод Димитър Зашев.) В естествено състояние бесъзнателното е творческото, а съзнателното - критическо. Но при Сократ природата се извратила: съзнателното станало творческо, а безсъзнателното (т. нар. "демон на Сократ") - критическото.

 

          21. Ако наистина искаш да придобиваш отвъд себе си знание, усвои метод и го подчини на волята си, нежели да се осланяш на статистическа фактология и интерсубективно осведомление; общуването (освен ако е метод) е самоцелно и си остава едно твърде човешко занимание.

 

          22. Ницше, бидейки инкарнацията на епохалното романтическо трагично себеосъзнаване, не е някакъв си носталгик (псевдо-елин), а е херменевтичен и вживян дълбинно културолог, който панически улавя и мнително проследява пресъхването на античните сокове, скъсването на живата връзка, загубата на живителна античност, т. е. пропадането на плододайната културална основа, почвената благодат - и трескаво търси изход. (А междувременно ще спомена, че в първата част на своя текст "Краят на Новото време" Романо Гуардини великолепно представя античния светоглед.)

          23. И още при Джордано Бруно светът   изгубва - и битовизира (опошлява) - своята тукашност, присъствие, непоклатимост и всеобемност, своята страхопочтителна уютност, своята митичност, образност, символност, разсъдъчна достижимост и обхватност - световата архитектоника преминава в селенията на метафизиката.

 

          24. Та постмодерността не е културна: нашата хуманитаристика е фактично-изследователска, редуцентна, а нашата изкусност - хамелеонска. И какво от това, щом технологиите се развиват?! 

 

          25. Че на метафизиката (и, респ., технологиите) ние днес дължим възможността да се докосваме (псевдо) физически о възможни културални достижения (ала тук оценката в последна сметка е на естетическото сетиво). И точно тази е ценността на метафизиката - и, респ., тази е човекобитийната принадлежност на метафизиката.

 

          26. Спасението: средата за (постмодерно) културално възсъздаване наричаме политическа естетика. 

 

          27. Херменевтичното възсъздаване ценностите на суровия живот се сблъсква о неотменимостта на сурогатния, технизирания свят, "реализирания идеализъм" - но вместо в пъстър митичен дом се озоваваш очарован отсам една безвъзвратно отминаваща отегчителна и нехаеща актуалност.

          28. Трите истини: метафизиката има превид оголената, същностната истина; Ницше има предвид маскената, откроената истина; екзистенциализмът има предвид откровяващата се, насъщната истина. (С какво - без значение правдивостта - Толкин е истинен? Ами с ярките си образи на злото. Т. е. убедителен в изобразяването.)

 

          29. И Ницше, и Щирнер, вътрешният опозиционер-младохегелианец, известно е, са "философите на социалната силова единица и мъртвия бог". Т. е. според тях суперпозицията на социалните сили определя социалните резултати. Ала според Ницше - с едно-единствено, но съществено изключение: социалното благородство. Кое сега при мъртъв и затова валиден, властващ отчуждено бог би било социално благородно? Онова, което в състояние на безбожие е социално благородно. Ето херменевтиката към авантюристичния тиран; и ето я археутопията "свръхчовек"!

          30. Руският нихилизъм и Достоевски са едно паралелно на Щирнер крило... Философичният вундеркинд Ницше бил израснал в постреволюционна (1848-ма г.) протестантска провинциално-интелектуална германска среда (Наумбург и Пфорта). И имаме ли за чудене, че още в първите месеци на студентството му (Бон) трудовете на младохегелианците (Фойербах, Давид Щраус, Бруно Бауер) формират от него обещаващ възторжен атеист, модерен иконоборец-просветител и че скоро след това Шопенхауеровото слово внезапно го усамотява и го отлъчва от студентския социален живот ("Франкония"); и го отвръща от теологията (преместване в Лайпциг)! И, о, щяхме да имаме много за чудене, ако не предполагахме за едно промеждутъчно и потрисащо въздействие (октомври' 1865-та, чрез Едуард Музхаке) на книгата на Щирнер ("Единственият и неговата собственост"): възприсъстване на бездната, явяване на мъртвилото на Бога. Пустота, която трайно и болезнено се настанява след принудителното - по болест - прекратяване на преподавателската кариера (1879-та г.), а и особено след любовното разочарование с Лу Саломе (оттегляне в 10-годишна самота); и която пустота се изразява и в идеологическия разрив с Шопенхауер и Вагнер (кумирите) и - в последна сметка - в Торинския срив (началото на януари' 1889-та г.).

 

          31. Та когато - в някой от първите мигове на 1889-та - е прегръщал онзи изпосталял и жестоко шибан от кочияша си кон, Ницше, "антихристът" - досущ разпнатия Христос, - се е почувствал сиротното сърце на отвърнат и безсърдечно пулсиращ, разрастващ се и множащ се свят. (Едвард Мунк, картината "Писъкът", ок. 1900 г., но впечатлението е от 1893-та.)

 

          32. И те с това (Торинския колапс) започва постмодерната епоха. И нека не забравяме как.

 

          33. Ода на лудостта: след торинския колапс Ницше, в психиатричните приюти (в Базел и Йена), продължил да си води дневник - към който принадлежат и следните два афоризма (цитирам на англ., по Leonard Sax, "What was the cause of Nietzsche’s dementia?" - Journal of Medical Biography, Vol. 11, февр.' 2003, стр. 47-54, рубр. "Patients"): "Solitude is not painful, it ripens – but you must have the sun as a girlfriend." - "О, самотата не е измъчена, и зрее - слънцето аз имам за приятелка!" (Мой превод.) "You run too fast! Only now, when you tire, does your luck catch up with you." - "Ти тича твърде бързо - та едва сега, когат' си уморен, късметът смогна да те хване." (Мой превод.)

 

          34. По някое време философът (Ницше) попитал в своята кротка лудост майка си: "Наистина ли съм писал книги?"

 

          35. Относно "болния мозък" Ницше съм на особено мнение (което мнение обаче комай съвпада с мнението и на самия Ницше за самия себе си) ... У пращящия от здраве сифилитик Цезар Борджия (и по онова време у всички кондотиери, епископи и обикновени селяни и граждани) авантюризъм и трезвомислие били едно и болният е воистина бил "болен", маргинален. Но днес е нужно да бъдеш болен: за да не си трезвомислещ - та трезвомислещите са днес една средищна напаст. Да, днес е възможно най-здравият да е невям оня, когото зоват "болен"; и, o, Ницше е най-изтъкнатият пример за такъв болен! "На болестта дължа своята философия", казва той... И защо би могло да го из дълбочина зоват "болен"? Ами защото венцехвали ренесансовата безскрупулност. А венцехвалейки ренесансовата безскрупулност, Ницше венцехвали моралното здраве: то няма общо с университетите.

 

          36. Ницше, "Отвъд доброто и злото", 197: "Ние изобщо няма да разберем хищното животно и хищния човек (например Чезаре Борджия), няма да разберем и природата, докато търсим в основата на тези най-здрави от всички тропически чудовища и растения нещо "болнаво" или вроден в тях "ад": както досега са правили почти всички моралисти." (Превод Ренета Килева-Стаменова.)

 

          37. Сократ бил велик учител по себеконтрол на прекрасния и даровит юноша Алкивиад (вж. Плутарх). И ето в що е бил смисълът от Сократ - и въобще, в що е смисълът от учителстването. Но Сократ има и друго "величие", "философско": еманципира ли се учителството спрямо военачалническото, политическото, дипломатическото дарование ("висшите    инстинкти") - и изучи ли се в общочовешко нравоучителство (космополитизъм, просвещение) учителството, и - в съответствие - улегне ли пък споменататото дарование, узрее ли в Александър-Македонщина, империализъм, идеокрация, елинизъм, то ние виждаме как всичко това довежда при всеобщото "познание" на Аристотел. И отвежда в по-късни времена до стоицизма и до воина-идеалист, т. е. - в последна сметка - до Вагнеровия Парсифал и романтизма на Карлайл.

 

          38. "Луций Катилина, който произхождал от знатен род, обладавал голяма телесна и духовна сила, но бил с лош и порочен характер. Нему още от юношеска възраст доставяли удоволствие гражданските войни, убийствата, грабежите и размириците в държавата, които били и неговият възпитател на млади години. Телесно здрав, той понасял до невероятност глад, студ и безсъние. По дух смел, коварен и гъвкав, той притежавал дарбата да лицемери и да се преструва във всичко; алчен за чуждото, прахосник на своето, буен в страстите си, достатъчно красноречив, но малко мъдър. Неговият ненаситен дух постоянно жадувал извънмерното, невероятното, непостижимото... Бил обладан от непреодолимата страст да завладее властта в държавата и не пробирал средства... Този неукротим дух от ден на ден бил все повече и повече възбуждан от недостига на собствените му средства и от съзнанието за извършените престъпления; а тези две злини той бил още повече увеличил с пороците си, за които споменахме вече." (Салустий, "Заговорът на Катилина", 5, превод М. Марков и Н. Георгиева, "Наука и изкуство", 1982.)

 

          39. В "Залезът на боговете" - "Странстванията на един несъвременник", 45 (превод Г. Кайтазов), Ницше завършва с думите: "Катилина - зародишът на всеки цезар." (Този фрагмент, както и предходният, 44, са може би най-дълбокото, което Ницше е написал.)

 

          40. Съдбовно сходство при Алкивиад Стари (вж. у Плутарх), Катилина (вж. у Салустий), Чезаре Борджия (вж. у Макиавели), Мазепа (вж. у Пушкин) и младия Бонапарт (вж. у Бетовен) - естет-политическите завършеци преди епохални културо-исторически трансформации, а именно: космополитизирането на Антична Гърция (Александър Велики, времеразтегляне), Античен Рим (Октавиан Август, през-от посредничеството на Юлий Цезар), Германския Запад (аморфно явление), Русия (Петър Велики) и - най-сетне - Западния човек (стария Бонапарт). Този тип индивидуалност противостои в последна сметка на въобще личностите, етико-политическото начало.

          41. На Микеланджело Буонароти приписват мисълта, че "най-голямата опасност у нас не е, дето би могло целите ни да бъдат непосилно високи, основен проблем при повечето от нас е, че целите ни са прекалено ниски и ги постигаме". Някой би могъл да изтълкува стоически... Но Ницше-Дионисий? О, парадокс! Тъкмо в дръзновено-инстинктивния, иморалния провал на гореспоменатите пет "негодяя" (Алкивиад Стари, Луций Катилина, Чезаре Борджия, Иван Мазепа и младия Бонапарт) се състои човешкият сюблим, нежели в символиката на Изкупителното успение (Христа). Кантианската свобода - нищо повече от робски блян. ("Кант: или cant като свободен в себе си характер." - Една от Ницшевите непоносимости, спомената в "Залезът на боговете" - "Странстванията на един несъвременник", 1, превод Г. Кайтазов.)

 

          42. Лу Андреас-Саломе, в "Моят живот" - "Опит за дружба", ч. 2, мой превод по превода от оригиналния немски на руски на Лариса Гармаш, пише: "Сред хората, които ни обкръжаваха, имаше представители на най-различни научни области: естествоизпитатели, изтоковеди, историци и множество философи. Философията си бе поставила отколе задача да буни умовете и причина беше особената ментална атмосфера на онова време. Внушителните след-Кантови системи, досами неохегелианството, с всичките му разновидности, крушираха в стълкновение с противоположната духовна тенденция на XIX в., т. нар. “ера на Дарвин”. Но сред онези, които защитаваха позитивистките принципи на обективност и реализъм, се появиха и песимистични настроения: което по себе си представляваше една свръхидеалистическа реакция към всички видове практики на “разбожествяване”. И въпреки това (и тъкмо поради това) на любовта към “истината” бяха принесени действителни, реални философски жертви - един своеобразен героизъм на вид философстващи люде... Скоро смирението пред “истината” отприщи цяла една нова ера на “изповед на смирението”: тези философи, поставяйки колкото може по-ниско човека, изпитваха едно особено чувство на мазохистична гордост. Ала дори и в нашия кръжок, който ту се смаляваше, ту се увеличаваше, не съзнаваха все още, че човекът, чиито сборници с афоризми внесоха в психологията свежа струя – Фридрих Ницше, - ще спечели всемирна слава. И яко невидим воал той покриваше всички нас. Да, не съединяваше ли той възбудените умове! И нима не и душевните му конфликти и психически разстройства, които го подбуждаха да се отдава всецяло на своите търсения, не бяха причината, щото поетическият му дар и тази унищожителна проницателност да се обединят и породят една толкова продуктивна сила! Дълбока следа в интелектуалния живот на онова време (а и на по-късните времена) остави и контрастът, който Ницше по отношение на всички наши приятели се явяваше. Всички бяха съ-гласни в едно – и независимо от различията по основни въпроси, - а именно в изкуственото повишаване стойността на “обективността” на въпросите. И с всички сили се стараеха да разделят у себе си колкото се може по-радикално волята за познание и емоциите и да разглеждат т. нар. “лично” като несъвместимо с т. нар. “научен подход”. А напротив, душевното състояние и личната трагедия у Ницше станаха тигел, в който жаждата за познание прие форма: от огъня възникна едно цялостно творение – Ницше.” 

          43. Ще разкажа една приказка... Учените принадлежели към грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И факлите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели - понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората - ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката - тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител.

 

          44. Поетът, казват нашите широкоскроени критици, е лирик или циник: това е по същество поезията - останалото е символизъм. И – за да не липсва класическият тон – не пропускат да добавят, че очите на слепите поети са обърнати към душата. Ала ето какво пише един от алтернативните постмодернисти, а именно Лудвиг Клагес (мой превод по афоризъм 102 от номерацията и англоезичния превод на Джон Картни): „Поетът преди всичко е визионер и се намира изцяло извън себе си; и скита в дъжда; или линее под изгарящото слънце; или броди из гората; или язди през степта; или върти руля на океански платноход; или притиска в обятията си принцеса. И знае всичко друго, но не и що е самосъзнание и налична физическа реалност. Чува отзвуци от епични битки, рисувайки с втренчен в пращящите съчки на камината поглед. Та неговите видения действително съответстват на физическа слепота! Омир е сляп.”

          45. Метафизиката не е философията: ето за кое дойде да ни рече Ницше. Философията, любомъдрието не (и не бива да) отстранява т. нар. личен живот. "Мъдростта слага граници и на познанието." (Ницше, "Залезът на боговете", Афоризми, 5, превод Г. Кайтазов.)

 

          46. Човекът е силен с принципите си (та иначе е слаб), но трябва да бъде силен тъкмо с инстинкти. (Аргумент: Моралът е онова чисто човешко, което у човека компенсира недостига на тъкмо чисто човешка природа.)

 

          47. Човекът е "болно животно". Метафизиката е болест: от която Ницше се "възпалява".

 

          48. Зад една измама може да стои друга измама. Но може ли зад въобще измамата да стои измама?! Идеята относно такава (causa sui) измама е "богът". И ето че Ницше се провиква: край на измамите! богът (живителен и насъщен) не би могло да бъде идея (ако и идея над идеите), "богът" е мъртъв ("трансцендентен"), е мъртвилото на мъртвилата!

          49. Двама изключително умни представители на човешкия род - ала всеки от своя тип - завързаха помежду си спор: изпълненият с необятно и достоверно, но идеологически неспоено знание човек застрашително наподобява световния океан - и мие бреговете на всички континенти във всички епохи; а обладаващият един силно ограничен и изопачен, но идеологически споен пакет от знания човек прилича на откривателски платноход - тръгващ от някаква брегова времепространствена точка и навлизащ дръзко в безграничната на шир и глъб стихия.

 

          50. Но принципно се оказва (по Кантовия "вечен мир"), че е безсмислено да се воюва; ала нима може (след Кант) да се мисли, че животът може да почива на принципи? И на какво друго основание, освен житейско, бихме могли да имаме към живота своето "трябва"? "И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението." (Ницше, "Залезът на боговете", Предговор, превод Г. Кайтазов.) 

 

          51. Изконният смисъл на войната е тъкмо в обръщане каузата в по-вод, т. е. автентичната "кауза" на войната е увеличаване на мощта (по воля към мощ). И кога духът е най-задълбочен? Ами когато приема, че всяка кауза е едно проектно трасиране на пътя към завоевания (и увеличаване на мощта) ... Но коя е по-фундаменталната истина спрямо истината, че племената воюват, за да се хранят (и оцелеят)? Ами че се хранят (и оцеляват), за да могат да за-воюват (увеличавайки мощта си)! И не случайно е казано: "и преди всичко войната". И изцеление от какво? Ами от идеализма.

 

          52. Шопенхауер отбелязва, че в естетическия и етическия опит идеалното (по Платон) се дава непосредствено и че в позитивния то изстъпва (в дискурс) чрез (по Кант) трансценденталната метафизика (нежели в претендираното от Хегел през Фихте “интелектуално съзерцание”). (Макар в по-точен смисъл етическият опит да е "вътрешен" - и да се състои в съчувствието, по Буда, - а позитивната онтология да е по Ламарк.) След което Ницше (аксиологически) обръща внимание как естетическият, етическият и позитивният опит би могло на общо основание да се обуславят от нихилистичните ценности. И ето че идеалното (метафизиката), бидейки цивилната "алфа и омега", е фундаменталната ценност на нихилизма, сиреч на жизнеотрицанието или "реализирания идеализъм" (който пък е имитация, инерция на волята към мощ) - и може идеалното да бъде снето в кипеж на непрестанна (според живителна перспектива на волята към мощ) преоценка ("опит в егоистично нарастване", мой израз) и никак иначе.

          53. И, да, Лу Саломе, Ницшевата възлюбена, нарича ницшеанството "свръхидеализъм" - в смисъл и на "след-идеализъм". А и сам Ницше нарича себе си "първия декадент" (на постмодерната епоха) ... "Свръхидеализмът" детронира метафизическия идеализъм, идеализирайки "суровите начала на културата" (мой израз). Та (в политическата визия) утопията бива (при ницшеанството) заменена с архе-утопия (свръхчовека, след-човека в "бъдни праисторически измерения", мой израз). И ето че в този смисъл Ницше е родоначалникът на съвременната херменевтика - чиито наченки са положени с ранното (от 62-ра, Ницше е бил на 18 г.) есе "Съдба и история"... Историографията е хронологична; филологията е тематична. Ницше, с есето си от "Несвоевременни размишления" "За ползата и вредата от историята", полага синтез на историография и филология, т. е. тематична историография = хронологична филология. Т. нар. псевдогенеалогичен квазиметод, който се състои в херменевтично проследяване развитието на идейни топоси (проблематизиране една извечна възможност на митично насъщие, вместо принципиално-изследователско снемане) и с който Ницше ретроспективно обосновава заложената в "Раждането на трагедията" фундаментална динамика Дионисий - Аполон... "С погледа на Ницше направих обзор", пише Освалд Шпенглер в увода към своя magnum opus ("Залезът на Запада"). Политическа естетика!

 

          54. Отците на християнската църква ни учат, че духовното съпричастие се състои в мистично-светло-верско (т. е. извън суеверието и гностицизма) съприкосновение на "отсам" с "отвъд". Та апофатическото богословие противопоставя едно с друго позитивната наука и богоучението – богът, живителен и насъщен, е "нито това, нито онова", духовният дом е отсам (и, респ., отвъд) позитивния опит. И със същия похват борави post factum и екзистенциалистката доктрина: Сартр говори за "отрицателни факти" (за да се противопостави на позитивистичното мислене), а Киркегор (преди   това) - за несъщинско (сиреч залисия) отчаяние. Ала именно в метафизика на ценностите елинистко-християнската духовност бе петимна да се развие: секуларизиране, "изсъхване", принципиализиране на въпросното съприкосновение - в опосредствано от позитивната наука битие и изучавана относно Идеала реалност. И повече от знаменателен в този смисъл се явява хронологичният ред на заглавията (просто на самите заглавия) на последните (и с функция на резюмета) Ницшеви  книги: "Залезът на боговете" - "Ето човека" - "Антихрист". Ницше сякаш казва: "Истина ви казвам, социално-научният напредък е симптом за духовно увяхване; и е изпитателен рубикон пред човека. И истина ви казвам, тоз напредък иззема мястото на божественото нам насущие. И са нужни свръххора, за да оправдаят за хуманността напредъка! И се появяваха тук-там из новата ни история наченки на подобни индивиди: просветните тирани, последният от които бе Бонапарт; но скоро биваха задушавани... Аз съм вестителят на бездната! Боговете умряха, за да живее богът, смъртта. И, да, богът е мъртъв. Царят е гол. И истина ви казвам, хората станахме горилите на една подменена от технологията живителна амалгама на природа и дух. Човешката воля към мощ се повлече по собствената си инерция." И сякаш със следните думи му се надсмиваха: "Хей, сифилитичната ти мъдрост комай не съумява да слага граници на познанието!"

 

          55. Човешкото най-напред е културното. Културата не рефлектира пълноценно иначе, освен в любомъдрие (философстване). А любомъдрието изстъпва в обстоятелството, че човешкото съизмерва себе си между социалното и индивидуалното. Но като каква битува суровата човечност? Социални ли са ценностите на суровия живот или индивидуални? Кое е основанието на социал-дарвинизма и (съотв.) радикал-индивидуализма (на социолога Томас Хобс)? Шопенхауер нарича теорията на Дарвин „плосък емпиризъм”, а Ницше настоява, че (в лоното на суровия човешки живот) най-добрите не са най-приспособените (или, по Хобс, „най-усмирените”). Оцеляването не принадлежи към културата, естествената особеност на човешкото (а само към цивилизацията) и не може да бъде живителна ценност. Дарвинизмът е преди всичко наука, т. е. метафизика и не би могло да бъде основателно социал-дарвинизмът (и междупрочем и въобще социологията, и натурфилософията) да претендира за философична естественост. Висшата ценност на суровия живот (т. е. сюблимът на суровия човешки живот) е непросмуканото с метафизика човешко благородство, е онова, което в състояние на безбожие е социално благородно, е надрастващото по мощ (нежели претопяващото се в) своя социум. Та Ницшевият свръх-човек е - помещаваща се в "бъдни праисторически измерения" - архе-утопия: „надраснал по мощ своя социум”. 

          56. История на европейската метафизика (сиреч на Сократовия проблем, виж Ницше, "Залезът на боговете" - "Проблемът на Сократ", превод Г. Кайтазов). - Европейската философия съ-общава исторически с понастоящем философстващите, т. е. с нас:
          - че допреди Сократ: доверие в битието;
          - и че от Сократ до Кант: хуманизъм, подмяна: битието е "вечна истина";
          - и че от Кант до Ницше: постхуманизъм, разобличение метафизиката като ирония;
          - а след Ницше: изобличение, щото (с гл. "ч") Човекът - който в своето физико-метафизическо могъщество е в последна сметка реализирал на мястото на битието социотехника - е властова компенсация на жалкото човешко;
          - и че изводът е: у философията остава накрай едно херменевтично (ретроспективно) възсъздаване (възхищение, апологетика) относно надвилите за "миг" своя социум индивидуалистични изверги (политическа естетика). Нима по същество философията е безобидна? Философията не почива на тоталност, но не почива и на толерастия. Философията е кипеж на духа.