"Свободна смърт", "бъди какъвто си", "богът е мъртъв"... Срам ме е. Призивът "спестявайте си срама" е бил мантрата на един величав презрител на човека. Срамът провокира жалкото. Ще се опитам сега да опиша какво е да си жалък: да си жалък е да се самосъжаляваш, за да се отърсиш от срама. Което ще рече, че никога не ми се е случвало да се справя с нещо, с което съм се захванал. Ала в което и лице да бях, то все щях да бъда аз: т. е. да си неудачник е съдба, нежели случай. И тъкмо това е доказателството, че не е важно кой съм, нито какъв съм, а че съм: ща или не ща. Та да съм би било оправдано - моята важност, - ако имаше смисъл защо съм. Но доколкото съм неудовлетворен, че съм, то дотолкова чезне валидността на моето основание. И ето че това, което ме запазва, е страхът да се самоубия - и нищо друго. От моя позиция свръхчовек е осъзнатият самоубиец, нирваничният аскет: да не си, да не искаш. Богът за жалките е поносимост към живота: вяра, надежда и любов; и отдушник на самосъжаляващите с ...