24.05.2015 г., 10:33 ч.

Прага, Пътепис-есе 

  Журналистика » Пътеписи
2926 1 2
17 мин за четене

Прага

Пътепис-есе

  

Някога, толкова отдавна, че чак ме е страх да пресметна преди колко години, в една хладна пролетна нощ случайността сблъска мен и група приятели в центъра на Прага с едно видение. Тогава това изобщо не беше видение, а си беше една абсолютна реалност. Но с годините споменът за него избледня и всички от компанията,  които  бяхме там, започнаха да го увъртат и да подхвърлят, че вероятно сме били прекалили с бирата в онази нощ  и онова нещо е било просто пиянска халюцинация. Аз ли съм бил прекалено трезвен тогава, тях ли вече ги хваща забравата, но съм сигурен, че не съм сънувал. Онова нещо беше истинско, макар и като изплувало от приказките…

   Представете си противопожарна кола, само че не червена, а тъмнозелена, току що излязла от автомивка, блестяща и нереална, с позлатени брони и тасове на колелата, а по ръбовете на каросерията със златни орнаменти и розетки, изрисувана с множество гербове – на града, на държавата и най-вече на бирата „Staropramen“. Точно така, на бирата! Това беше стара противопожарна кола Татра, преоборудвана в цистерна за бира! Пътуваше из нощна Прага, „пожарникарите“ опъваха шлангове и изливаха неимоверни количества бира в резервоарите на пражките бирарии, които пък от своя страна имаха готовността да потушат всеки пожар, дори и в най-пресъхналите гърла на своите клиенти…

   И ето, че много години по-късно отново сме в Прага. Аз и гаджето ми от онова време. Само че тя е вече е майка на децата ни. И твърди, че си измислям, защото цистерната не е била позлатена и че не е имала стълба отгоре си. Тогава как без стълба зареждаха вторите етажи на някои кръчми?! Е, ще потърсим и ще видим! Важното е, че покрай търсенето на цистерната имам карт-бланш за обикалянето на пражките бирарии.

   Прага ни посреща различна от онова време и леко шокираща. Първият неприятен сблъсък е с множеството графити по фасадите на сградите. Не са пожалени нито новото строителство, нито великолепните образци на сецесиона в стара Прага. Преди тридесетина години само в топ-туристическия център общината поддържаше фасадите в онзи им бляскав вид, в който са били и по времето на построяването им. Леко встрани от този център безпаричието на соца беше оставило иначе превъзходните постройки на благоволението на киселинните дъждове и на пушеците от въглища, нафта, бензин. Сега, когато сградите са реституирани и са прокарани закони за задълженията на собствениците им да се грижат за фасадите им, Златна Прага блести в цялото си великолепие, но… от два метра и половина нагоре. Първите два метра и половина са запазена територия за „художествените“ напъни на незнайни художници, далеч от нивото на Банкси, но за сметка на това многобройни и навсякъде - без значение дали е Старйе Мйесто, Мала Страна, или Смихов. Дори прословутата стена на Джон Ленън не е пожалвана от „художниците“. Мине, не мине време и някакво торнадо от боя унищожава образа му, после общината белосва отново стената на манастира на ордена на Малтийския кръст, други художници възстановяват портрета на певеца и посланията за любов и мир, а после идва някой, надрасква нарисуваното и всичко започва отначало. Само на хълма Храдчани стените са чисти, вероятно заради засиленото полицейско присъствие около президентската резиденция.

   Там обаче си имат друг проблем с приземния етаж. И той е че всеки следващ президент на Чешката република не иска да минава през входа, през който е минавал  предшественикът му. И си избива нов вход около някой прозорец, гледащ към вътрешния двор. Началото на тази нова традиция е сложил Вацлав Хавел, който не е искал да минава през входа, през който преди него са влизали крале и императори. Разпоредил е да му направят нов вход. Републикански. Ама пък следващият, Вацлав Клаус, не долюбвал предшественика си и отказал да минава през неговия вход. И разпоредил да се избие нов. Да ви изглежда познато? Както е тръгнало след петдесетина години, няма да остане прозорец на приземния етаж откъм вътрешния двор на двореца…

   Като става въпрос за избиване на стени, другото неприятно нещо са новоизбитите витрини в стария град. Да бяха само сувенирни магазинчета, с мед да ги намажеш! Ама как ви звучи, че в стария град залите за тайландски масаж гонят броя на бирариите?! А може и да са ги минали вече. Масаж до масажа! В златна Прага! Ужас! Все бях чувал, че Прага е известна с нощните си пеперуди, ама като видях как дебеловрати младежи охраняват салоните за масаж, разбрах, че пеперудите са станали и дневни. Още по-страшното е, че са затваряли бирарии, за да отварят тези зали за тай-масаж! Това вече е кощунство! Колкото и да се мъчат някои да скриват това зад някакви вносни думички като „глобализация“ или „интеграция“. Да не говорим, че някакъв презокеански угандийски лайнер бе доплавал през Северно море по Елба, Лаба и Вълтава, право в центъра на Прага и бе наводнил центъра на града с ухилени тъмнокожи моряци в безупречно бели моряшки униформи. Някой би възразил, че Уганда няма излаз на море и надали има и лайнери. Е, може и да няма излаз, ама има моряци в центъра на Прага. Набират групи туристи за корабчетата по Вълтава. Явно чехите не стават за тази работа. Както и не стават за работа в сувенирните магазинчета. Там работят предимно българи и руснаци. А кварталните бакалии се държат от виетнамци. Кой чех би работил сутрин от шест, вечер до десет, седем дни в седмицата?! Дори и художниците на Карловия мост са някаква интернационална смесица – поляци, италианци, българи, и малко чехи за цвят, все пак. Глобализация.

   Художниците обаче имат конкуренция на Карловия мост. И не само там, а навсякъде, където тече туристическият поток. Това са просяците. Те не са агресивни като нашите. Обикновено са застинали в молитвена стойка с лице забито в паважа, а до тях неизменно лежи упоено куче от едра порода. Картината не е от най-приятните. Оказва се, че кучето е заради чехите. Да придърпва тънката струна на състраданието, ако не към човека, то поне към животните.

   Няма друга страна като Чехия с толкова много „кучкари“, в добрия смисъл на думата. Шест милиона регистрирани кучета, и неизвестен брой нерегистрирани при десет милиона население си е определено две, две кучета и нещо на семейство! При толкова много домашни любимци улиците са прилично чисти, да не говорим, че бездомни песове няма. Или никой не изхвърля омръзналия му вече любимец или… Споменах ли, че в Прага има още много виетнамци? Най-хубавото за самите хайванчета е, че има много място, където да ги разхождат. Прага е един невероятно зелен град с много паркове и градинки. Около четиридесет процента от площта на града са зелени площи. Това е една от причините Прага да е в челната тройка по качество на живот в Европа! Е, да, няма го това изобилие от нарциси, лалета и зюмбюли, като в Истанбул или Амстердам например, вероятно защото чехите не са толкова работливи, колкото турците, а и си нямат толкова много емигранти, колкото холандците. Но дори и само с окосената си трева, градините и парковете галят приятно окото. Всъщност не е само зеленото. Сега е сезонът на цъфтящите люляци, а по пражките хълмове има много люлякови храсти. Лилавото и бялото са също цветовете на пролетта в Прага. Обичайна гледка в безбройните паркове е човек с куче, или човек с две кучета. По-рядко може да срещнете човек без куче. И той обикновено е турист. Случайност или не, но Св. Вит е закрилник не само на Чехия и Прага, но и на домашните кучета. Дори в градския транспорт кучето пътува с предимство. Предимството се състои в това, че се качва от първата врата – до шофьора или ватмана, в зависимост от превозното средство. Майките с малки деца и колички се качват през последната врата. Вероятно това е така, защото водачът по-лесно би забелязал в огледалото в далечината количка с бебе, отколкото пекинез с бабе. А може и да е защото трамваите и автобусите ускоряват невероятно бързо и количката няма как да политне назад.

   Изобщо градският транспорт в Прага е една отделна тема. Съветвам потенциалните туристи да отделят един цял или поне половин ден за обиколка на града с трамвай. Най-подходящ е третият-четвъртият ден, когато краката вече са натежали от дългите пешеходни разходки из забележителностите на града. Карта за един ден за всички превозни средства е около четири евро, но пък може да се полюбувате на града през прозореца на трамвая. Слизате, пиете бира-две, сменяте трамвая и посоката, пътувате, пак слизате, отново бира-две и така докато можете. Това също е част от преживяването. Няма начин да се загубите. Не и с карта в джоба, не и при тези спирки, на които има пълна информация за транспорта. Най-много да откриете някое местенце, за което няма как да прочетете в справочниците. Например мое „трамвайно“ откритие бе един музикален клуб с монументални пластики от стари метални части, пред който имаше паркирани десетки мотори. Оказа се клуб на рокери, в който няма как да чуеш традиционни чешки песни, но ако си падаш по метал, там е твоето място. Струва си да се видят дори и само железариите пред клуба. Името му е Cross Club, на няколко спирки след изложбения център Холешовице и Спортната Арена. От него с трамвай №12 може да стигнете право до Мала Страна. По тесните улички на стария град трамваят продължава да лети с бясна скорост, а стените на сградите прелитат на сантиметри от прозореца. Като във влакче на ужасите! В квартала Мала Страна е култовата кръчма „Трите щърка“. Колко бира бяхме изпили в нея навремето. Сега името е същото, но е някакъв тузарски ресторант, от който романтиката безвъзвратно си е отишла. Но само няколко спирки по-нататък, в посока  Смихов, може да откриете в преките автентични чешки кръчми. Повечето бирарии са по улиците с трамваите, но те са някак си студени и стерилни и не се различават много от софийските. Двайсетина метра встрани може да попаднете на полутъмна кръчма с вековна ламперия, нашепваща за разговорите на чаша бира на поколения пражани. В тези кръчми ще опитате истинската чешка кухня с неизменните гулаш, кнедли, кисело зеле. Там може да опитате и не много известни марки бира като Kozel и Sviani. Леки и пивки, на повече от прилични цени. Да не говорим, че по-големите кръчми си имат собствени пивоварни и сервират нея.

   Разбира се има и мегабирарии, които са култови и които също не бива да се пропускат. Такава е „У флеку“. В превод – „При лекетата“. Хиляда и петстотин места! Повтарям – хиляда и петстотин… Основана е през 1499-та година. Но ако следвате инструктажа на сервитьора-регулировчик, който насочва клиентите по лабиринта от отделни зали, може и да не разберете, че е толкова стара. Един съвет – правете се на заблуден турист и не слушайте регулировчика! Той иска да ни изпрати на двора при руснаците при температура около десет градуса. Мерси, но аз не съм сибиряк! Кривваме в съвсем друга посока. Така попадаме в зала, по чиито  готически прозорци си личи, че е доста стара. Тъмна ламперия, рицарски оръжия и доспехи, знамена, портрети на отдавна живели рицари. Ако някой ви каже, че Форд е измислил конвейра, не му вярвайте! В пражките кръчми са го измислили много преди него! Още седнали-неседнали и конвейрът се задвижва. Първи е сервитьор с препълнена с халби бира табла. Поглежда те, кимваш и стоварва по халба за всеки. После драсва две чертички в долния край на хвърчащо листче и изчезва. Веднага се появява следващият с пълна табла с тяхната сливова ракия. То даже не е и ракия, а някакво напарфюмирано ликьорче, ама чехите и германците го употребяват като „втвърдител“ на бирата. Жена ми кимва от любопитство, ликьорчето кацва на масата, а на листчето в горния край се появява нова чертичка. После по конвейра идват и наденичките. А бе измислена работа! Бирата е тъмна като ламперията по стените, студена като метала на рицарските доспехи и пенлива като пазвата на млада сервитьорка. Да, само дето младите сервитьорки ги имаше преди тридесетина години. Сега сервитьорите са само чичковци на средна възраст. До един! Но бирата си я бива. В края на вечерта в долния край на сметката има много чертички, докато в горния си остава само една срамежлива. Даже и недопита… Има и жива музика. Акордеон, кларнет и барабани. Свирят всичко – от немски маршове, през танго, боса-нова, та до филмова музика. Преобладава обаче първото, може би защото залата е пълна с германски кресльовци, чийто хокеен отбор току-що е победил на Световното Франция.

   Изобщо Световното по хокей в Прага е допълнителна атракция, с която се сблъскваме всеки ден. В центъра на града, на Вацлавски намйести е инсталиран огромен екран, по който излъчват мачовете. Всякакви чужди туристи, които са останали без билети, гледат мачовете там. Най-много са германците, поради близостта, най-вероятно, но е пълно и с финландци, шведи, та дори имаше и пуловери с канадския кленов лист. В Чехия хокеят е религия. Не се шегувам. Почти половината чехи се самоопределят като атеисти в някакво проучване за религиозната принадлежност, но когато стане въпрос за хокей, всички са като един. От всякакви градчета и паланки в града са дошли фенове, облечени в пуловерите на местните отбори. Сричам имената на отборите и свят ми се завива. У нас в най-добрите времена имаше само ПЕТ отбора – Славия, Левски, ЦСКА, Академик и Металург, а в Чехия всяко по-голямо село си има ледена пързалка и отбор. Затова и загубата в откриващия мач с Швеция бе приета като национална трагедия. Искахме да го гледаме в някоя квартална кръчма по-далеч от центъра. Опитахме в няколко в Нове Мйесто, но не стана. Видимо местните не желаеха някакви туристи да им  развалят предвкусвания празник. Навсякъде ни казваха, че всички места са заети или резервирани, а очевидно това не беше съвсем вярно. В една кръчма все пак се смилиха над пресъхналите ни гърла и ни пуснаха да пием по бира на крак, с изричната уговорка, че трябва да напуснем преди началото на мача. Да, напуснахме. А чехите паднаха и предвкусваният празник така и не се състоя. Добре, че на следващия ден победиха латвийците, та малко живнаха…

   Разбира се Прага не е само бира и хокей. Няма да се спирам на тези забележителности, които присъстват във всеки туристически справочник. Те са ясни, няма как да ги пропуснете, дори само да следвате тълпата. Но има и забележителности, които са леко встрани от обичайните туристически маршрути, но си струва да видите. Дори и на едно толкова посещавано място, каквото е катедралата „Св. Св. Св. Вит, Вацлав и Войтех“,  по-известна само като „Св. Вит“, може да намерите местенце, което туристите пропускат, докато се тълпят вътре пред витража на Муха.  Това е затвореният вход откъм южната стена под топлата връзка с двореца. Та на тази врата има решетка с уникални бронзови пластики, на които никой не обръща внимание. Един час е недостътъчен да се насладите на всичките миниатюри, които пресъздават живота в чешкото село и занаятчийския град отпреди векове.

   Друго такова място е Вишеград. Висок хълм с крепостна стена, който се извисява над Вълтава. Някога, през ХI-ХII век тук е била столицата на Бохемия. Това е само една от множеството крепости около праговете на реката, на които прагове е наречен градът. Паркът на Вишеград е любимо място за разходки на пражани, може би защото ги няма тълпите туристи. Готическата катедрала, гробището с погребаните в него велики чехи, паркът си заслужават да се видят. От хълма се открива чудна гледка към реката и околните квартали. От същия този хълм, ако уцелите деня, може да позяпате и малко от Пражкия маратон. По някаква случайност ние уцелихме деня. Както бяхме уцелили няколко дни преди това няколко малко известни празници. В последния ден на април Прага е сборище на червенокоси вещици. Вещици от всякаква възраст се събират, за да отпразнуват окончателната победа на пролетта над зимата. На другия ден пък е Деня на целувката. Влюбени двойки, без значение от възрастта, излизат в парковете и се целуват. Тази година бе студено и дъждовно, затова не срещнахме много ентусиасти, но със сигурност влюбените се целуваха на някое по-топло и уютно местенце. Казват, че чехите не празнуват Хелуин и Св. Валентин, защото си имат собствени празници за това. Така и трябва!   

   Добре е, човек да пътува с предварително изготвена програма. За съжаление или за радост на място тя може и да се промени.  Едно от планираните ни посещения не се състоя. Оказа се, че Галерията за приложно изкуство е затворена преди месец за ремонт, който ще продължи цели две години. Като малка компенсация за това бе случайното ни попадение - музеят на Mozer, най-старият производител на чешки кристал. Всъщност това не бе рекламираният в брошурите музей. Рекламираният е едно малко схлупено магазинче, непосредствено до Старомйестске Намйести, но в него не може да се припари от тълпите туристи. Този, за който говоря, дори не е музей, а голям магазин на втория етаж на вековна сграда в стил сецесион на ул. На Пжикопйе. Това обаче, че е на втория етаж, го прави най-непосещаваното място в Прага, дори и по време на световно първенство по хокей, дори и по време на маратон. А може и цените да го правят такова място. Но пък човек няма как да ги знае, преди да влезне вътре. Абстрахирайте се от цените и се наслаждавайте на красотата, сътворена от човешки ръце. Има творби на съвременни автори, има произведения и от преди сто години. Само приличието и безпаричието ни въздържа да се наслаждаваме с часове на уникалните сервизи, вази и пластики. Добрата новина е, че чехите продължават да ни бъркат с руснаци, както го правеха и преди тридесет-четиридесет години. Но ако тогава те ненавиждаха руснаците, и имаше защо, то сега по някакви си техни причини смятат, че руснак с банкова сметка с под 6-7 нули не съществува. И ако преди тридесет години беше важно да побързаш да кажеш, че си българин, за да не те сбъркат с руснак и за да не ти сервират нещо, приличащо на бира, но което в никакъв случай не е бира, то сега не е наложително бързо да отричате, че сте руснак. Ако ви попитат какъв език говорите, просто кажете „русский“! Думата може да се тълкува двояко. После гледайте отношение!

   Струва си да се видят и творбите на Алфонс Муха. За съжаление в музея на Муха има само няколко графики, няколко рекламни афиша от парижкия му период и няколко фотографии в две скромни залички, свързани с тясно коридорче. При 4 ½ туриста на квадратен метър дори това трудно ще разгледате. Част от големите монументални творби от цикъла „Славянска епопея“ са на другия край на града в Народната галерия на ул. Дукелских хръдилну, докъдето туристическият поток не стига.

   А докато обикаляте музеите, забележителностите, пазарите или магазинчетата и ви се припие кафе, не бързайте да влизате в първото срещнато кафене на централната улица. Първо цените в него ще са цинични, второ може и да не ви сервират най-доброто кафе. Цените на чашата кафе около туристическия поток доближава тази на пл. Сан Марко във Венеция, само дето качеството е различно. Просто кривнете встрани из малките улички и ще намерите нещо много по-евтино и по-истинско. Ето една сладкарница, която толкова ме впечатли, че си направих труда да запиша името ù – U Lucerny, на ъгъла на улиците Масна и Рибна. Люцерна, мас и риба няма, но сервират великолепно капучино и торти. Струва си да се опита сладкиша Вйетърник, нещо като еклер, само че с големината на пет еклера и с пълнеж от крем маскарпоне. Евро и половина за него и още толкова за капучиното е една повече от прилична цена гастрономическото удоволствие в уютната сладкарничка.

   После отново по претъпканите улички, спиране тук, спиране там, корабче по Вълтава. От другата страна на реката може да позяпате шлюзовете, през които корабите преодоляват праговете. Не са като Панамския канал, но принципът е общо взето същият. Има още много места, които не успяхме да видим. Четири дни не стигат да се разгледа всичко, но са напълно достатъчни човек да се влюби в Прага. Отново. Дори и след като знае, че не е същата, в която се е влюбил първия път…

   Вероятно ще попитате „А какво стана с пожарната кола с бира от онзи полуреален спомен?“ Никъде не я срещнах. Дори и не попитах за нея. Беше излишно. Тридесет години са много време. А и тогава бяха годините на соца – централно планиране, централно зареждане, сигурно е била собственост на чешкия аналог на нашия Балкантурист. Сега няма начин това да се случи. Сигурно е в някой музей. Нека си стои там, ще я намеря следващия път. А дотогава… Дотогава ще продължавам да я сънувам… 

© Пер Перикон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Може би някой ден ще отида в Прага... Много хубав пътепис, размечтава.
  • С удоволствие прочетох. Днес хората масово пътуват по света и да успееш да избегнеш рекламната фасада, направена за средностатистическият турист, е голямо и важно искуство. Туристическата индустрия обезличава, стандартизира и превръща всичко в един нескончаем конвейр от туристически атракции.
    Този пътепис е тактичен поглед зад рекламният плакат, в търсене на духа на Прага с лека носталгична нотка, и с много любов към града и към хората му. По време на целият пътепис усещах присъствието на този дух. Там встрани от централните улици, далеч от тълпите, на вторите етажи и в малките неизвестни сладкарнички. Но в заключение автора предпочита да остави този дух неуловен да витае в царството на сънищата. Оставя в читателя желание да опита и той да намери този дух. Поне в мен остана такова желание да отида за втори път в живота си в Прага и да го потърся сам. Хубав пътепис.
Предложения
: ??:??