2 мин за четене
В зала, пълна с хора, украсена в бароков стил, чуваше се музика нашир. Хората от музиката бяха в плен. Тя галеше душата и същевремено караше хората да преживяват река от чувства. Въпреки развълнуваните лица, цареше мир. Но не мир на емоциите, а просто мир. Европа бе погълната от мира на бароковия и на какъв ли не още стил. Тя се вълнуваше с Шекспир, слушаше Бах, възхищаваше се на Жулиета. А някъде там, далече в Балкана, се чуваше само ужас. Ужасът се чуваше във виковете на невинни деца, жени и мъже, умиращи за вярата си, за народа си, за Майка България. Те на бяха чували за света на Европа, за разкоша и величието му. Те познаваха само болката на робството. Докато нотите на Бах огласяха залите, виковете на черните арапи огласяха Балкана... и след това следваше само тишина… смъртна тишина. За кървавите реки и главите, забучени на кол, остана да напомня само Балкана. Само той знае всичко. По онова време дори той носеше следите на робството - мрачен и неприветлив. Зелените му някога поля, ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация