В зала, пълна с хора, украсена в бароков стил, чуваше се музика нашир. Хората от музиката бяха в плен. Тя галеше душата и същевремено караше хората да преживяват река от чувства. Въпреки развълнуваните лица, цареше мир. Но не мир на емоциите, а просто мир. Европа бе погълната от мира на бароковия и на какъв ли не още стил. Тя се вълнуваше с Шекспир, слушаше Бах, възхищаваше се на Жулиета. А някъде там, далече в Балкана, се чуваше само ужас. Ужасът се чуваше във виковете на невинни деца, жени и мъже, умиращи за вярата си, за народа си, за Майка България. Те на бяха чували за света на Европа, за разкоша и величието му. Те познаваха само болката на робството. Докато нотите на Бах огласяха залите, виковете на черните арапи огласяха Балкана... и след това следваше само тишина… смъртна тишина. За кървавите реки и главите, забучени на кол, остана да напомня само Балкана. Само той знае всичко. По онова време дори той носеше следите на робството - мрачен и неприветлив. Зелените му някога поля, давали богата реколта, бяха станали червени от кръвта на собствения му народ. Българите не искаха много от живота, не искаха разкош или пари, те искаха самия си живот - правото си на свобода, правото си на Бог. Но те бяха сами в тази битка. Малката ни като късче от Рая родина се беше превърнала в Ад. Точно този Ад, от който не можеш да избягаш - адът на собственото ти съществуване. Някои паднаха, някои се предадоха, но повечето продължиха. Въпреки всичко продължиха. Останаха, не избягаха, не се отрекоха. Удържаха глутниците черни  с пушка във ръка и вяра. Вяра в себе си, вяра в това че някой ги гледа отгоре, че петте века загуби най-после ще се увенчаят с победа. Спряха пътя им към Европа. И защo? Защо умряха българските опълченци, за да може след години  глупави аристократи, жадни за пари и власт просто да дадат живота ни в ръцете на изедниците черни. Може би  Бог ни учи, че само с единство се печели. Че трябва един народ, една вяра и един водач, за да успеем. Но колко още време ще е нужно, за да проумее народът ни това, което нашите деди са проумели в оная велика 1878 година? Колко? Може би още пет века, може би повече, а може би никога. Има два изхода за нашия велик някога народ - да възкръснем от пепелта и да издигнем кръста или да се сринем в пепелта.