Тази история е по истински случай и предварително се извинявам на Вас, читателите, за нецензурните изрази в статията!!!
Голяма част от Вас са запознати с някаква част от моя житейски път. За тези, които все пак нямат идея за какво точно пиша... скоро ще разберете. В много редки случаи мога да опиша живота си като скучен и еднообразен. Сега нека започна моята история:
Преди няколко месеца пътувах от Чехия към България. Прекарах известно време в красивия град Бърно, вторият по големина град в Чехия след Прага. Известна съм с огромното количество багаж, който винаги нося. Този път надминах себе си. Няколко дена преди моето заминаване много от хората, с които изкарах няколко незабравими месеца, наминаха през стаята ми, за да се сбогуваме. Искрено пожелавам на всеки да срещне поне един такъв човек като тези, с които аз имах щастието да се запозная. Изумлението им бе голямо, когато установиха, че се опитвам да събера всичко в два куфара с общ лимит 50 килограма. 
Единственото, което чувах, бе: „Ти си луда! Няма начин!”. Не е вярно!!! Няма невъзможни неща! Живо доказателство за това е, че събрах, или по-точно натъпках, 70 килограма в тези два куфара! За постигането на тази цел се наложи да сядам... лягам... даже скачам върху куфарите. Единственото, което не успях да прибера, бе четката си за зъби! Представете си за какво усърдие от моя страна говорим! Отделно към багажа прибавете лаптоп и две чанти и картинката придобива чудовищно големи размери. Навън температурата бе 20 градуса, но аз бях облечена скромно – с една блуза къс ръкав, суитчър, дебело палто и да не забравяме допълнението – добре подплатени зимни ботуши. В България температурата ми се струваше подходяща за облеклото ми – 35 градуса.
В деня на моето заминаване най-голямата ми изненада бе, че половин дузина откачени шматки предложиха да ме изпратят и да ми помогнат с багажа. Не мога да опиша колко много стоплиха сърцето ми. Аз и моята скромна дружина потеглихме към автогарата. Колкото и голям оптимист да съм, не съм и имала намерение да пътувам със самолет. Трябваше да наема частен самолет само за багажа... Сигурна съм, че който и да ни е гледал отстрани, си е помислил, че поне двама души ще пътувам. Да, да... ама не! 
Оттук започва и веселата част в историята. Пристигнахме на автогарата и се насочих към сектора, от който трябваше да потегли автобусът. Там стоеше един автобус, но определено не беше на фирмата, с която трябваше да пътувам. За свое успокоение попитах високия мургав господин, накичен с около половин кило злато, само на врата, дали това е автобусът, който чакам. Той ми даде отрицателен отговор. Но реши, че явно количеството на гънките на сивото ми вещество са обратно пропорционални на чара ми! Започна да ме убеждава, че такъв автобус няма, тази фирма е фантом и е най-добре да си купя билет от него и да тръгна с тях. В допълнение, колко голяма мафия са българите... Върнах се при приятелите си. Както си седяхме най-спокойно на една пейка, дойде някакъв мъж и ми проговори на български: „Твоят автобус след няколко минути ще пристигне”. Ококорих се и определено почувствах, че се прибирам към България. Все пак в нашата мила родина, кой друг, ако не комшията на втория етаж в десетия блок от твоя е компетентен по въпроси, обвързани само и единствено с теб! Наистина след няколко минути пристигна и моята каляска към дома.
Каляската ми имаше двама шофьори - единият бе чех, а другият – българин (по-късно ми стана ясно, че той живее в страната от десет години). Качих се на автобуса и с надежда в сърцето потеглихме към България, че може би реалността не е толкова жестока. Уви! Животът много обича да отрича твърденията ми и да ми показва, че той има последната дума! Пътувахме си най-спокойно, докато не спряхме по средата на нищото, за да починем. Незнайно откъде се появиха четири госпожици, които определено се вписваха в определението „магистрална жрица на любовта”. Дълбоко, много дълбоко в душата си се молех да не се качат на автобуса. За мое съжаление стана точно обратното. Съдбата има страхотно чувство за хумор. Единствените пътници, които говореха български, бяхме аз и четирите богини на любовта.

Оттук започва и веселата част от моята история. Както си седях настрани от автобуса и си пушех, чух името на едната от тях. Определено име, което няма как да се сбърка - Лили Иванова. Нямам обяснение, но имената на другите три момичета не си ги спомням. Качихме се в автобуса и продължихме по пътя. Реших, че за мое добро е да не показвам, че говорим един и същи език и да си седя възможно най-кротко на седалката. От скука гледах филм и когато главатарката (както аз я наричам и за целите на този разказ ще я кръстим Краси) Краси не започна да разпитва къде точно по пътя сме, нямаше как да не отговоря. Малко по-късно... когато вече се беше смрачило, ми се пушеше страшно много. Слязох долу при шофьорите да пуша. Доста дълго време се опитвах да не пуша, но най-накрая не издържах. Четирите госпожици постоянно бяха там, а да не забравяме, че се опитвах да спазвам дистанция от тях. Така или иначе не успях. Главатарката им... която бе най-голямата от всички, започна да разказва как са се озовали по средата на нищото и в тази бъркотия. Забравих да спомена един мнооого важен факт – Лили Иванова пътуваше без документи и бременна в петия месец. Версията бе, че са ù ги откраднали, но според мен можеше да се поспори по този въпрос. Момичето определено беше екстремистка!! Кой луд ще тръгне от Германия без документ, бременна и без пари. Другите момичета ù обещали да ù платят пътя и да я заведат вкъщи. Пътуваха вече повече от три дни, защото първо се били качили на един автобус... после ги смъкнали и след редица случки бяха попаднали там, където ги намерихме. Краси – на външен вид едва ли искате да ви я описвам! И да искате, не бих могла и не искам! Беше по-голяма от мен с 2-3 години, но ако я чуете как говореше, щяхте да я сравните с 10 годишна. Въпреки всичко, тя беше твърдо убедена, че е компетентна по всички въпроси! Затова имаше телефон от 2 месеца и даже не можеше да влезе в телефония указател, за да потърси един номер. 
В късните часове на денонощието спряхме на една бензиностанция. От завоите в Румъния ми беше прилошало. Само аз, Краси и още двама души не спяхме. Решихме с нея да отидем до бензиностанцията. Трябваше на видите физиономиите на продавачите. След упорити молби Краси ме почерпи сок. Проститутка ме черпи сок! Задача 746 от списъка с неща, които трябва да направя, преди да умра, вече е зачеркната. Както и да е. Върнахме се при автобуса. Седим си ние двете и си пием сок. По едно време Краси каза:
- Ох... дано да ме ебът всичките цигани на Бърно.
При което очите ми изскочиха от изумление, което се опитвах да скрия... но уви.
Моят отговор бе:
- Ама ние не сме в Чехия. Ние сме в Румъния и столицата е Букурещ.
Тогава тя се поправи и каза:
- Тогава дано да ме ебът всички цигани на Букурещ.
- Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се сбъдне - отвърнах и аз.
- От твойте уста в божиите уши, мойто момиче - ми каза тя.
В същия момент се чудех да плача или да се смея. Исках да направя и двете едновременно!!! След почивката продължих да си седя при шофьорите, както и тя. Започна да ни обяснява за Лили Иванова. Разказа, че се познават от много отдавна и са съседи в Плевен. Точните ù думи бяха: „Сега, като се прибере в тях, ще ù гледам сеира. Бременна - баща ù ще я спука от бой”. След това ми обясни на светло да се загледам и ще видя белезите от побоищата, които е яла като малка. 
През нощта повече инциденти нямаше. Всичко мина спокойно, доколкото това е възможно! На сутринта се загледах в това момиче и наистина имаше доста белези. Самото ù лице беше деформирано от бой, да не говорим, че имаше дълбоки белези по лицето и по главата. Бащата обичал да я бие с една верига. Ето това вече беше капакът!!! Тук вече не ми беше смешно. Чудех се в коя ера живеем, хората да си бият децата със синджири!
Стигнахме до Букурещ. Там беше адска жега. За мое най-голямо удоволствие целият автобус се опразни и останахме само аз, четирите девойки и двамата шофьори. Просто идилия отвсякъде. В Букурещ се налагаше да изчакаме около един час. Красимира защо да не реши да си облече късата кожена рокличка с деколте до пъпа и по-къса от кюлотите на баба ми. Защо пък не? Половината минувачи не спираха да я гледат и тя открито негодуваше какво гледат. В момента, в който се опиташе да се наведе, единият шофьор решаваше и той да се наведе - да има синхрон. После защо я бил гледал. Ти тръгни гола по улицата - после защо те давали по новините...
Както и да е... потеглихме към Русе. Шофьорът, който беше българин, се прекръсти и каза: „Ох... Господи... пази ни, че сме като двама сутеньори!!! Дано да минем на границата”. Атмосферата стана задушевна... единият шофьор реши, че след като сме толкова малко хора... може и да се уреди да чукне някоя. Е... имаше право - автобус с 4 проститутки и никоя да не му пусне? - Няма такъв шанс. Към пътуването имаше и бонус - частично обслужване на шофьора. Краси и шофьорът се целуваха, тя му сяда в скута и най-накрая другите ги изгониха на края на автобуса. Доколкото разбрах, намериха уединение в тайната стаичка под пода. Не знам какво правиха толкова време, но ги нямаше близо към час. Междувременно си говорих с другите две. Лили Иванова не беше много приказлива - тя само плачеше за красивия германец, оставил я бременна и лудо влюбена. Теди – тя беше много сладка и лъчезарна. Ако човек я срещнеше на улицата, определено нямаше да разпознае, че е проститутка. От всички най  ми дожаля за нея - тя беше умна и ако беше имала късмета да попадне в свястно семейство, щеше да стане страхотен човек!!! Така или иначе и четирите се изредиха да ме питат дали имам деца. Първоначално реших, че аз изглеждам много стара, но се оказа, че те на възраст от двадесет години, ако нямат поне две, значи има грешка в системата. Някъде между разговорите Кристина (четвъртото момиче) си беше вдигнала краката на седалката. Теди с усмивка ù каза: Така, така... три дена не си беше вдигала краката... време ти беше вече”. Кристина се изчерви и скочи да я замери с някоя обувка. Все пак ù стана неудобно от мен.
През целия път се наслушах на всякакви синоними на мъжки атрибут и начини за измерване на ефективността в леглото на даден мъж. Бях сигурна, че в скоро време няма да реша даже и да си помисля нито за порно... нито за нещо еротично след техните изказвания.
След дълги часове път стигнахме до границата с Руце. Шофьорът ни инцтруктира: „ Дръжте се възможно най-невинно... искам нещастни физиономии”. Митничарят влезе в автобуса и започна да ни разпитва една по една коя откъде идва и колко време е била в чужбина. По погледа му си личеше, че се прави, че им вярва. Стигна и до мен - бях 4 в списъка и ме пита къде съм била. Кратко и точно му отговорих, че съм била в Чехия. С насмешка и поглед в очите, който ми казваше - а ти какво работеше, освен очевадното - той ме пита какво съм правила там. Уточних му, че съм учила една година и не съм работила. Тогава той се стресна леко и разбра, че направи грешка, но така и не разбрах как успя да ме изкара проститутка. Аз от толкова дрехи по себе си едвам дишах - откъде реши, че практикувам най-древния занаят. За най-голямо щастие се наложи да поседим седнали на тротоара пред free-shop-а точно до границата и да си пием кафето. Момичетата издебнаха Краси и я питаха дали е правила нещо с шофьора. Тя, като с такъв чист момински поглед ни изгледа и каза, че не е. Все пак за каква сме я взимали там?
По-късно ни пуснаха да минем без проблем. Момичетата слязоха, още преди да влезем в Русе. Тогава ми се падна и удобният случай да питам шофьора дали са правили нещо или не. Казах му:
- Краси каза, че не сте правили секс, ама на мен ми беше интересно. Та реших да те питам... Тя твърдеше, че не е толкова лесна. Той:
- Ами да ти кажа, вече ми се ще да не бяхме.
Нищо ново не ми каза. Пристигнахме в Русе. Имах около два часа до автобуса за Разград. Шофьорът реши да ме почерпи заради закъснението от шест часа (все пак наистина той беше виновен, че ги качи, въпреки че нямаше това право). Докато седяхме и си говорихме, реших да му споделя една своя мисъл.
- Не, че имам нещо притив момичето... ама... малко е грозно и нямаше да мога да го вдигна.
- Ами да ти кажа... ако не беше тъмно в стаята, и аз така! - отговори ми той.
Продължихме си разговора и с него, но вече на малко по сериозни теми. Едно е сигурно – това пътуване няма да го забравя. Поуката е следната:

1. Няма невъзможни неща - защо не и да оправиш някоя проститутка по пътя.
2. Една цел от списъка с неща, които трябва да ми се случат, преди да умра, е изпълнена - Проститутка ме черпи сок.
3. Колкото и да ти е хубаво - животът ще намери начин да те свали на земята по най- бруталния и неочакван начин. За мен явно е ежедневие!
П.С. Някои от героите са с променени имена. Всичко друго е самата истина, за мое съжаление и ваше забавление. 

А тази история е писана през лятото на 2009 година... така че не бъдете толкова критични.