Следновогодишен махмурлук

Няма лъжа, няма измама. Вече е пладне, аз лежа прикован на леглото, чутурата ми тежи като оловен топуз, а завесите пред очите ми са паднали като железни порти и няма никаква надежда да се вдигнат скоро. Разбирам, махмурлия съм. Значи трябва да ме боли глава. Да, да боли. Значи имам глава. Мисля. Вчера изпращахме старата година. Милата, какво толкоз ни е сторила, та с такава радост я изпроводихме? То беше ядене, то беше пиене, песни, гърмежи и други работи, за които не мога да си спомня сега. Е, не беше и Божията майка, ако трябва да сме съвсем честни. Мизерийка, че имаше - имаше, даже мизерия си беше. И мръсотийка имаше, мръсотия, де. И много други работи имаше. Някои бяха хубави. Вождът и стратегът на БСП, г-н Александър (Сашо) Лилов, слезе от върха на бойното копие и на неговото място се набучи младият и политически девствен рицар Жан Валжан, пардон, Виденов. Ха сега, да ги видим парламентарните другарки кого ще предпочетат - стария и изпечен прелъстител на души или младостта и жаждата на предания комсомолец? Тяхна си работа. Било каквото било. Да спи зло под камък. Ама защо през новата година започвам с главобол? А, да. Защото имам глава. А тя е пълна със стари проблеми. То, снощи, пак се изпокарахме за политиката и май някой ме тресна по главата със самун хляб от трапезата на изобилието.

Пусти махмурлук!

ТРОХИ ОТ НОВОГОДИШНАТА ТРАПЕЗА

Пусти махмурлук...

Бог ми е свидетел, братя, тежко е след махмурлук, ама още по-тежко е, когато хиляди дяволи стържат стомаха ти с телени метли, да седнеш на трапезата и там да няма нищо друго, освен оскъдни трошици. Тежко е, ама хората казват, че каквото посееш, това и ще пожънеш. Та седя си на масата аз, побутвам с трепереща ръка трохите пред себе си и си мисля. Защо на някои, като не посяха нищо, трапезата винаги се отрупваше? А защо на някои, като сяха цяла година - трапезата им пак остана пуста? И си отговарям. Защото сме в преходен период - от тоталитаризъм към демокрация. И пак се питам. Ако при тоталитаризма всички бяха еднакво бедни, а на демокрацията целта е да има богати и много богати, но да няма бедни, защо след новогодишната трапеза народът ни обира трохите, а в това число и аз? И пак си отговарям. Защото баба ми едно време казваше - където е текло - пак ще тече. Т.е., става дума за предопределение на съдбата. Аз пак започвам да питам. Ами като демокрацията значи закон, пред който всички са равни, защо има предопределение на съдбата? И пак си отговарям. Защото няма още закони. Ами защо няма закони още?

Събирам трохите в едната си шепа, излапвам ги, дяволите с метлите стават 500 и си казвам:

Слава тебе, Господи, че все още има и трохи на нашата трапеза!

КОЙ ЩЕ ИЗМИЕ ЧИНИИТЕ СЛЕД БАНКЕТА?

Слава тебе, Господи, че все още има и трохи на нашата трапеза! Огледах се, бях сам като грозното патенце. А снощи - цяла тумба веселяци. Заедно ядохме, заедно пихме, заедно... Сега - на масата празни бутилки, строени като оловни войници, столовете - празни. Батак.

 Кой ще измие съдовете, викам си. Ами като няма друг - аз. Отивам в кухнята, надявам найлоновата престилка, поглеждам се в огледалото - същински хирург. Започвам да мия чиниите. Мия, по тях се стича блажна вода, по бузите ми - бистри сълзи. Запявам. Моя страна, моя България. Пея си и си мисля. Кой пи, Българийо, кой яде от софрата ти и кой ще измие твоите чинии? Прекъсвам песента и гласно си отговарям. Комунистите, майко, пиха и плюскаха, а окаяният ти народец сега ще мие съдовете, както аз мия всичките чинии. Ама нейсе. То така си е вървяло от памтивека още. Облак се зададе, почерня душата ми и свих юмрук.

И я че изокам некой ден! Па с мене дано да изока и целият народ, че да ни олекне. Ама нова година, викам си, нов късмет - кой каквото си е надробил, това ще сърба.

                       Това беше преди много години,  от същото вино ли съм пил, от друго ли, ама махмурлукът ми си е същият сякаш.

   ЧНГ и т.н.  на всички!