21.06.2009 г., 22:51 ч.

Якобсон и структуралният подход към текста 

  Журналистика » Критични статии
4462 0 1
27 мин за четене

ЯКОБСОН

 

СТРУКТУРАЛНИЯТ ПОДХОД КЪМ ТЕКСТА

 

(МОСКОВСКИ И АМЕРИКАНСКИ ПЕРИОДИ)

 

 

Изключителният творчески път на езиковеда  започва още от ученическите му години (1906–1914) със събирането на московския градски фолклор. От интервюто на ЦВЕТАН ТОДОРОВ става ясно  защо ученият се ограничава в рамките на този градски фолклор. Тази страст, разбира се, е още от най-ранната му детска възраст, когато грижливо и прилежно започва да записва поговорки. Но това е все още някакво детско увлечение, което по-късно, към 1914г., след срещата с Богатирьов, придобива формата, трансформира се във вид на изследване. Интересен е разказът му за тези ранни фолклорни опити: “...( Богатирьов)разказа ми за своите интереси, каза, че иска да прави проучвания на място, да търси фолклор по селата. Първото нещо, което аз казах, бе: “Идвам с вас!”. Аз се интересувах най-вече от диалектоложката страна, той от фолклора, но по принцип и двамата вършехме една и съща работа. Третият, който дойде с нас бе (...) Яковлев. Това бе първото ни пътуване, което едва не заплатихме с живота си. Навремето бе много опасно... Имаше най-различни шпионски случки и селяните бяха склонни на всеки непознат да гледат като на шпионин; все пак отървахме кожата... ”

След тази  случка Якобсон и неговите приятели ориентират  фолклорните си интереси към “близките околности на Москва”. Цитата, с който току-що се запознахме е благодарен и като носител на информация за научните интереси на Якобсон. Някак си на шега, без предварителна мотивировка, без строго академично нюансиране този текст проговаря за ориентирането на РОМАН ОСИПОВИЧ ЯКОБСОН към диалектологията. Тази база ни пренасочва към годината 1915, от когато датира МОСКОВСКИЯ ЛИНГВИСТИЧЕН КРЪЖОК (МЛК). Интересен е разказа на  Якобсон за основаването на този кръжок. “На първите лекции, които посещавах в секцията по лингвистика към Московския университет, срещнах мнозина млади студенти. Разговаряхме надълго по актуални проблеми на лингвистиката, а също така и по проблемите на поетическото изкуство - нещо, което заслужаваше внимание. Казахме си, че трябва да се срещаме по-често. Мисля, че бях най-младият. Предложих да основем кръжок. Първото ни заседание бе в столовата на къщата на родителите ми. Присъстваха около дванадесет млади студенти.”Това е рискованото и изключително значимо за сферата на лингвистичните науки, появяване на кръжока. През 1915 (в исторически план е обусловена от така нареченото военно положение) дейността на подобни организации би могла да направи, меко казано, неприятно впечатление на полицията, а Якобсон споделя, че такива примери не са липсвали. Разрешение за кръжочната си дейност получават като “група на студентите по руски език, асоциирани към Диалектоложкия комитет при академията”. След революцията, както отбелязва Якобсон, ( аз приемам 1917–октомври) организацията отново приема старото си название, а именно МЛК .Много интересна е етимологията на термина “КРЪЖОК”. Според Якобсон той е зает от немската дума “kreis”  и принципно е употребяван  за идентификация на  организациите на младите научни работници. По отношение на Москва  терминът се е утвърдил най-вече сред последователите на Шелинг и Хегел. “Терминът се появява за пръв път  на руски през годините, последвали революцията  на декабристите, в края на 20-те години на миналия век, в докладите на тайната полиция, където е казано: “Да се внимава с кръжоците!”.” Макар че от появяването на термина  до 1915г.  има почти сто години разлика той продължава да носи отенъка на организация, която не е официално дружество, а насърчава импровизирани дискусии, място, където се търсят нови идеи, нови решения. “Ето защо терминът не изненада никого, когато го възприехме.”(Якобсон).

По отношение на дейността на МЛК в първата програма изпратена до ШАХМАТОВ е записано: “... искаме да търсим нови методи в науката за езика, най-вече в науката за поетическия език и в изследването на фолклора”. Основните представители на МЛК са БОГАТИРЬОВ, ЯКОВЛЕВ, ТОМАШЕВСКИ. Интересно е разпределянето на научните области между участниците в кръжока. Богатирьов, за който вече стана дума, според Якобсон е най-интересният фолклорист в света. Яковлев, освен съосновател на кръжока, е един от най-даровитите лингвисти, кавказолог и теоретик на езика. Томашевски се присъединява малко по-късно, към 1917г.Той е един от основателите на формалистичната школа. По време на московският си период Якобсон открито споделеля увлечението си по философията на ЕДМУНД ХУСЕРЛ. Във втория том на “Логически изследвания” Якобсон открива възгледите на Хусерл за езика и нескрито се повлиява от него. (Между другото: Хусерл говори за създаването на чиста логика на научното знание, но затова е необходимо предварително да се отделят в чист вид логическите категории и закони.) В общи линии логиката на тази теория Якобсон прилага в своята практика. Според него проблема за универсалиите съществува именно в този хусерловски смисъл.

Много интересен паралел се забелязва между МЛК и френското езикознание. Годината е 1916. Курсът на СОСЮР е факт, но не е стигнал до Москва. “Обаче по това време имаше един руски учен, който бе живял дълго време в Швейцария и беше един от най-младите ученици на СОСЮР – КАРЦЕВСКИ. Той говореше по всички проблеми на Курса пред Диалектоложкия комитет. Така ние познавахме и използвахме някои термини на СОСЮР, които не фигурират в книгите му, но които Карцевски бе чул на лекциите и семинарите на Сосюр. Например изразът “езиков прах”, т.е. архаизмите, които остават и не влизат в системата, бе навлязъл в руското езикознание, а той никъде не фигурира в публикуваните работи на Сосюр.Карцевски не го бе измислил, а го бе чул, значи това бе устна традиция. Така опознахме Сосюр и веднага говорихме за него...”(Якобсон)

Цялата дейност на МЛК протича във времето на войната. Едромащабните въпроси около теорията на поезията не са могли да бъдат поставени в този широк план. Това разбиране било основно за МЛК и за другите руски езиковеди. В следуниверситетският си период Якобсон се определя като “кандидат-професор”. Тази титла е интересно обяснена: “Един-двама от студентите, смятани за най-добрите, оставаха винаги като кандидат-професори. Получаваха хонорари и се занимаваха с научна работа, помагаха на професорите.”Якобсон се разделя с тази идентификация през 1920г, когато заминава за Прага. До този момент освен в университета Якобсон е и секретар на отдела за изкуство към Комисарията за държавно просвещение.

Другата движеща сила на интелектуалният подем в Русия е ОПОЯЗ .Обществото за изучаване на поетическия език е сформирано в Петербург (Ленинград) през 1916 или в началото на 1917г. (датировката е според Якобсон).“Първото заседание на ОПОЯЗ (още не се наричаше така) се състоя в дома на БРИК и там бяха поканени Айхенбаум, Поливанов, Якубински, Шкловски и аз, който тогава се намирах в Петербург. Беше вечеря с блини и водка, на която обсъдихме какво може да се направи, за да се виждаме по-често и да засилим научните си занимания. После започнаха първите ни заседания. От самото начало аз бях член и на двете общества и струва ми се, че бях единственият. В последствие между двете общества имаше много контакти.”

Измежду въпроса за отношенията на МЛК и ОПОЯЗ изниква дефиницията за това, що е формализъм. “В нашите заседания ставаха истински дискусии. Имаше хора от всички групи, които представляваха всички гледища, и тъкмо тук е силата на това, което бе наречено формализъм. Всичко, което бе казано за така нареченият формализъм, особено на Запад, е погрешно: не се вижда, че същественото не е доктрината, нямаше такава, може дори да се каже, че не беше и методът, а борбата за намиране на метод, сблъсъка на методи.” Формализмът е изискването да се навлезе в поетическата творба като такава, да се разглежда тя като едно напълно неделимо цяло. Според Якобсон не може да се говори за нещо поетично и нещо не поетично,  защото поетичната творба се характеризира с поетична доминанта и тъкмо това трябва да се изследва. Римата, например, е не само звуково явление, но и смислово, граматическо, също така и въпрос на приповдигнатост. Това се отнася и за всеки друг поетичен похват.

Според Димитър Камбуров в курса “Увод в науките за литературата” или “Теория на литературата” Роман Якобсон е основна фигура в ОПОЯЗ. Езикът, според него, е затруднен, забавен, задържащ вниманието върху себе си, автономен и автотеничен. Якобсон определя поезията като “организирано насилие върху обикновената реч” и/или като нещо второстепенно. Този език в ОПОЯЗ е поставен в символиката на знака, т.е. :

- означаемо (материя) ;

- означаващо (идеалното).

Тук езика е материята , субстанцията, а Якобсон се опитва да блокира смисъла. Въпроса, който стои на дневен ред в събиранията на ОПОЯЗ е “как?”, а не “какво?”. Тук литературата няма нищо общо с естеството, тя дава повече информация за психопортрета на човека, но е и негов продукт. Затова се набляга на нейната движеща сила, на нейния механизъм – езика.

“Футуризмът” е една от първите статии на Якобсон през така нареченият му московски период. Тя се появява във вестник “Изкуство”, книжка 7, от 02.08.1919г. Погледът му върху това течение в изкуството явно се е формирал доста продължително. В интервюто с въпросите на ЦВЕТАН ТОДОРОВ Якобсон разказва за първото си съприкосновение с него. През 1912г. Излиза книгата “Шамар на обществения вкус” – дело на руските футуристи. Това “томче”, както го нарича Якобсон, се радва на изключителното, изцяло отрицателно, внимание от страна на целия московски печат. Там се появяват и поеми на ХЛЕБНИКОВ, които заинтригуват твърде младият тогава Якобсон и той стига до извода, че някои от похватите на ХЛЕБНИКОВ към словото, думата и словесната структура стоят много близо до руския фолклор. ”Футуризмът” е кратка, но с вид на манифест статия, даваща следната характеристика на това течение: “Футуризмът представлява картини – лозунги, живописни демонстрации. Футуризмът е антипод на класицизма.(...) няма представа за предмета.” Широко прилага методите на кубинската школа (деформация на предметите, множественост на гледните точки). Това изкуство ликвидира статичните форми, както и красотата като последен фетиш на статиката. “Онова, което за вчерашните художници беше истина, днес е лъжа, казва манифеста на футуристите.”Те въвеждат в картината кривия конус, кривия цилиндър, сблъсъкът между върховете на два конуса, кривите елипсоиди и т.н. в търсене на кинематични форми – т.е.  те разрушават очертанията на обемите. Якобсон споделя, че е присъствал на различни техни беседи и дискусии (през 1912г. те са били публични). През декември 1913г. Якобсон се запознава лично с ХЛЕБНИКОВ, който явно страни от тази публичност. И така Якобсон се формира в обстановката на всеобщ авангардистки подем. Руският и европейския авангардизъм са само част от повсеместния стремеж към радикални социални и духовни преобразувания.

През 1917г. РОМАН ЯКОБСОН  пише първата си славистична работа “Бележка за старобългарското стихосложение”. Напечатана е едва през 1922г., благодарение на академик ШАХМАТОВ. С тази малка дискусионна, но етапна в методологическо отношение статия Якобсон подновява бързо стихналия след работите на КРОШ и СОБЕЛЕВСКИ интерес към старославянската поезия. Интересното е, че тази статия е написана под формата на писмо.

Жанрът на писмото носи по-друг – не толкова академичен и тежък апарат. То по-скоро е есеистичен разказ за личното отношение или съпреживяването на събитията. А ние ясно разграничаваме още в първите редове на статията едно особено откровение. То променя строгото отношение и преминава в “по-меката” форма на “преподавам”, а именно “разказвам”. Конотациите тук са свързани с едно по-лично съпреживяване на откриването на руската ритмика, с което Якобсон започва, до съотнасянето ù към старобългарския, а оттам и към старогръцкия стих.

По отношение на заглавието е важно да се отбележи, че то също отбягва академичната строгост. То не е поставено в контекста на абсолюта на научния апарат, а волно дори безгрижно носи своята проблематика като бележка; като нещо нахвърляно по отношение на нещо.

Поради специфичната си форма статията започва с най-важното, от което произтичат понататъшните интерпретации върху старобългарското стихосложение. Уводът, както по принцип е привично за тази част от писмената работа, рамкира, очертава основния материал, който ще бъде тълкуван оттук нататък. Става ясно от споделеното, че поетата посока в тълкуванията на Якобсон е продиктувана или възникнала в процеса на четенето на староруските църковни песнопения, както и на техните по-обстойни анализи. Важното откритие, което Якобсон прави е, че има прилика в стихсложението на двете поетични форми. Както и че техните стихове отвеждат към т.нар. политически стих на гръцките оригинали (всички стихове, да имат равен брой срички, цензура и хореичен завършек). Положението на стиха е относително свободно. Все пак, след като говорим за политическия стих не може да не споменем и “ритмичния” – който според проф. КРУМБАХЕР е “чужд на силабическия принцип”.Той е тоничен, не е стъпков и е тясно свързан с музикалното изпълнение.

Якобсон в отделен параграф на статията си информира за смисъла, който ще залегне в нея, а именно – “опитът за ритмична реставрация на кондаците”. За тази цел Якобсон привежда в статията си теорията на ПЕШКОВСКИ за ритмично-мелодическите типове реч, изразени чрез препинателните знаци и заключва, че “старобългарските стихотворци, следвайки византийците, използват пунктуацията предимно в интерес на поетическия ритъм”. Оттук Якобсон започва да разглежда различните кондаци с оглед на тяхното реставриране и на пунктуацията им. Но преди това прави ясна забележка за употребата на точката и определя, че най-често означава край на стиха или цезура (но също така допуска възможността появата й да е “възможно своеволие на преписвача”).

В тази статия Якобсон разглежда по-задълбочено четири произведения:

1. ПОРФИРИЕФСКИ КОНДАК – осемнадесетсричен стих с цезура след деветата сричка. Особено внимание отделя на 8-ми и 9-ти стихове, където в първото полустишие има една сричка по-малко. Якобсон твърди, че в тези стихове съюзът трябва да бъде заменен от думата пасха. От гледна точка на пунктуацията  и двата стиха завършват с точка (не хореичен завършек),   но тя е знак за  цезура във всички стихове, освен в третия, където цезурата съвпада с края на реда.

2. КОНДАК ЗА СВЕТИ СИМЕОН – тук стихът е осемнадесетсричен  и без цезура. Точката в първия, третия и четвъртия стих се намира след осемнадесетата сричка, а във втория след шестнадесетата.

3. УСТАВ № 112,л.44 – Якобсон  изброява 15-сричен стих и налага идеята, че “може би след десетата сричка е имало цезура”. Точка има във всички стихове освен в петия.

4. “СТИХИРА ЗА СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ДИМИТЪР СОЛУНСКИ” – според мнението на Металов този текст датира от началото на дванадесети век. Якобсон се възмущава от грешността, с която са поставени пунктуационните знаци. Според него текстът е “изопачен” (особено петия стих). Разглеждайки точките Якобсон поставя в категорията “дефектен” и четвъртия стих. Става ясно, че според езиковеда, точката трябва да съвпада с края на стиха и поставяйки я там отчита дванадесет сричен стих  с цезура след петата или шестата сричка.

Четирите текста, приведени като реставрационни, от Якобсон, биха могли да разколебаят теорията на ЯГИЧ, изразена в идеята, че “славянските преводачи не обръщали внимание на превеждания текст като на произведение на гръцката поезия и, разбира се, не спазвали в превода си размера на стиховете”(Ягич). Но тук, в разколебаването на тази теория Якобсон вижда нов проблем – нужно е отстраняването; разделянето на преводите в проза от тези в стихотворна форма, както и чрез съпоставянето на варианти да се стигне и до оригиналният поетически текст на преписаното в проза. Това би довело до разглеждането на друг вид старобългарски ритмики, акцентология и вокализъм. Според Якобсон изучаването на старобългарската църковна поезия е изправено пред три основни препятствия – липса на изследвания върху състава на църковно-певческите ръкописи; малък брой проучвания върху историята на българското ударение и липса на по-обстойна разработка върху проблемите на византийската ритмика.

През 1941г. Р. Якобсон се установява в Ню Йорк и се включва в работата на СВОБОДНАТА ШКОЛА ЗА ВИСШИ ИЗСЛЕДВАНИЯ, създадена от белгийски и френски емигранти. През 1943г. заявява участие в НЮЙОРКСКИЯ ЛИНГВИСТИЧЕН КРЪЖОК (НЛК). В периода 1949–1967 г. е преподавател в Харвардсия университет, както и в Масачузетския технологичен институт. Междувременно работи и с ЛУРИЯ и ПРИБРАМ в института “Бурденко” в Москва върху афазията.

                Този период от живота на Якобсон  се характеризира с изключителното му влечение към старославянските текстове (в това число и гръцките). Ясно е, че заслугите му  в изследванията на тези стародавни поетически паметници са големи и това затруднява разглеждането им конспективно или в катък обзор. Средновековната славянска поезия е разгледана и откъм двата й основни дяла – декламативният (този, който се рецитира) и химнографският (този, който се пее). Тази проблематика e част от общият му интерес към разбора на класически поетически творби, което е равносилно на преоткриването на този значителен, но пренебрегван дял на старите славянски литератури. ( Този дял е смятан от Якобсон за “грозното Андерсеново патенце”. ) Разпростирайки търсенията си върху него и анализирайки откритото, Якобсон успява да изведе старославянската поезия от обсега на позивистично-традиционното, медиевистичното изследване и да го включи в системата на модерния езиковедски и литературоведси анализ.

              Макар, че в периода 18 – 19 век е било трудно да се говори за наличието на мерена реч в славянската и във византийската книжнина, през 1867г. кардинал ПИТРА издава книга “Химнографията на гръцката църква”, където вече се говори за византийска поезия. Няколко десетилетия по-късно СОБЕЛЕВСКИ отново подклажда интереса към старобългарската поезия с анализите и реконструкциите си на три стихотворни произведения – “Проглас към Евангелието”; “Азбучна молитва” и “Похвала за цар Симеон”.

Така се затваря първият кръг от преоткриването на това богатство, а вторият несъмнено е в ръцете на Якобсон. Неговите разбори върху старобългарската и старославянската поезии достигат до своята зрялост през 50 –60-те години на 20 век. Всички те са обусловени от търсенето и откриването на звуково-ритмичното съвършенство на текстовете им. Върху седемте стиха на “Похвала за Григорий Благослов” той посвещава повече от 50 страници анализ. В него разкрива не само играта на парономазии, но и много други елементи от културно-исторически характер. В Якобсоновите разбори са отчетени или използвани всички постижения на онези слависти, които със средствата на традиционната медиевистика съумяват да проучат славянската поезия (Р. Нахтигал, Др.Костич, Е.Георгиев, А.Вайан, К.Хоралек). Но водещи за Якобсон ( за разлика от изброените учени) си остават естетическите достойнства на творбата. “За да разберем този паметник, трябва да проумеем, че това е образец на великолепна литературна композиция, равна по достойнство на монументалните произведения на византийското изобразително изкуство и архитектура от същата епоха.”(оценката е направена по отношение на “Пространно житие на Константин-Кирил” от Р.О.Якобсон) . Подобни, чувствено-естетически, оценки са характерни за Якобсоновите разбори и те трудно биха могли да намерят място в интерпретациите на редовите медиевисти. В изследванията на Якобсон, важно място заемат отношенията на първите славянски поети и техните гръцки образци. Изключително оригинален в патосът на анализите си, езиковда не ги свежда до безлично съпоставяне, а търси точката на подражанието в моменти, когато тя е твърде осезаема. Целта му не е да се изтъкне пасивно-имитативната същност на старославянската култура, а с академична точност и дълбочина на анализационният инструментариум да се съзре и изследва играта на привличане и оттласкване от гръцките оригинали. Като резултат от това разиграване се раждат вечните образи на старата славянска поезия. Отношението между гръцките и славянските текстове е разгледано като творческа игра между модел и репрезентация, където изблиците на младата славянска литература са толкова мощни, че гръцките им модели губят своето значение.

Отчетливият ритъм на най-старите руски преписи на църковни песнопения, според Якобсон , е в открито противоречие с установената теза, че славянските преводи на гръцките химни са в проза и че поезията изобщо е била пренебрегвана в старобългарската литература. За отправна точка му служи стихира от Великденската утринна служба “Ангели възиграйте ся” от т. нар. Порфириеви листове, които са били донесени от Хилендарския манастир в средата на ХІХвек от архимандрит ПОРФИРИЙ УСПЕНСКИ и после са закупени от публичната библиотека на Санкт Петербург.

            Това изследване е от голяма полза за изучаването на славянската и византийската музика и поезията в тяхната взаимовръзка. В опозиция на византийското изобразително изкуство Якобсон разглежда убеждението, че църковната музика на византийци и славяни също трябва да получи висока оценка, че широко разпространеното твърдение, че Византия никога не е имала истинска поезия е нереално. Якобсон определя славянската поезия като версия на византийската, като “нейно отроче”, тя (славянската) има и музикална позиция – всяка сричка е носител на една музикална единица, както това става и с гръцките ирмоси. Въпреки, че отношението между славянската версия и гръцкия модел е относително, т.е. то варира.

Видният изследовател ХЬОГ, изказва теорията си, че “ИРМОЛОГИЯ” е бил “направен през ХІІвек, с доказателството, че славянският перфект тогава е бил използван за превод на гръцкия аорист”. Якобсон, обаче, разглеждайки руските преводи на “ИРМОЛОГИЯ”, заключва, че те са правени преди ХІІ век, защото забелязва един по-стар прототип в правописните иновации и грешките на преписвачите – не е отразена загубата на т.нар. слаби ерове ( тази промяна е от Х век и почти не засяга най-старите руски химнографни сборници. “Бих искал да отбележа (казва Якобсон), че общоприетото произношение на еровете като [o] и [e] в специфично църковнославянски думи е засвидетелствано в руската книжовна традиция от 11 век нататък...”Това разяснение наистина отвежда към идеята, че преписът на “ИРМОЛОГИЯ” е от един по-ранен период. Според Якобсон имаме и още една доказателствена линия – това е “скрупольозното” запазване на неконтрахираните форми на сложните прилагателни и на имперфекта. “Това – твърди Якобсон– е един нов и красноречив аргумент в полза на твърде ранният произход на такива славянски паметници на музикалната поезия като “ИРМОЛОГИЯ”.”

Якобсон улавя една златна жила – при създаването на славянското богослужение,  невмената нотация е била заета от гърците. Оттук следва и становището му, че това е само начален модел, който в развитието си стига до “нарастващо отдалечаване”, но същевременно се наблюдава (това според ХЬОГ) проникване на натрупващите се гръцки иновации.

Спопед Якобсон, изключително важен момент в създаването на славянското богословие е недвусмисленото доказване, особено пред Рим и Византия, че то има свои собствени и оригинално оформени букви и невми и това го прави конкурентно способно в борбата за използването на родния език в църквата. Това е осезаем и видим символ на духовна независимост и самостоятелност.

Известно е, че историята на църковнославянската песен започва през 60-те години на ІХ век с моравската мисия на КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ. Във вишето образование, което и той има, основни дисциплини са били: Омир, реториката и музиката. Вероятно това подтиква КОНСТАНТИН-КИРИЛ да пише гръцки химни преди мисията си пред славяните. На някои от тях са открити и славянски преводи.

Най-сарият съществуващ старобългарски ръкопис са т. нар. КИЕВСКИ ЛИСТОВЕ (съдържищи адаптация на латинска григорианска литургия). Силабизмът е тяхна отличителна черта. Интерпунктуацията помага да се отделят и групират стиховете. Върху КИЕВСКИТЕ ЛИСТОВЕ се появяват и надредни знаци, които се наричат ОКСИЯ, ВАРИЯ и КЛАЗМА. Значенията им съответно са: повишаване (фигурира само над ударени срички), понижаване и удължаване. Тук обаче, за разлика от присъствието им в гръцките текстове, не фигурират навсякъде. Въпреки опитите това произведение да се свърже с дейността на Кирил и Методий, Якобсон тотално отрича тази възможност, тъй като “неговите езикови особености са доста различни”(има се пред вид от езиковия инструментариум на св. братя).

След дълга работа в областта на стародавните канони Якобсон сизира нещо изключитело важно: “и в трите служби ( чешка, полска и църковнославянска) строфите на каноните са оформени според стандартни ирмоси, приведени напълно или само с техните начала”.

Якобсон разглежда разказът “Плачът на Ярославна” от “СЛОВО ЗА ПОХОДА НА ИГОР” от гледна точка на наличните глаголи и техните форми. Ярославна проплаква три пъти, като с всеки плач призовава по една стихия – вятърът, реката Днепър и слънцето. Тук важни за Якобсон са действените форми, с които е описан плача (във встъплението към него) и молбата на плачещата героиня. Якобсон отчита, че “в първата, встъпителна част три моторно-слухови глагола, представени от формите за трето лице единствено число, и възвестяващи монолога на героинята (...), се сплитат с три глагола, обозначаващи действие, отнасящи се към първо лице, единствено число”. Изречението “Ярославна рано плаче (...) нарежда” е въвеждащо за трите монолога. То известява за заклинателния плач на кягинята. Веднага след въвеждането следва обръщение: “О, ветре!”, “О, Днепре Словутич!” и “Светло и трисветло слънце!”. Всеки призив съдържа три конкретни глагола във второ лице, единствено число. Призивът, сам по себе си, има три основни изречения с три сказуеми, които се свързват помежду си с граматически паралелизъм. Троичният принцип, върху който е изграден плача на Ярославна,  намира свой показателен израз в стъпалообразният епитет “Сетло и трисветло”, включен в троичния ред пароними: “О, ветре ветрило!”, “О, Днепре Словутич!” и “Светло и трисветло слънце!”. Според Якобсон трите адресата на призивите принадлежат към трите сфери на мирозданието, т.е. към трите материални дяла на трисъставната вселена, които се откриват в космологичната традиция на индоевропейските народи. Тази три-съставност е изследвана в разновидностите й в индоиранските и гръко-римските материали. Там е посочено, че висшата сфера е небето; нисшата – земята, а средната – света между небето и земята. Нисшата сфера се простира или на земята, или под нея, много често във водата. И тогава понятието за средната сфера може да включва земната повърхност. След тази митологическа интерпретация Якобсон съзира, през очите на САПУНОВ, в явните, в плача на Ярославна, отживелици на предхристиянската култува символика. Индоевропейската космогония тук е предстаена от Господарят трисветло Слънце, Господарят Вятър Ветрило и Господарят Днепър Словутич. Другият силен, свръхестествен елемент, според Якобсон, е зовът на кукувицата към трите стихии, които притежават магическа мощ. И водите, ветровете и слънцето допринасят за спасителното бягство на Игор. И трите посочени образи на трипластовия свят се характеризират с две общи черти: двете крайни сфери са поставани в непосредствена близост (висшата след нисшата или обратното). Междинната сфера фигурира и в трите случая на първо място (дървото, двата запева и вятъра  в плача).

Всеки призив на Ярославна се състои от три симетрични и едно асиметрично изречение. То служи като заклинателен вопъл в молбата, отправен към нисшата сфера, като встъпление към симетричните изречения, адресирани към висините. Но където и да се намира асиметричният придатък, след него винаги се намира изречение с почетния вокатив “ГОСПОДАРЮ”.

В разработката си на този текст Якобсон ни показва изключителната комбинация между митологически и предхристиянски символики и структурално тълкуване на текста. През призмата на митологемата Якобосон поставя своя интерпретативен печат в анализа на текста и съумява да забележи ориентирането на изреченията  по отношение на стихиите (т.е. симетричните към висшата сфера; несиметричните към нисшата). Това е различен вид тълкуване и заложените в него конотации отвеждат не към формалните исторически пластове, през които е стигнал текста до нас, а към друга философско-логическа система, даваща материал за преосмисляне на представения структурално-лингвистичен похват, приложен в интер-претацията на “ПЛАЧЪТ НА ЯРОСЛАВНА”

Интересната интерпретация на чешката песен “Hospodine” от ХІ век (била е записана едва през ХІVв) започва с търсенето на смисъла в първоначалния ù вариант, който към ХІ век се е разпространявал усно и е бил известен. Догадките, до които Якобсон стига, са основани на вид критически бележки, прикрепени към по-късни преработки и текстове на песента. Текстологическите му изследвания доказват многократното ù обновяване. Следвайки текстовете, Якобсон стига до извода, че “hospodin” е еквивалент, заместител на славянското “Господи”. Това откритие отвежда към идеята за молитва и е намек за съществуващата религиозност в този период.

Подвластен на структурализма и тук Якобсон не се отказва от присъщия му вид анализ и стига до извода, че е допустимо “съществуването на първоначален силабизъм в словесната и музикална материка на песента”. Особен интерес за езиковеда представляват т. нар. слаби ерове, от чиято променливост, замествайки ги  с подходящи аналози, стига до убеждението, че така се преброяват по осем срички в първи, четвърти и седми стихове. Това недвусмислено го води към хипотезата за осемсричковия размер на всяка песен. Важен компонент от тълкуванията на Якобсон е проследяването на измененията в падежните форми, както и при други граматически елементи. Така той доказва теорията на ШКАРКА, свързана и недвусмислено визираща факта, че “първоначалната версия на песента се е отличавалав звуково и граматично отношение, докато речниковия й състав е почти неизменен”. Казано по друг начин: обновяването на текстовете на “Hospodine” е било необходимо поради настъпващите промени в развоя на езика, както и за улеснение на нейния консуматор, но без да се променя основния смисъл на думите й. Оттук следват и промените в ритмиката на песента, но при всички положения е максимално запазена осемсричковата форма на основните (1, 4 и 7) стихове.

Насочвайки изследването си в посока към лексикалното равнище на песента, Якобсон прави интересно откритие. Той успява да изнамери един особен църковнославянски произход на думите (например: лексемата “mir” със значение “свят” не се среща в чешкоезичните паметници). Това предполага и допустимото разглеждане на версията, че те могат да бъдат своего рода църковнославянски цитати. Но след продължително и задълбочено разглеждане на всяка, съставяща текста лексема, става ясно, че няма нито една специфично чешка дума, която да е непозната на църковнославянския речник. В такъв един случай е абсолютно допустимо твърдението, че църковнославянския език в този период е бил изключително разбираема форма и е бил, в известна степен, медиатор между тайнството на божието слово и религиозния човек. Оттук и заключението на Якобсон, че в текста на песента няма нито една граматическа форма, която да е различно тълкувана в църковнославянския език и чешката реч в периода Х – ХІ век. Следователно “реконструкцията на първоначалния текст не е само “насилие върху материала”, но тя се оказва неизбежен резултат от филологическата критика на текста, на наличните песенни варианти”.

Тук ясно изниква въпроса:  дали това не е първия литературно обременен паметник в пределите на чешката културна традиция. Якобсон категорично отрича една такава версия. Според него, осен текста на “Hospodine” в периода Х – ХІ век има редица такива паметници, които също са подлежали на такива обновителни процедури или цялостни преработки. Първата редакция на песента, според езиковеда, е принадлежала на св. ВОЙТЕХ и датира някъде откъм 1260г. През това време редакторът е бил изтъкната личност с добри познания за различните поетични школи на своето време и особено на гръцката. Идеята, че той е вероятния първи редактор на песента идва от факта, че съществува текст на св. ВОЙТЕХ, написан по подобие на “Hospodine” – с осемсричкови стихове, които също така не са римувани.

Наблягайки на своите търсения в тази насока Якобсон се натъква на още два текта, които датират от зората на чешката готика. “Svaty Vaklave” и “Zdrava Maria” са изградени в петсрични стихове и търпят преработка едва през ХVвек.

 

Вторият етап от американския период на Якобсон е свързан с изследването на афазията. Върху този проблем работи с известния руски психолог АЛЕКСАНДЪР ЛУРИЯ (1902 – 1977), който е един от създателите на дейностната школа (наричат я още “Московска”). Дейността тук се разглежда като механизъм, като движеща сила, макар в зората на прохождането й (на школата) тя да е ориентирана към “културно-историческата теория” за обяснение на психиката.

В статията си “МОЗЪК И ПСИХИКА” Лурия пише: “...проследявайки крачка след крачка как страда една или друга форма на поведението при различно локализирани мозъчни поражения, ние можем по-пълно да опишем какви именно физически условия влизат в състава на тази форма (ф-ма на психична дейност) и каква вътрешна мозъчна структура има тя”.Като пример, онагледяващ твърденията му, Лурия привежда невропсихологичния анализ на процеса на писане. ...За да се напише чутата или намислена дума, е необходимо да се разчлени звуковият поток на съставните звуци и да се отделят подлежащите на записване елементи – фонемите – те именно ще се означат с отделните букви. В тази “работа” участват образуванията на лявата слепоочна област на мозъчната кора. Затова не е удивително, че пораженията на този отдел на главния мозък неизбежно довеждат до невъзможост да се отделят звуците на речта и да се изобразяват с букви. Пораженията на лявата слепоочна област на мозъка у хората десничари предизвиква тежки разтройства на способността за писане. Това се наблюдава у европейците, а също при турците, индийците , виетнамците, но не се наблюдава при китайците, тъй като при тях йероглифните знаци обозначават не звуците на речта, а цели понятия и следователно при тях мозъчните механизми на писането не са свързани с функционирането на слепоочните отдели на кората.”

Другият пример, с който Лурия грабва вниманието ни, е от същата област. Той изтъква, че за разграничаването на звуковите елементи на речта – фонемите – не е достатъчен само слухов анализ. “Когато една от нашите сътруднички, изучаваща процесите на писане при деца от първи и втори клас, е изключила тяхната артикулация от този процес, като им предложила да пишат с широко отворени уста или със захапано езиче, процесът на звуковия анализ се влошил и числото на писмените грешки се увеличило с 6 пъти.”Това обяснява защо поражението на долните отдели на пост-централната (кинестезна) област на кората води към нарушаване на писането: т.е. болният смесва различни по звучене, но близки по артикулация звуци и погрешно записва например думата “СТОЛ” като “СЛОТ”.

От посочените примери става ясно, че осъзнаването на лексемите (дори и на фонемите) става на психологическо равнище. Тяхното семантично значение, а по нататък и смисловото им свързване в логически правилно изречение – също. Съответно нарушенията в мозъчната област (а то значи и в психиката) на индивида биха довели до своеобразни нарушения в писмения и/или говорния апарат. Това би било причина за нарушаване и на комуникативните възможности или би довело до разпадане (или неосъществяване) на речевата ситуация.

© Хриси Саръова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??