Annabel Lee
by Edgar Allan Poe

It was many and many a year ago,
In a kingdom by the sea,
That a maiden there lived whom you may know
By the name of Annabel Lee;
And this maiden she lived with no other thought
Than to love and be loved by me.

I was a child and she was a child,
In this kingdom by the sea;
But we loved with a love that was more than love-
I and my Annabel Lee;
With a love that the winged seraphs of heaven
Coveted her and me.

And this was the reason that, long ago,
In this kingdom by the sea,
A wind blew out of a cloud, chilling
My beautiful Annabel Lee;
So that her highborn kinsman came
And bore her away from me,
To shut her up in a sepulcherе
In this kingdom by the sea.

The angels, not half so happy in heaven,
Went envying her and me-
Yes!- that was the reason (as all men know,
In this kingdom by the sea)
That the wind came out of the cloud by night,
Chilling and killing my Annabel Lee.

But our love it was stronger by far than the love
Of those who were older than we-
Of many far wiser than we-
And neither the angels in heaven above,
Nor the demons down under the sea,
Can ever dissever my soul from the soul
Of the beautiful Annabel Lee.

For the moon never beams without bringing me dreams
Of the beautiful Annabel Lee;
And the stars never rise but I feel the bright eyes
Of the beautiful Annabel Lee;
And so, all the night-tide, I lie down by the side
Of my darling- my darling- my life and my bride,
In the sepulcher there by the sea,
In her tomb by the sounding sea.

Анабел Лий

Едгар Алън По

Преди много години, преди много лета,

в кралство, край морски вълни,

живяла, може и да знаете, девица една,

зовяща се Анабел Лий.

Та тази девойка живя с цел една:

със мен, любовта да дели.

Аз бях толкова млад, а почти дете тя

в това кралство, край морски вълни,

но се любехме с обич, оттам любовта,

ний двамата с Анабел Лий,

докле ангели, дарени с шестица крила,

пожелаха ни силно, уви.

Любовта бе причина, преди много лета,

в това кралство, край морски вълни,

от облак вятърът да свие и смръзне така  

красивата Анабел Лий.

Дойде предтеча неин, от ръце ми я взема,

в покров я набързо зави,

навеки заточвайки я в гробница сама

в това кралство, край морски вълни.

Ангелите, завидели, иззад райската врата,

на любов, между млади души,

станаха причина (и всеки го узна,

в това кралство, край морски вълни),

за вятъра-убиец, завял през нощта,

смразявайки Анабел Лий.

Но нашата обич е свръх любовта

на проималите дни

и признати мъдреци.

Затуй и всите ангели, владели небеса,

и демони от казни дълбини,

не мож` ни разлъчат душа от душа,

с красивата Анабел Лий.

А бледите лунни лъчи, все тъй ми навяват мечти,

за красивата Анабел Лий...

и звездите са звезди, но и светлите очи,

на красивата Анабел Лий.

И пак така тече нощта, аз лежа отстрана,

на моята скъпа, севда една,

затворена в гроб на морето на брега,

загробена на дивите вълни под песента.