Моля прочетете първо Пролога.

Моля прочетете първо Пролога.

Считам се за принципен човек. Но не го ли правим всички? Дори главорезите, забелязал съм, считат действията си за 'морални', според своите собствени принципи.
Може би друг човек, четейки за живота ми, би ме нарекъл религиозен тиран. Би ме сметнал за арогантен. Кое прави мнението му по-малко вярно от моето?
Предполагам че всичко се свежда до едно: в края на краищата аз водя армиите.

Глава Първа

Валеше пепел.
Вин гледаше матовите парцали, носещи се във въздуха. Спокойно. Безгрижно. Свободно. Перцата сажди падаха като черни снежинки, покривайки тъмният град Лутадел. Извивайки се покрай ръбовете, носени от вятъра се завихряха в малки вихрушки над паветата. Изглеждаха толкова нехайни. Какво ли би било да бъде като тях?
Вин седеше тихо в една от наблюдателниците на отряда - скрита ниша, построена в тухлената стена на убежището. Оттам член на групата можеше да наблюдава улицата за опасности. Вин не беше дежурна - наблюдателницата просто беше едно от малкото места, където можеше да намери уединение.
А Вин харесваше уединението. Когато си сам никой не може да те предаде. Думи на Раен. Брат й я беше научил на толкова много неща, след което ги затвърди като направи това, което винаги й беше обещавал - предаде я. Само така ще се научиш. Всеки ще те предаде, Вин. Всеки.
Пепелта продължаваше да пада. Понякога Вин си представяше че е като пепелта, или вятъра, или самата мъгла. Нещо без съзнание, което само съществува без да мисли, без да го е грижа, без да го боли. Тогава тя щеше да е... свободна.
Тя чу шум от стъпки наблизо, след това капака на пода на малката стая се отвори.
- Вин! - Каза Улеф, надниквайки в стаята. - Тук си била. Кеймън те търси вече половин час.
Точно за това се криех тук.
- Трябва да тръгваш. - Продължи Улеф. - Почти сме почнали.
Улеф беше високо и слабо момче. Свестен, по свой си начин наивен, ако някой отраснал в престъпният свят можеше да се нарече 'наивен'. Разбира се, това не значеше че не би я предал. Предателството нямаше нищо общо с приятелството - беше просто начин на оцеляване. Животът беше труден на улицата, и ако крадец скаа не искаше да бъде хванат и екзекутиран трябваше да е прагматичен.
А безмилостността е най-практичната емоция. Друг цитат на Раен.
- Е? - Попита Улеф. - Идвай де, Кеймън е бясен.
А кога не е бил? Въпреки това Вин кимна, напускайки тясната, но все пак успокояваща наблюдателница. Мина покрай Улеф и изскочи от капака на пода, продължи по наклонен надолу килер. Стаята беше една от многото в задната част на магазина, служещ като маскировка на убежището. Скривалището на групата се намираше в пещера под сградата.
Тя излезе през задния вход, следвана от Улеф. Задачата беше само на няколко улици разстояние, в по-богата част от града. Беше сложна измама - една от най-сложните, които Вин беше виждала. Ако Кеймън се измъкнеше щеше да има голяма печалба. Ако го хванеха... Е, да мами благородници и задължители беше много опасна професия - но определено беше по-добре от това да работи в тъкачница.
Вин излезе от алеята на тъмна улица с надвиснали жилищни сгради в един от многобройните бедняшки квартали пренаселени със скаа. По ъглите и канавките се бяха скупчили онези, твърде болни за да работят, а покрай тях се носеше пепел. Вин държеше главата си наведена и издърпа по-надолу качулката, за да се опази от черните парцали.
Свободна. Не, няма да бъда свободна. Раен се погрижи за това, когато напусна.

#

- Ето те и теб! - Кеймън вдигна дебел пръст и го мушна към лицето й. - Къде беше?
Вин не позволи на омразата и бунта да се покажат в очите й. Тя просто погледна надолу, показвайки каквото Кеймън очакваше да види. Имаше други начини да бъде силна. Този урок беше научила сама.
Кеймън изръмжа тихо, после вдигна ръка и я зашлеви с опакото на дланта през лицето. Силата на удара отхвърли Вин назад към стената, а бузата й гореше от болка. Тя се свлече срещу дъските, но понесе наказанието тихо. Просто още една синина. Беше достатъчно силна, за да се справи с това. Беше го правила и преди.
- Чуй ме, - Изсъска Кеймън. - Това е важна работа. Струва хиляди боксинги - стотици пъти повече от теб. Няма да ти позволя да я провалиш. Ясно?
Вин кимна.
Кеймън я изучаваше за момент, дебелото му лице бе почервеняло от гняв. Най-накрая той се извърна, мърморейки си.
Беше изнервен за нещо - нещо по-важно от Вин. Може би беше чул за въстанието на скаа на няколко дни път на север. Един от провинциалните господари, Тамос Трестинг, явно е бил убит и имението му изгорено до основи. Такива смущения вредяха на бизнеса - караха аристократите да са по-предпазливи и не толкова лековерни. Това на свой ред можеше да намали сериозно приходите на Кеймън.
Търси кой да накаже, помисли Вин. Винаги е нервен преди някоя операция. Тя погледна към Кеймън, вкусвайки кръв по устната си. Трябва да е показала част от увереността си, защото той я изгледа и лицето му се намръщи. Той вдигна ръка, за да я удари отново.
Вин използва малко от Късмета си.
Изразходва само прашинка - останалото й трябваше за работата. Насочи Късмета към Кеймън, успокоявайки нервността му. Водачът на бандата спря, без да разбере за докосването на Вин, но въпреки това усещайки ефектите. Той стоеше за момент, после въздъхна, обърна се и свали ръка.
Вин изтри устната си щом Кеймън се отдалечи с патешко поклащане. Главният крадец изглеждаше много убедително в костюма си на благородник. Беше най-богатия костюм, който Вин беше виждала - имаше бяла риза, наситено зелена жилетка с изгравирани златни копчета. Черното палто беше дълго, по последна мода, носеше и отиваща му черна шапка. Пръстите му блестяха от пръстени, и той държеше изящен бастун за дуелиране. Кеймън прекрасно имитираше благородник - когато станеше въпрос за изиграване на роля, малко крадци можеха да се сравняват с него. Стига да успее да сдържи бурният си характер.
Самата стая беше по-малко внушителна. Вин се изправи на крака, щом Кеймън започна да се сопва на другите от групата. Бяха наели едно от жилищата на най-горният етаж на хотел. Не твърде луксозно, но това беше идеята. Кеймън щеше да се представя за лорд Джедуе, провинциален благородник, изпаднал във финансови затруднения и дошъл в Лутадел за няколко последни, отчаяни договора.
Главната стая беше превърната в приемна, обзаведена с голямо бюро, зад което да стой Кеймън, а стените украсени с евтини картини. Двама стояха до бюрото, облечени с официални прислужнически дрехи. Те щяха да играят ролята на слуги.
- Какъв е този шум? - Запита влизащият в стаята човек. Беше висок, облечен в проста сива дреха и панталони, с тънък меч на кръста. Терон беше другият водач - тази измама всъщност беше негова идея. Беше довел Кеймън като партньор, имаше нужда от някой, който да изиграе лорд Джедуе, а всички знаеха че Кеймън е един от най-добрите.
Кеймън вдигна поглед.
- А? Шумотевица? О, това беше просто дребен проблем с дисциплината. Не се притеснявай, Терон. - Кеймън завърши забележката си с отпращащо махване с ръка. Имаше причина да се представя за аристократ толкова успешно, беше достатъчно арогантен за да мине за член на някой от Великите Домове.
Терон присви очи. Вин знаеше какво вероятно си мисли - чудеше се колко ли рискува ако забие нож в дебелия гръб на Кеймън щом измамата приключи. Най-накрая високият предводител се извърна от Кеймън и погледна Вин.
- Коя е тази? - попита той.
- Просто член на групата ми. - Отвърна Кеймън.
- Мислих че не се нуждаем от още хора.
- Е, от нея се нуждаем. - Тросна Кеймън. - Не й обръщай внимание. Моята част от операцията не е твоя грижа.
Терон огледа Вин, забелязвайки окървавената й устна. Тя се извърна. Очите на Терон останаха по нея още известно време, пробягвайки по тялото й. Тя носеше просто бяла риза с копчета и работни панталони. Не се смяташе за привлекателна - хилава с младо лице, изглеждаше малка за шестнадесетте си години. Някои мъже обаче предпочитаха точно такива момичета.
Тя обмисли дали да използва малко Късмет и на него, но той се обърна към Кеймън.
- Задължителят почти е пристигнал. - Каза Терон. - Готов ли си?
Кеймън изсумтя пренебрежително, нагласяйки се на стола си.
- Всичко е идеално. Остави ме, Терон! Иди в стаята си и чакай.
Терон се намръщи, след това се обърна и мърморейки си влезе в стаята си.
Вин огледа стаята, преценявайки декора, слугите, атмосферата. Най-накрая тя отиде до бюрото на Кеймън. Водачът преглеждаше купчина документи, очевидно опитвайки се да реши кой да остави на бюрото.
- Кеймън, - Заговори Вин тихо. - слугите са твърде добри.
Кеймън се намръщи, поглеждайки я.
- Какви ги говориш?
- Слугите, - повтори Вин, все още говорейки с тих шепот. - Лорд Джедуе се предполага да е отчаян. Той би имал богати дрехи от преди, но не би могъл да си позволи богати слуги. Би използвал скаа.
Кеймън я огледа, но не каза нищо. Нямаше физическа разлика между благородници и скаа. Слугите, които Кеймън беше избрал обаче бяха облечени като дребни благородници - беше им позволено да носят цветни жилетки и стояха твърде уверено.
- Задължителят трябва да мисли че си обеднял. - Продължи Вин. - Вместо тях използвай много скаа слуги.
- Ти пък откъде ще знаеш какво трябва да направя? - Намръщи се Кеймън.
- Просто знам. - Веднага съжали за думите си - бяха твърде самоуверени. Кеймън вдигна ръка, покрита със скъпоценности и Вин се присви за следващият удар. Не можеше да си позволи да използва още Късмет - и без това имаше съвсем малко.
Но Кеймън не я удари. Вместо това той въздъхна и положи дебелата си ръка на рамото й.
- Защо продължаваш да ме дразниш, Вин? Знаеш какви дългове остави брат ти, когато избяга. Разбираш ли, че по-малко милостив от мен човек би те продал в някой бордей много отдавна? Би ли ти харесало това, да слугуваш на някой благородник в леглото докато му омръзнеш и те екзекутира?
Вин гледаше в краката си.
Хватката на Кеймън се стегна, пръстите му притискаха кожата където шията среща рамото и тя изпъшка от болка въпреки опитите си да стисне зъби. Той се усмихна злобно.
- Откровено казано не знам защо те държа, Вин. - Каза той, усилвайки хватката си. - Трябваше да се оттърва от теб преди месеци, когато брат ти ме предаде. Предполагам, че съм станал твърде мекушав.
Той най-накрая я пусна, след това й махна с ръка да застане до стената, близо до високо растение в саксия. Тя се подчини, заставайки така, че да вижда добре цялата стая. Щом Кеймън престана да я гледа тя разтърка рамото си. Просто още болка. Мога да се оправя с болката.
Кеймън стоя замислен няколко секунди. Тогава, както се очакваше, махна на двамата "слуги" на себе си.
- Вие двамата! - Каза той. - Облечени сте твърде богато. Сложете си нещо, което отива на слуги скаа, и доведете още шест човека с вас като идвате.
Скоро стаята беше пълна както Вин бе предложила. Задължителят пристигна скоро след това.
Вин гледаше как Прелан Лейрд пристъпи надменно в стаята. С бръсната глава, както всички задължители, той беше облечен в тъмно сива роба. Татуировките около очите показваха че е прелан, висш бюрократ в Отделът за Финанси в Министерството. Двама по-низши задължители с по-прости татуировки вървяха след него.
Кеймън стана на крака, когато преланът влезе, знак на уважение - нещо, което дори най-висшите благородници от Висшите Домове показваха за задължители от ранга на Лейрд. Лейрд не се поклони или е показа друг жест на поздравяване, вместо това той продължи напред и седна на стола пред бюрото на Кеймън. Мъж от групата, представящ се за слуга, се втурна напред, носейки изстудено вино и плодове на задължителя.
Лейрд взе плода, оставяйки слугата да стои неподвижно като част от мебелировката.
- Лорд Джедуе, - Каза Лейрд накрая. - радвам се че най-накрая успяхме да се срещнем.
- Аз също, Ваша милост. - Каза Кеймън.
- А защо не успяхте да дойдете до Министерската сграда, карайки ме вместо това да ви дойда на посещение?
- Колената ми, Ваша милост, - Каза Кеймън. - Лекарите ми препоръчват да пътувам колкото се може по-малко.
И също така с право се страхуваш да влезеш в крепостта на Министерството, помисли Вин.
- Разбирам, - Отбеляза Лейрд. - Проблемни колена. Затруднение за някой, който се занимава с превоз.
- Не се налага да отивам на пътуванията, ваша милост, - Кеймън наклони глава. - само да ги организирам.
Добре, мислеше си Вин. Изглеждай подчинен, Кеймън. Трябва да изглеждаш отчаян.
Измамата трябваше да сработи. Кеймън я заплашваше и биеше - но смяташе че тя му носи късмет. Тя не беше сигурна дали той знае защо плановете му се движиха по-добре когато тя е в стаята, но той очевидно правеше връзката. Това я правеше ценна - а Раен винаги беше казвал че най-сигурният начин да останеш жив в престъпният свят е като станеш незаменим.
- Разбирам, - Отново каза Лейрд. - Е, страхувам се че нашата среща се състоя твърде късно за тази цел. Финансовият Отдел вече гласува за вашето предложение.
- Толкова скоро? - Запита Кеймън с неподправена изненада.
- Да, - Отвърна Лейрд, отпивайки от виното си, все още без да отпрати прислужника. - Решихме да отхвърлим вашия договор.
Кеймън остана застинал като статуя за момент.
- Съжалявам да чуя за това, ваша милост.
Лейрд дойде да се се срещне с теб, помисли Вин. Това означава че още смята да преговаря.
- Наистина, - Продължи Кеймън, очевидно мислейки си за същото. - Това е особено злощастно, понеже бях готов да предложа на министерството още по-добра оферта.
Лейрд вдигна татуирана вежда.
- Съмнявам се че ще има значение. Има фракция в Съвета, която смята че министерството ще получи по-добро обслужване от по-стабилен Дом, който да транспортира хората ни.
- Това би било огромна грешка, - Каза Кеймън меко. - Да бъдем откровени, ваша милост. И двамата знаем че този договор е последният шанс на Дом Джедуе. Сега, когато изгубихме сделката с Фаруан не можем да си позволим да изпращаме лодките си до Лутадел. Без помощта на Министерството моят Дом е финансово обречен.
- Това никак не ме убеждава да ви се доверя, господине. - Отвърна задължителят.
- Наистина ли? - Запита Кеймън. - Замислете се, ваша милост - кой ще ви служи по-предано? Дали ще е Дом с дузина договора, на които трябва да разпредели вниманието си или Дом, който ви счита за последна надежда? Отделът за Финансите няма да намери по-услужлив изпълнител от отчаяният. Позволете нашите лодки да превозват вашите служители на север, позволете нашите войници ги пазят - и няма да бъдете разочаровани.
Добре, помисли си Вин.
- Аха... разбирам. - Несигурно каза задължителят.
- Готов съм да ви дам продължителен договор, твърдо уговорен на цената на петдесет боксинга на глава за пътуване, ваша милост. Вашите служители ще пътуват в лодките ни в удобно за тях време и винаги ще имат охраната, от който се нуждаят.
Задължителят вдигна вежда.
- Това е половината на предишната ви такса.
- Обясних ви. - Каза Кеймън. - Отчаяни сме. Домът ни трябва да поддържа лодките в движение. Петдесет боксинга няма да ни докарат печалба, но това няма значение. Щом договорът с Министерството ни донесе стабилност ще намерим други клиенти за увеличим приходите.
Лейрд изглеждаше замислен. Беше невероятно предложение - което при нормални обстоятелства би изглеждало съмнително. Представянето на Кеймън обаче градеше образа на Дом на ръба на финансова катастрофа. Другият водач, Терон, бе прекарал пет години подреждайки ситуацията, мамейки и хитрувайки за да създаде този момент. Министерството би постъпило небрежно, за да изпусне такава възможност.
Лейрд осъзнаваше точно това. Стоманеното Министерство не беше просто сила на бюрокрацията и законност в Последната Империя - беше като отделен благороднически Дом. Колкото повече богатство имаше, колкото по-добри сделки сключваше, толкова повече влияние имаха Министерските Отдели един с друг - и с благородническите Домове.
Лейрд обаче все още се колебаеше. Вин можеше да види в очите му подозрението, което познаваше твърде добре. Той нямаше да сключи договора.
Сега, помисли си Вин. Мой ред е.
Тя използва Късмета върху Лейрд. Протегна се колебливо - без дори за е сигурна какво прави, или защо изобщо може да го прави. Докосването й беше инстинктивно, тренирано през годините от скрито практикуване. Тя навърши десет години, преди да осъзнае че другите не могат да правят същото.
Тя натисна срещу емоциите на Лейрд, отслабвайки ги. Той стана по-малко подозрителен, по-малко уплашен. Кротък. Притесненията му се стопиха и Вин можеше да види как спокойно усещане за господарство се появи в очите му.
Но Лейрд все още изглеждаше леко несигурен. Вин натисна по-силно. Той наклони глава със замислен поглед. Отвори устата си да говори, но тя натисна още веднъж, отчаяно използвайки останалият си запас от Късмет.
Той спря отново.
- Много добре, - Каза той. - Ще предам новото ви предложение до Съвета. Може би все още може да се стигне до сделка.



Оригинал:

I consider myself to be a man of principle. But, what man does not? Even the cutthroat, I have noticed, considers his actions "moral" after a fashion.

Perhaps another person, reading of my life, would name me a religious tyrant. He could call me arrogant. What is to make that man's opinion any less valid than my own?

I guess it all comes down to one fact: In the end, I'm the one with the armies.

Chapter One

Ash fell from the sky.

Vin watched the downy flakes drift through the air. Leisurely. Careless. Free. The puffs of soot fell like black snowflakes, descending upon the dark city of Luthadel. They drifted in corners, blowing in the breeze and curling in tiny whirlwinds over the cobblestones. They seemed so uncaring. What would that be like?

Vin sat quietly in one of the crew's watch-holes--a hidden alcove built into the bricks on the side of the safehouse. From within it, a crewmember could watch the street for signs of danger. Vin wasn't on duty--the watch-hole was simply one of the few places where she could find solitude.

And Vin liked solitude. When you're alone, no one can betray you. Reen's words. Her brother had taught her so many things, then had reinforced them by doing what he'd always promised he would--by betraying her himself. It's the only way you'll learn. Anyone will betray you, Vin. Anyone.

The ash continued to fall. Sometimes, Vin imagined she was like the ash, or the wind, or the mist itself. A thing without thought, capable of simply being, not thinking, caring, or hurting. Then she could be. . .free.

She heard a shuffling a short distance away, then the trap door at the back of the small chamber snapped open.

"Vin!" Ulef said, sticking his head into the room. "There you are! Camon's been searching for you for a half hour."

That's kind of why I hid in the first place.

"You should get going," Ulef said. "The job's almost ready to begin."

Ulef was a gangly boy. Nice, after his own fashion--naive, if one who had grown up in the underworld could ever really be called "naive." Of course, that didn't mean he wouldn't betray her. Betrayal had nothing to do with friendship--it was a simple fact of survival. Life was harsh on the streets, and if a skaa thief wanted to keep from being caught and executed, he had to be practical.

And ruthlessness was the very most practical of emotions. Another of Reen's sayings.

"Well?" Ulef asked. "You should go. Camon's mad."

When is he not? However, Vin nodded, scrambling out of the cramped--yet comforting--confines of the watch-hole. She brushed past Ulef and hopped out of the trap door, moving into a run-down pantry. The room was one of many at the back of the store that served as a front for the safehouse. The crew's lair itself was hidden in a tunneled stone cavern beneath the building.

She left the building through a back door, Ulef trailing behind her. The job would happen a few blocks away, in a richer section of town. It was an intricate job--one of the most complex Vin had ever seen. Assuming Camon wasn't caught, the payoff would be great indeed. If he was caught. . . . Well, scamming noblemen and obligators was a very dangerous profession--but it certainly beat working in the forges or the textile mills.

Vin exited the alleyway, moving out onto a dark, tenement-lined street in one of the city's many skaa slums. Skaa too sick to work lay huddled in corners and gutters, soot drifting around them. Vin kept her head down and pulled up her cloak's hood against the still-falling flakes.

Free. No, I'll never be free. Reen made certain of that when he left.

#

"There you are!" Camon lifted a squat, fat finger and jabbed it toward her face. "Where were you?"

Vin didn't let hatred or rebellion show in her eyes. She simply looked down, giving Camon what he expected to see. There were other ways to be strong. That lesson she had learned on her own.

Camon growled slightly, then raised his hand and backhanded her across the face. The force of the blow threw Vin back against the wall, and her cheek blazed with pain. She slumped against the wood, but bore the punishment silently. Just another bruise. She was strong enough to deal with it. She'd done so before.

"Listen," Camon hissed. "This is an important job. It's worth thousands of boxings--worth more than you a hundred times over. I won't have you fouling it up. Understand?"

Vin nodded.

Camon studied her for a moment, his pudgy face red with anger. Finally, he looked away, muttering to himself.

He was annoyed about something--something more than just Vin. Perhaps he had heard about the skaa rebellion several days to the north. One of the provincial lords, Themos Tresting, had apparently been murdered, his manor burned to the ground. Such disturbances were bad for business--they made the aristocracy more alert, and less gullible. That, in turn, could cut seriously into Camon's profits.

He's looking for someone to punish, Vin though. He always gets nervous before a job. She looked up at Camon, tasting blood on her lip. She must have let some of her confidence show, because he glanced at her out of the corner of his eye, and his expression darkened. He raised his hand, as if to strike her again.

Vin used up a bit of her Luck.

She expended just a smidgen--she'd need the rest for the job. She directed the Luck at Camon, calming his nervousness. The crewleader paused--oblivious to Vin's touch, yet feeling its effects nonetheless. He stood for a moment, then he sighed, turning away and lowering his hand.

Vin wiped her lip as Camon waddled away. The thief master looked very convincing in his nobleman's suit. It was as rich a costume as Vin had ever seen--it had a white shirt overlaid by a deep green vest with engraved gold buttons. The black suit coat was long, after the current fashion, and he wore a matching black hat. His fingers sparkled with rings, and he even carried a fine dueling cane. Indeed, Camon did an excellent job of imitating a nobleman--when it came to playing a role, there were few thieves more competent than Camon. Assuming he could keep his temper under control.

The room itself was less impressive. Vin pulled herself to her feet as Camon began to snap at some of the other crewmembers. They had rented one of the suites at the top of a local hotel. Not too lavish--but that was the idea. Camon was going to be playing the part of "Lord Jedue," a country nobleman who had hit upon hard financial times and come to Luthadel to get some final, desperate contracts.

The main room had been transformed into a sort of audience chamber, set with a large desk for Camon to sit behind, the walls decorated with cheap pieces of art. Two men stood beside the desk, dressed in formal steward's clothing--they would play the part of Camon's menservants.

"What is this ruckus?" a man asked, entering the room. He was tall, dressed in a simple gray shirt and a pair of slacks, with a thin sword tied at his waist. Theron was the other crewleader--this particular scam was actually his. He'd brought in Camon as a partner; he'd needed someone to play Lord Jedue, and everyone knew that Camon was one of the best.

Camon looked up. "Hum? Ruckus? Oh, that was just a minor discipline problem. Don't bother yourself, Theron." Camon punctuated his remark with a dismissive wave of the hand--there was a reason he played such a good aristocrat. He was arrogant enough that he could have been from one of the Great Houses.

Theron's eyes narrowed. Vin knew what the man was probably thinking--he was deciding how risky it would be to put a knife in Camon's fat back once the scam was over. Eventually, the taller crewleader looked away from Camon, glancing at Vin. "Who's this?" he asked.

"Just a member of my crew," Camon said.

"I thought we didn't need anyone else."

"Well, we need her," Camon said. "Ignore her. My end of the operation is none of your concern."

Theron eyed Vin, obviously noting her bloodied lip. She glanced away. Theron's eyes lingered on her, however, running down the length of her body. She wore a simple white buttoned shirt and a pair of overalls. Indeed, she was hardly enticing--scrawny with a youthful face, she supposedly didn't even look her sixteen years. Some men preferred such women, however.

She considered using a bit of Luck on him, but eventually he turned away. "The obligator is nearly here," Theron said. "Are you ready?"

Camon rolled his eyes, settling his bulk down into the chair behind the desk. "Everything is perfect. Leave me be, Theron! Go back to your room and wait."

Theron frowned, then spun and walked from the room, muttering to himself.

Vin scanned the room, studying the d�cor, the servants, the atmosphere. Finally, she made her way to Camon's desk. The crewleader sat rifling through a stack of papers, apparently trying to decide which ones to put out on the desktop.

"Camon," Vin said quietly, "the servants are too fine."

Camon frowned, looking up. "What is that you're babbling?"

"The servants," Vin repeated, still speaking in a soft whisper. "Lord Jedue is supposed to be desperate. He'd have rich clothing left over from before, but he wouldn't be able to afford such rich servants. He'd use skaa."

Camon glared at her, but he paused. Physically, there was little difference between nobleman and skaa. The servants Camon had appointed, however, were dressed as minor noblemen--they were allowed to wear colorful vests, and they stood a little confidently.

"The obligator has to think that you're nearly impoverished," Vin said. "Pack the room with a lot of skaa servants instead."

"What do you know?" Camon said, scowling at her.

"Enough." She immediately regretted the word--it sounded too rebellious. Camon raised a bejeweled hand, and Vin braced herself for another slap. She couldn't afford to use up any more Luck--she had precious little remaining anyway.

However, Camon didn't hit her. Instead, he sighed and rested a pudgy hand on her shoulder. "Why do you insist on provoking me, Vin? You know the debts your brother left when he ran away. Do you realize that a less-merciful man than myself would have sold you to the whoremasters long ago? How would you like that, serving in some nobleman's bed until he grew tired of you and had you executed?"

Vin looked down at her feet.

Camon's grip grew tight, his fingers pinching her skin where neck met shoulder, and she gasped in pain despite herself. He grinned at the reaction.

"Honestly, I don't know why I keep you, Vin," he said, increasing the pressure of his grip. "I should have gotten rid of you months ago, when your brother betrayed me. I suppose I just have too kindly a heart."

He finally released her, then pointed for her to stand over by the side of the room, next to a tall indoor plant. She did as ordered, orienting herself so she had a good view of the entire room. As soon as Camon looked away, she rubbed her shoulder. Just another pain. I can deal with pain.

Camon sat for a few moments. Then, as expected, he waved to the two "servants" at his side.

"You two!" he said. "You're dressed too richly. Go put on something that makes you look like skaa servants instead--and bring back six more men with you when you come."

Soon, the room was filled as Vin had suggested. The obligator arrived a short time later.

Vin watched Prelan Laird step haughtily into the room. Shaved bald like all obligators, he wore a set of dark gray robes. The Ministry tattoos around his eyes identified him as a prelan, a senior bureaucrat in the Ministry's Canton of Finance. A set of lesser obligators trailed behind him, their eye tattoos far less intricate.

Camon rose as the prelan entered, a sign of respect--something even the highest of Great House noblemen would show to an obligator of Laird's rank. Laird gave no bow or acknowledgement of his own, instead striding forward and taking the seat in front of Camon's desk. One of the crewmen impersonating a servant rushed forward, bringing chilled wine and fruit for the obligator.

Laird picked at the fruit, letting the servant stand obediently, holding the platter of food as if he were a piece of furniture. "Lord Jedue," Laird finally said. "I am glad we finally have opportunity to meet."

"As am I, your grace," Camon said.

"Why is it, again, that you were unable to come to the Canton building, instead requiring that I visit you here?"

"My knees, your grace," Camon said. "My physicians recommend that I travel as little as possible."

And you were rightly apprehensive about being drawn into a Ministry stronghold, Vin thought.

"I see," Laird said. "Bad knees. An unfortunate attribute in a man who deals in transportation."

"I don't have to go on the trips, your grace," Camon said, bowing his head. "Just organize them."

Good, Vin thought. Make sure you remain subservient, Camon. You need to seem desperate.

Vin needed this scam to succeed. Camon threatened her and he beat her--but he considered her a good luck charm. She wasn't sure if he knew why his plans went better when she was in the room, but he had apparently made the connection. That made her valuable--and Reen had always said that the surest way to stay alive in the underworld was to make yourself indispensable.

"I see," Laird said again. "Well, I fear that our meeting has come too late for your purposes. The Canton of Finance has already voted on your proposal."

"So soon?" Camon asked with genuine surprise.

"Yes," Laird replied, taking a sip of his wine, still not dismissing the servant. "We have decided not to accept your contract."

Camon sat for a moment, stunned. "I'm sorry to hear that, your grace."

Laird came to meet you, Vin thought. That mean's he's still in a position to negotiate.

"Indeed," Camon continued, seeing what Vin had. "That is especially unfortunate, as I was ready to make the Ministry an even better offer."

Laird raised a tattooed eyebrow. "I doubt it will matter. There is an element of the Council who feels that the Canton would receive better service if we found a more stable house to transport our people."

"That would be a grave mistake," Camon said smoothly. "Let us be frank, your grace. We both know that this contract is House Jedue's last chance. Now that we've lost the Farwan deal, we cannot afford to run our canal boats to Luthadel any more. Without the Ministry's patronage, my house is financially doomed."

"This is doing very little to persuade me, your lordship," the obligator said.

"Isn't it?" Camon asked. "Ask yourself this, your grace--who will serve you better? Will it be the house that has dozens of contracts to divide its attention, or the house that views your contract as its last hope? The Canton of Finance will not find a more accommodating partner than a desperate one. Let my boats be the one that bring your acolytes down from the north--let my soldiers escort them--and you will not be disappointed."

Good, Vin thought.

"I. . .see," the obligator said, now troubled.

"I would be willing to give you an extended contract, locked in at the price of fifty boxings a head per trip, your grace. Your acolytes would be able to travel our boats at their leisure, and would always have the escorts they need."

The obligator raised an eyebrow. "That's half the former fee."

"I told you," Camon said. "We're desperate. My house needs too keep its boats running. Fifty boxings will not make us a profit, but that doesn't matter. Once we have the Ministry contract to bring us stability, we can find other contracts to fill our coffers."

Laird looked thoughtful. It was a fabulous deal--one that might ordinarily have been suspicious. However, Camon's presentation created the image of a house on the brink of financial collapse. The other crewleader, Theron, had spent five years building, scamming, and finagling to create this moment. The Ministry would be remiss not to consider the opportunity.

Laird was realizing just that. The Steel Ministry was not just the force of bureaucracy and legal authority in the Final Empire--it was like a noble house unto itself. The more wealth it had, the better its own mercantile contracts, the more leverage the various Ministry Cantons had with each other--and with the noble houses.

Laird was still obviously hesitant, however. Vin could see the look in his eyes, the suspicion she knew well. He was not going to take the contract.

Now, Vin thought. It's my turn.

Vin used her Luck on Laird. She reached out tentatively--not even really sure what she was doing, or why she could even do it. Yet, her touch was instinctive, trained through years of subtle practice. She'd been ten years old before she'd realized that other people couldn't do what she could.

She pressed against Laird's emotions, dampening them. He became less suspicious, less afraid. Docile. His worries melted away, and Vin could see a calm sense of control begin to assert itself in his eyes.

Yet, Laird still seemed slightly uncertain. Vin pushed harder. He cocked his head, looking thoughtful. He opened his mouth to speak, but she pushed against him again, desperately using up her last pinch of Luck.

He paused again. "Very well," he finally said. "I will take this new proposal to the Council. Perhaps an agreement can still be reached."