Пролог

Пепел валеше от небето.

Лорд Трестинг се намръщи, поглеждайки нагоре към ръждивото обедно небе, докато слугите му се суетяха наоколо, разпъвайки навес над Трестинг и знатния му гост. Пепелните валежи бяха обичайни в Последната Империя, но Трестинг се беше надявал да избегне петна от сажди по финото си ново сако и червена жилетка, които току-що бяха пристигнали на лодка по плавателния канал от самия Лутадел. За щастие нямаше много вятър и навесът вероятно щеше да свърши работа.

Трестинг стоеше с госта си на малка павирана площадка на върха на хълм, предоставящ гледка към полята. Стотици хора в кафяви работни дрехи се трудеха сред падащата пепел, грижейки се за посевите. В усилията им се забелязваше мудност, но естествено това беше нормално за скаа. Селяните бяха ленива, непродуктивна пасмина. Те не се оплакваха, разбира се, не бяха толкова глупави. Вместо това просто работеха с наведени глави, движейки се с тиха апатия. Изплющяване с камшик от минаващ наблизо надзирател ги караше да се раздвижат трескаво, но щом надзирателят отминеше те се връщаха към унеса си.

Трестинг се обърна към мъжа, стоящ до него на хълма.

- Човек би си помислил - Отбеляза Трестинг - че хиляда години работа на полето биха ги направили по-ефективни в това.

Задължителят го погледна вдигайки вежда - движението целеше да подчертае най-отличителната му черта, сложните татуировки ограждащи очите. Татуировките бяха огромни, простиращи се през цялото чело до страните на носа. Той беше пълен Прелан, изключително важен задължител. Трестинг имаше свои лични задължители в имението, но те бяха само низши функционери, с едва по няколко знака около очите. Този мъж беше пристигнал със същата лодка, която бе донесла новия костюм на Трестинг.

- Трябва да видите градските скаа, Трестинг. - Каза задължителя, обръщайки се да погледне работещите скаа. - Тези са всъщност доста усърдни, сравнени с онези в Лутадел. Имате по-... директен контрол над вашите скаа тук. Колко бихте казали че губите на месец?

- Хм, около половин дузина. - Отвърна Трестинг. - Някои от побои, други от изтощение.

- Бегълци?

- Никога! - Отсече Трестинг. - Когато наследих тази земя и титлата, имах няколко бегълци - но тогава екзекутирах семействата им. Останалите бързо се обезсърчиха. Никога не съм разбирал хора, които имат проблеми със своите скаа - намирам създанията лесни за контрол, ако се покаже подходяща, твърда ръка.

Задължителят кимна, стоейки мълчаливо в сивата си роба. Изглеждаше доволен - което беше добре. Скаа всъщност не бяха собственост на Трестинг. Както всички скаа, те принадлежаха на Повелителя - Трестинг само наемаше работниците от своя Бог, по същия начин по който плащаше за услугите на Неговите задължители.

Задължителя се извърна надолу, проверявайки джобния си часовник, после погледна слънцето. Въпреки пепелният дъжд слънцето грееше ярко този ден, светейки блестящо кърваво червено зад димната чернота на небето отгоре. Трестинг вдигна кърпичка и изтри челото си, благодарен за сянката на навеса срещу обедната жега.

- Много добре, Трестинг. - Каза задължителя. - Ще отнеса предложението Ви на лорд Вентура, както изискахте. Той ще получи благосклонен доклад от мен за вашата дейност тук.

Трестинг сдържа въздишка на облекчение. Задължител трябваше да свидетелства за всеки договор или сделка между благородници. Вярно, дори низш задължител като наетите от Трестинг можеше да послужи като такъв свидетел - но беше много по-добре ако впечатли личният задължител на Страф Вентура.

Задължителят се обърна към него.

- Ще се върна обратно по канала този следобед.

- Толкова скоро? - Запита Трестинг. - Не желаете ли да останете за вечеря?

- Не. - Отвърна задължителя. – Но има нещо друго, което бих искал да обсъдя с Вас. Дойдох не само по повелята на Вентура, но и да... проверя някои въпроси по линия на Инквизицията. Според слуховете обичате да се забавлявате с жени скаа.

Трестинг потръпна.

Задължителя се усмихна - вероятно се опитваше да бъде окуражителен, но на Трестинг му изглеждаше само плашещо.

- Не се притеснявайте, Трестинг. - каза задължителят. - Ако имаше сериозни подозрения за вашите действия вместо мен тук щеше да стои Стоманен Инквизитор.

Трестинг кимна бавно. Инквизитор. Никога не бе виждал някое от нечовешките създания, но беше чувал... истории.

- Доволен съм относно вашите действия с жените скаа. - Каза задължителя, поглеждайки обратно към полята. - Това, което съм видял и чул тук показва че винаги почиствате след себе си. Човек като вас - ефективен и продуктивен - може да постигне много в Лутадел. Още няколко години работа, няколко внушителни търговски договори, и кой знае?

Задължителят се обърна и Трестинг се усмихна. Не беше обещание, дори не подкрепа - като цяло задължителите бяха повече бюрократи и свидетели отколкото свещеници - но да чуе такава похвала от личен слуга на Повелителя... Трестинг знаеше че някои от благородничеството намират задължителите за смущаващи - някой дори ги смятаха за откровено неприятни - но в този момент Трестинг беше готов да разцелува видният си гост.

Трестинг огледа отново своите скаа, които работеха тихо под кървавото слънце и мързеливите парцали пепел. Трестинг прекарал целия си живот като провинциален благородник, живял в плантация, мечтаейки да се премести в Лутадел. Беше чул за баловете и партитата, за блясъкът и интригата, и това го беше карало да копнее напразно... досега.

Ще празнувам тази вечер, помисли си той. Имаше младо момиче в четиринадесетата барака, която той беше наблюдавал от известно време...

Той се усмихна отново. Още няколко години работа, беше казал задължителят. Но нима Трестинг не можеше да го ускори, ако работи по-усърдно? Неговите скаа бяха станали многобройни напоследък. Може би ако ги притиснеше още малко, можеше да изкара допълнителна реколта през лятото, да изпълни договора с Лорд Вентура по-пълно.

Трестинг кимна, гледайки тълпата мързеливи скаа, някои работещи с мотики, други на ръце и колене, избутвайки пепел от младите посеви. Те не се оплакваха. Не се надяваха. Едва се осмеляваха да мислят. Така и трябваше да бъде, защото бяха скаа. Те бяха...

Трестинг замръзна, щом един от скаа погледна нагоре. Мъжът срещна очите на Трестинг, искра - не, пожар - от неподчинение искрящо в погледа му. Трестинг никога не бе виждал нещо подобно, не и в лицето на скаа. Той отстъпи инстинктивно, усещайки ледени тръпки полазват по гърба му докато странният изправен скаа задържа погледа му.

И се усмихна.

Трестинг отклони поглед.

- Кърдън! - Извика.

Широкоплещестият надзирател се втурна да се подчини.

- Да, милорд?

Трестинг се обърна, сочейки...

Намръщи се. Къде беше стоял онзи скаа? Работеха с наведени глави, телата им изцапани от пепел и пот, бяха толкова трудни за различаване. Трестинг замръзна, търсейки. Мислеше че знае мястото... празно място, където сега нямаше никой.

Не. Не можеше да стане така. Човекът не можеше просто да изчезне от групата толкова бързо. Къде можеше да отиде? Трябваше да е там някъде, работейки с примерно наведена глава. Все пак моментът на очевидно неподчинение беше неизвиним.

- Милорд? - Попита Кърдън пак.

Задължителят стоеше отстрани, гледайки с любопитство. Не би било мъдро да покаже на мъжа че един от скаа се бе държал толкова нагло.

- Размърдай скаа в южната част малко повече. - Заповяда Трестинг, сочейки. - Виждам че са мудни, дори за скаа. Пребий няколко от тях.

Кърдън вдигна рамене, но кимна. Това не беше причина за побой, но пък той не се нуждаеше от солидна причина да набие работниците.

В края на краищата, те бяха само скаа.

#

Келсиер беше чувал истории.

Беше чувал шепоти за времената преди много време, когато слънцето не е било червено. Времена, когато небето не е било зацапано с пушек и пепел, когато растенията не са се борили отчаяно да растат и скаа не са били роби. Времената преди Повелителя. Онези дни обаче бяха почти забравени. Дори легендите ставаха все по-неясни.

Келсиер гледаше слънцето, очите му следваха гигантския червен диск, докато той пълзеше към западния хоризонт. Мъжът стоеше тихо в празните поля. Работата за деня бе свършила, скаа бяха натирени обратно в бараките си. Скоро щяха да излязат мъглите.

Най-накрая Келсиер въздъхна и започна да си проправя път през лехите и пътечките, извиващи се покрай купчините пепел. Избягваше да стъпва върху растенията - макар че не беше сигурен защо си прави труда. Посевите не изглеждаха сякаш си заслужават усилията. Плахи, със спаружени кафяви листа, растенията изглеждаха посърнали също като хората, които се грижеха за тях.

Колибите на скаа работниците, извити като могили, се издигаха в помръкващата светлина. Келсиер вече можеше да види как мъглите започват да се оформят, замъглявайки въздуха и караха сградите да изглеждат неясни и нереални. Бараките не се охраняваха - нямаше нужда от пазачи, защото никой скаа не би се осмелил да излезе щом настъпеше нощта. Твърде много се страхуваха от мъглите.

Ще трябва да ги излекувам от това някой ден, помисли си Келсиер, приближавайки една от по-големите сгради. За всичко обаче си имаше подходящо време. Той отвори вратата и се плъзна вътре.

Разговорите веднага спряха. Келсиер затвори вратата и се обърна с усмивка за да се изправи срещу стаята с около тридесет скаа. Огън гореше слабо в кръгла яма в центъра и големият котел до нея беше пълен с вода, изпъстрена със зеленчуци - началото на вечерното ядене. Супата щеше да е постна, разбира се. Все пак миризмата беше изкусителна.

- Добър вечер на всички. - Келсиер продължи да се усмихва, смъквайки торбата си до краката и облягайки се на вратата. - Как мина деня ви?

Думите му нарушиха тишината и жените се върнаха към подготвянето на вечерята. Група мъже, стоящи на грубо обработена маса обаче продължиха да наблюдават Келсиер с недоволни изражения.

- Денят ни беше запълен с работа, пътнико. - Каза Тепър, един от старейшините скаа. – Нещо, което ти успя да избегнеш.

- Полската работа никога не ми е вървяла. - Отвърна Келсиер. - Твърде е груба за деликатната ми кожа. - Той се усмихна, вдигайки ръцете си - покрити с безброй тънки белези, покриващи се един друг в слоеве. Те покриваха кожата, минавайки по дължината на ръцете сякаш някой звяр беше драскал по ръцете му с нокти в продължение на дни.

Тепър изсумтя. Беше твърде млад за старейшина, може би едва в началото на четиридесетте, най-много пет години по-стар от Келсиер. Мършавият мъж обаче се държеше като някой свикнал да му се подчиняват.

- Не е време за лекомисленост. - Заяви Тепър строго. - Когато приютим пътник очакваме да се държи подобаващо и да избягва подозрение. Когато изчезна от полето тази сутрин можеше да доведеш до бой с камшици за хората около теб.

- Вярно е - Съгласи се Келсиер. - Но тези хора можеха да бъдат набити за това че стоят на погрешното място, че са спрели за твърде дълго или че са се прокашляли когато надзирател е минал покрай тях. Виждал съм как пребиват човек защото господарят му сметнал че е 'мигнал неуважително'.

Тепър стоеше присвил очи с твърдо изражение, ръцете му почиваха на масата. Лицето му беше непоклатимо.

Келсиер въздъхна, вдигайки рамене.

- Добре, ако искате да си тръгвам ще си тръгна. - Той метна багажа си на раменете и безгрижно отвори вратата.

Гъста мъгла веднага започна да се излива през отвора, носейки се мързеливо покрай тялото на Келсиер, събирайки се на пода и пълзейки през пръстта като колебливо животно. Няколко човека ахнаха в ужас, макар повечето да бяха твърде потресени да издадат звук. Келсиер стоеше неподвижен за момент, гледайки към тъмните мъгли, с мърдащите им течения леко осветени от въглените на готварския огън.

- Затвори вратата. - Думите на Тепър бяха молба, не заповед.

Келсиер го послуша, избутвайки вратата и спирайки потока бяла мъгла.

- Мъглите не са каквото си мислите. Страхувате се от тях прекалено много.

- Хората, които ходят в мъглите губят душите си. - Прошепна една жена. Думите й повдигнаха въпрос. Келсиер не беше ли ходил в мъглите. Какво тогава бе станало с душата му?

Само ако знаехте, помисли си Келсиер.

- Е, предполагам това означава че оставам. - Той махна на момче да му донесе табуретка. - Още по-добре, би било жалко да си тръгна преди да съм споделил новините.

Много хора вирнаха глави. Това бе истинската причина да го търпят - причината дори кротките селяни да приютят човек като Келсиер, скаа който не се не се подчиняваше на волята на Повелителя като пътуваше от плантация на плантация. Макар че беше ренегат - опасност за цялата група - той носеше новини от външният свят.

- Идвам от север, - каза Келсиер. - от земи където гнета на Повелителя се се усеща по-слабо.

Говореше с ясен глас и хората несъзнателно се наведоха към него. Следващият ден думите ми щяха да се повторят на стотиците хора, които живееха в другите колиби. Скаа можеха да са подчинени, но бяха безнадеждни клюкари.

- Местни лордове управляват запада. - Разказваше Келсиер. - и те са далеч от желязната хватка на Повелителя и неговите задължители. Някои от тези далечни благородници са открили, че щастливите скаа работят по-добре от изтезаваните. Един човек, Лорд Ренокс, дори е заповядал на надзирателите и да спрат произволните побои. Говори се, че се колебае дали да не плаща заплати на работниците в плантацията, както се плаща на градските занаятчии.

- Глупости. - Заяви Тепър.

- Моите извинения. - Отговори Келсиер. - Не знаех че старейшина Тепър е бил в именията на лорд Ренокс напоследък. Когато вечеря последно с него той каза ли ти нещо, което не е казал на мен?

Тепър се изчерви - скаа не пътуваха, и определено не вечеряха с благородници.

- Мислиш ме за глупак, пътнико, - Каза той. - но аз знам какво правиш. Наричат те Оцеляващия, белезите по ръцете ти те издават. Ти само носиш неприятности - пътуваш по плантациите, сееш недоволство. Ядеш от храната ни, разказваш ни велики истории и лъжи, след което изчезваш и оставяш хора като мен да се оправят с напразните надежди, които даваш на децата ни.

Келсиер вдигна вежда.

- Е, сега, старейшина Тепър. - Каза той. - Твоите притеснения са напълно неоснователни. Та аз нямам никакво намерение да ям от вашата храна. Донесох си собствена.

С тези думи Келсиер се протегна и хвърли вързопа си на земята пред масата на Тепър. Хлабавата торба се наклони, изсипвайки различни храни на земята. Фини хлябове, плодове, дори няколко дебели, завити луканки се изтърколиха навън.

Летен плод се изтъркаля по утъпканият пръстен под и се удари леко в крака на Тепър. Мъжът огледа плода потресено.

- Това е благородническа храна!

Келсиер изсумтя.

- Едва. За човек с неговата слава и ранг лорд Трестинг има твърде лош вкус. Кухнята му е срам за благородническото му положение.

Тепър пребледня още повече.

- Там си отишъл следобеда. - Прошепна той. - Бил си в имението. Ти... открадна от господаря ни!

- Така е, - Съгласи се Келсиер. - и мога да отбележа че макар вкуса на господаря ви е лош той има много набито око за войници. Промъкването в имението през деня беше истинско предизвикателство.

Тепър все още гледаше торбата с ядене.

- Ако надзирателите намерят това тук...

- Е, съветвам ви да премахнем уликите. - Предложи Келсиер. - Обзалагам се че имат доста по-добър вкус от онази водниста супичка.

Четири дузини гладни очи огледаха храната. Ако Тепър смяташе да възразява повече не го направи достатъчно бързо, защото мълчаливата му пауза бе приета за съгласие. За няколко минути съдържанието на чантата беше огледано и разпределено, а котлето със супата бълбукаше забравено докато работниците се гощаваха с много по-екзотично ядене.

Келсиер се облегна на дървената стена и гледаше как хората поглъщат храната. Беше се изразил правилно - плячката от кухнята беше отчайващо проста. Но това бяха хора хранени цял живот със супа и каша. За тях хлябът и плодовете бяха редки деликатеси - обикновено ядени само като огризки изхвърлени от домашните слуги.

- Историята ти беше прекъсната, млади човече. - Отбеляза възрастен скаа, навеждащ се за да седне на табуретка до Келсиер.

- О, очаквам че ще има време за повече, по-късно. - Отговори Келсиер. - Щом следите от кражбата ми са заличени. Не искаш ли от тях?

- Няма нужда - Каза старецът. - Последният път, когато опитах благородническа храна ме боля корема три дена. Новите вкусове са като новите идеи, младежо - колкото повече остаряваш, толкова по-малко ти понасят.

Келсиер замълча. Старецът не изглеждаше внушително. Изтънялата му кожа и голото теме го караха да изглежда по-скоро крехък отколкото мъдър. И все пак трябваше да е по-силен отколкото изглеждаше - малко скаа от плантациите доживяваха до такава възраст. Повечето господари не позволяваха на възрастните да остават у дома вместо да работят и честите побои, които бяха неотменна част от ежедневието на скаа бяха най-тежки за възрастните.

- Как ти беше името? - попита Келсиер.

- Менис.

Келсиер погледна към Тепър.

- Е, старейшина Менис, обясни ми нещо. Защо му позволяваш да води?

Менис вдигна рамене.

- Когато стигнеш до моята възраст трябва много да внимаваш за какво хабиш енергията си. Някои битки не си струва да се водят.

Очите на Менис проблеснаха - имаше предвид неща по-важни от съперничеството си с Тепър.

- Тогава доволен ли си от това? - Попита Келсиер, кимвайки към измършавелите изтощени обитатели на колибата. - Задоволен ли и от живот пълен с побои и робски труд?

- Все пак е живот. - Каза Менис. - Знам до какво водят борбите за заплата и свобода. Окото на Владетеля и гнева на Стоманеното Министерство могат да бъдат по-ужасни от бой с камшик. Хора като теб говорят за промяна, но аз се чудя. Наистина ли е битка, която можем да водим?

- Вече я водите, старейшина Менис. Просто постоянно губите. - Вдигна рамене Келсиер. - Но какво знам аз? Аз съм просто пътуващ мерзавец, дошъл за да яде храната ви и да впечатлява децата.

Менис поклати глава.

- Шегуваш се, но Тепър може би е прав. Страхувам се че ще ни донесеш скръб.

Келсиер се усмихна

- Точно затова не му противореча, поне за носенето на неприятности. - Той замълча, после се усмихна още по-широко. - Всъщност това да ме нарече носител на неприятности вероятно е единственото вярно нещо, което Тепър каза откакто дойдох.

- Как го правиш? - Запита Менис намръщено.

- Кое?

- Да се усмихваш толкова.

- Ами просто съм щастлив човек.

Менис огледа дланите на Келсиер.

- Знаеш ли, виждал съм белези като тези на един друг човек - и той беше мъртъв. Тялото му беше върнато на лорд Трестинг като доказателство че наказанието му е било изпълнено. - Менис срещана погледа на Келсиер. - Беше хванат да говори за бунт. Трестинг го изпрати в Ямите на Хатсин, където да работи до смърт. Момъкът издържа по-малко от месец.

Келсиер погледна към ръцете и дланите си. Още горяха понякога, макар той да беше сигурен че болката е само в главата му. Той вдигна поглед към Менис и се усмихна.

- Питаш защо се усмихвам, старейшина Менис? Ами Повелителят смята че е запазил смеха и радостта за себе си. Аз не съм склонен да му позволя това. Ето една битка която не струва толкова усилие да се води.

Менис изгледа Келсиер продължително и са момент Келсиер помисли, че старецът ще се усмихне в отговор. Но накрая Менис само поклати глава.

- Не знам. Просто не...

Писък го прекъсна. Идваше отвън, може би от север, макар че мъглите изкривяваха звуците. Хората в колибата замълчаха, слушайки слабите високи викове. Въпреки разстоянието и мъглата Келсиер можеше да чуе болката в тези писъци.

Келсиер запали калай.

Сега му беше лесно, след години практика. Калаят седеше заедно с другите Аломантични метали в стомаха му, погълнати предварително, очакващи да ги използва. Протегна се в ума си и докосна калая, извличайки сили които още едва разбираше. Калаят се разгоря в него, сгрявайки стомаха като усещането за гореща напитка изпита твърде бързо.

Аломантичната сила се разпростря в тялото му, изостряйки сетивата му. Стаята наоколо се очерта по-остро, тъмните въглени заблестяха почти ослепително. Можеше да усети треските на дървото в стола под себе си, можеше да вкуси остатъците от хляба, който беше изял по-рано. По-важно, можеше да чуе писъците нечовешки добре. Два гласа пищяха. Единият беше на възрастна жена, другият на млада - може би още дете. По-младите писъци се отдалечаваха все по-далече.

- Бедната Джес. - Каза близка жена, гласът й беше тътен в ушите на Келсиер. - Това нейно дете беше проклятие. По-добре е за скаа да нямат красиви дъщери.

Тепър кимна.

- Лорд Трестинг щеше да изпрати да вземат момичето рано или късно. Всички го знаехме. Джес го знаеше.

- И все пак е жалко. - Отговори друг мъж.

Писъците продължаваха в далечината. С помощта на калай Келсиер успя да определи посоката точно. Гласът се движеше към имението на господаря. Звукът събуди нещо в него и той усети как лицето му се налива с гняв.

Келсиер се обърна.

- Лорд Трестинг някога връща ли момичетата след като е свършил с тях?

Старият Менис поклати глава.

- Лорд Трестинг се подчинява на законите - убива момичетата след няколко седмици. Не иска да привлече вниманието на Инквизиторите.

Това беше законът на Повелителя. Не можеше да си позволи мелези да се мотаят наоколо, деца които може да притежават сили които за които не трябва дори да знаят...

Писъците заглъхнаха, но яростта на Келсиер само се увеличаваше. Виковете му напомниха за други писъци. Женски писъци от миналото. Той стана рязко преобръщайки столчето зад себе си.

- Внимателно, младежо. - Каза Менис неспокойно. - Помни какво ти казах за хабенето на енергия. Никога няма да вдигнеш онова твое въстание ако те убият тази нощ.

Келсиер се обърна към стареца. Въпреки писъците и болката се насили да се усмихне.

- Не съм дошъл тук да водя въстание сред вас, старейшина Менис. Просто искам да забъркам малко неприятности.

- С какво ще помогне това?

Усмивката на Келсиер се разшири.

- Нови времена идват. Оцелей още малко и може да видиш велики събития в Последната Империя. Благодаря на всички вас за гостоприемството.

С тези думи той отвори вратата и излезе в мъглата.



#



Менис лежеше буден в ранните часове в сутринта. Изглежда колкото по-стар ставаше толкова по-трудно му ставаше да спи. Това бе особено вярно когато беше разтревожен за нещо, като например това че пътникът не се върна в колибата.

Менис се надяваше Келсиер да е дошъл на себе си и да е решил да продължи. Тази възможност обаче не беше вероятна - Менис беше видял огъня в очите на Келсиер. Изглеждаше жалко човек оцелял в Ямите да намери смъртта си тук, в тази случайна плантация, опитвайки се да спаси момиче, което всички други бяха отписали като мъртва.

Как щеше да реагира лорд Трестинг? Говореше се е особено жесток с онези, които нарушават нощните му забавления. Ако Келсиер беше успял да прекъсне удоволствията на господаря, Трестинг можеше съвсем лесно да накаже останалите скаа заради принципа.

Накрая и останалите скаа започваха да се будят. Менис лежеше да твърдата земя - костите го боляха, гърбът му се оплакваше, мускулите бяха изтощени. Опитваше се да реши дали си струва да стане. Всеки ден той почти се предаваше. Всеки ден беше все по-трудно. Един ден просто щеше да остане в колибата, очаквайки надзирателите да дойдат и убият онези твърде болни и стари да работят.

Но не днес. Можеше да види твърде много страх очите на скаа - те знаеха че нощните дейности на Келсиер ще доведат до неприятности. Нуждаеха се от Менис, гледаха го тревожно. Трябваше да стане.

И накрая така и направи. Щом се раздвижеше болките на възрастта отслабваха леко и той можеше да изкрета извън колибите към полята, облягайки се на по-млад мъж за опора.

Тогава улови мирис във въздуха.

- Какво е това? - Попита той. - Не ви ли мирише на пушек?

Шум, младежът на който Менис се облягаше, се спря. Последните остатъци от нощната мъгла изчезваха и червеното слънце се издигаше зад обичайните за небето черни облаци.

- Напоследък постоянно мирише на дим. - Каза Шум. - Пепелявите планини са активни тази година.

- Не, - Отвърна Менис, чувствайки се все по-неспокоен. - Това е различно.

Обърна се на север, където група скаа се събираха. Пусна Шум, влачейки крака към тях, вдигайки пепел и прах с всяка крачка.

В средата на групата видя Джес. Дъщеря й, онази която всички мислиха че е отнесена от лорд Трестинг, стоеше до нея. Очите на младата жена бяха зачервени от липса на сън, но иначе изглеждаше невредима.

- Тя се върна скоро след като я взеха. - Обясняваше жената. - Дойде и блъскаше по вратата, плачейки в мъглите. Флен каза че е просто мъглив призрак, който се преструва на нея, но аз трябваше да я пусна! Не ме интересува какво казва, няма да се откажа от нея. Изведох я на слънчева светлина и тя не изчезна. Това доказва че не е призрак!

Менис се отдръпна от тълпата с клатушкане. Никой ли не виждаше? Никакви надзиратели не се появяваха да разпръснат групата. Никакви войници не излизаха да проведат сутрешното преброяване. Нещо не беше нормално. Менис продължи на север, движейки се трескаво към имението.

Когато пристигна други вече бяха забелязали извиващата се линия пушек, едва видима в сутрешната светлина. Менис не беше първият, пристигнал на ръба на ниският връх на хълма, но групата му отвори път щом дойде.

Имението беше изчезнало. Само черна, димяща руина беше останала.

- В името на Повелителя! - Прошепна Менис. - Какво се е случило тук?

- Той ги уби всички.

Менис се обърна. Говореше момичето на Джес. Тя гледаше надолу към разрушената сграда с доволно изражение на младото си лице.

- Бяха мъртви когато ме изведе навън. - Каза тя. - Всичките - войниците, надзирателите, благородниците... мъртви. Дори лорд Трестинг и задължителите му. Господарят ме остави и излезе да провери какво става щом започнаха шумовете. По пътя навън го видях да лежи в собствената си кръв, прободен в гърдите. Мъжът който ме спаси хвърли факла в къщата на излизане.

- Този човек, - Каза Менис. - имаше ли белези по ръцете, стигащи отвъд лактите?

Момичето кимна мълчаливо.

- Що за демон е бил този мъж? - Измърмори един скаа неловко.

-Мъглив призрак. - прошепна друг, очевидно забравяйки че Келсиер беше излизал през деня.

Но той все пак излизаше и в мъглите, помисли си Менис. И как е постигнал това...? Лорд Трестинг държеше над две дузини войници! Може би Келсиер е имал тайна група бунтовници?

Думите на Келсиер от предната вечер кънтяха в ушите му. Нови времена идват...

- Ами ние? - Запита Тепър ужасено. - Какво ще стане щом Повелителят чуе за това? Ще помисли че ние сме го направили! Ще ни изпрати в Ямите, или може би направо ще прати колосите да ни избият! Защо пътуващият ще направи нещо такова? Не разбира ли какво ни причинява?

- Разбира, - Каза Менис. - затова ни предупреди. Той дойде за да набърка неприятности.

- Но защо?

- Защото знаеше, че никога няма да се разбунтуваме самостоятелно, така че ни даде шанс.

Тепър пребледня.

В името на Повелителя, помисли си Менис. Не мога да се справя. Едва ставам сутрините - не мога да спася тези хора.

А какъв друг избор имаше?

Менис се обърна.

- Събери хората, Тепър. Трябва да бягаме преди Повелителя да научи за това.

- Къде ще отидем?

- Пещерите на изток. - Каза Менис. - Пътниците говорят, че там се крият бунтовници скаа. Може би ще ни приемат.

Тепър пребледня още повече.

- Но... ще трябва да пътуваме с дни. Да прекараме нощи в мъглата.

- Можем да го направим. - Каза Менис. - Или да останем тук и да умрем.

Тепър замръзна за момент и Менис помисли че шокът може да го е зашеметил. Накрая по-младият мъж се размърда и тръгна да събира хората, както му беше наредено.

Менис въздъхна, оглеждайки дългата извита линия дим, проклинайки Келсиер наум.

Нови времена наистина.

Sometimes, I worry that I'm not the hero everyone thinks I am. . . .

The philosophers assure me that this is the time, that the signs have been met. But I still wonder if they have the wrong man. So many people depend on me. They say I will hold the future of the entire world on my arms.

What would they think if they knew that their champion--the Hero of Ages, their savior--doubted himself? Perhaps they wouldn't be shocked at all. In a way, this is what worries me most. Maybe, in their hearts, they wonder--just as I do.

When they see me, do they see a liar?

Prologue

Ash fell from the sky.

Lord Tresting frowned, glancing up at the ruddy, mid-day sky as his servants scuttled forward, opening a parasol over Tresting and his distinguished guest. Ashfalls weren't that uncommon in the Final Empire, but Tresting had hoped to avoid getting soot stains on his fine new suit coat and red vest, which had just arrived via canal boat from Luthadel itself. Fortunately, there wasn't much wind--the parasol would likely be effective.

Tresting stood with his guest on a small hilltop patio which overlooked the fields. Hundreds of people in brown smocks worked in the falling ash, caring for the crops. There was a sluggishness to their efforts--but, of course, that was the way of the skaa. The peasants were an indolent, unproductive lot. The didn't complain, of course--they knew better than that. Instead, they simply worked with bowed heads, moving about their work with quiet apathy. The passing whip of a taskmaster would force them into dedicated motion for a few moments, but as soon as the taskmaster passed, they would return to their languor.

Tresting turned to the man standing beside him on the hill. "One would think," Tresting noted, "that a thousand years of working in fields would have bred them to be a little more effective at it."

The obligator turned, raising an eyebrow--the motion done as if to highlight his most distinctive feature, the intricate tattoos that laced the skin around his eyes. The tattoos were enormous, reaching all the way across his brow and up the sides of his nose. This was a full prelan--a very important obligator indeed. Tresting had his own, personal obligators back at the manor, but they were only minor functionaries, with barely a few marks around their eyes. This man had arrived from Luthadel with the same canal boat that had brought Tresting's new suit.

"You should see city skaa, Tresting," the obligator said, turning back to watch the skaa workers. "These are actually quite diligent, compared to those inside Luthadel. You have more. . .direct control over your skaa here. How many would you say you lose a month?"

"Oh, a half-dozen or so," Tresting said. "Some to beatings, some to exhaustion."

"Runaways?"

"Never!" Tresting said. "When I first inherited this land from my title, I had a few runaways--but I executed their families. The rest quickly lost heart. I've never understood men who have trouble with their skaa--I find the creatures easy to control, if you show a properly firm hand."

The obligator nodded, standing quietly in his gray robes. He seemed pleased--which was a good thing. The skaa weren't actually Tresting's property. Like all skaa, they belonged to the Lord Ruler--Tresting only leased the workers from his God, much in the same way he paid for the services of His obligators.

The obligator looked down, checking his pocket watch, then glanced up at the sun. Despite the ashfall, the sun was bright this day, shining a brilliant crimson red behind the smoky blackness of the upper sky. Tresting removed a handkerchief and wiped his brow, thankful for the parasol's shade against the mid-day heat.

"Very well, Tresting," the obligator said. "I will carry your proposal to Lord Venture, as requested. He will have a favorable report from me on your operations here."

Tresting held in a sigh of relief. An obligator was required to witness any contract or business deal between noblemen. True, even a lowly obligator like the ones Tresting employed could serve as such a witness--but it meant so much more to impress Straff Venture's own obligator.

The obligator turned toward him. "I will leave back down the canal this afternoon."

"So soon?" Tresting asked. "Wouldn't you care to stay for supper?"

"No," the obligator replied. "Though there is another matter I wish to discuss with you. I came not only at the behest of Lord Venture, but to. . .look in on some matters for the Canton of Inquisition. Rumors say that you like to dally with your skaa women."

Tresting felt a chill.

The obligator smiled--he likely meant it to be disarming, but Tresting only found it eerie. "Don't worry yourself, Tresting," the obligator said. "If there had been any real worries about your actions, a Steel Inquisitor would have been sent here in my place."

Tresting nodded slowly. Inquisitor. He'd never seen one of the inhuman creatures, but he had heard. . .stories.

"I have been satisfied regarding your actions with the skaa women," the obligator said, looking back over the fields. "What I've seen and heard here indicates that you always clean up your messes. A man such as yourself--efficient, productive--could go far in Luthadel. A few more years of work, some inspired mercantile deals, and who knows?"

The obligator turned away, and Tresting found himself smiling. It wasn't a promise, or even an endorsement--for the most part, obligators were more bureaucrats and witnesses than they were priests--but to hear such praise from one of the Lord Ruler's own servants. . . . Tresting knew that some nobility considered the obligators to be unsettling--some men even considered them a bother--but at that moment, Testing could have kissed his distinguished guest.

Tresting turned back toward the skaa, who worked quietly beneath the bloody sun and the lazy flakes of ash. Tresting had always been a country nobleman, living on his plantation, dreaming of perhaps moving into Luthadel itself. He had heard of the balls and the parties, the glamour and the intrigue, and it excited him to no end.

I'll have to celebrate tonight, he thought. There was that young girl in the fourteenth hovel that he'd been watching for some time. . . .

He smiled again. A few more years of work, the obligator had said. But, could Tresting perhaps speed that up, if he worked a little harder? His skaa population had been growing lately. Perhaps if he pushed them a bit more, he could bring in an extra harvest this summer, fulfill his contract with Lord Venture in extra measure.

Tresting nodded as he watched the crowd of lazy skaa, some working with their hoes, others on hands and knees, pushing the ash away from the fledgling crops. They didn't complain. They didn't hope. They barely dared think. That was the way it should be, for they were skaa. They were--

Tresting froze as one of the skaa looked up. The man met Tresting's eyes, a spark--no, a fire--of defiance showing in his expression. Tresting had never seen anything like it, not in the face of a skaa. Tresting stepped backward reflexively, a chill running through him as the strange, straight-backed skaa held his eyes.

And smiled.

Tresting looked away. "Kurdon!" he snapped.

The burly taskmaster rushed up the incline. "Yes, my lord?"

Tresting turned, pointing at. . . .

He frowned. Where had that skaa been standing? Working with their heads bowed, bodies stained by soot and sweat, they were so hard to tell apart. Tresting paused, searching. He thought he knew the place. . .an empty spot, where nobody now stood.

But, no. That couldn't be it. The man couldn't have disappeared from the group so quickly. Where would he have gone? He must be in there, somewhere, working with his head now properly bowed. Still, his moment of apparent defiance was inexcusable.

"My lord?" Kurdon asked again.

The obligator stood at the side, watching curiously. It would not be wise to let the man know that one of the skaa had acted so brazenly.

"Work the skaa in that southern section a little harder," Tresting ordered, pointing. "I see them being sluggish, even for skaa. Beat a few of them."

Kurdon shrugged, but nodded. It wasn't much of a reason for a beating--but, then, he didn't need much of a reason to give the workers a beating.

They were, after all, only skaa.

#

Kelsier had heard stories.

He had heard whispers of times when once, long ago, the sun had not been red. Times when the sky hadn't been clogged by smoke and ash, when plants hadn't struggled to grow and when skaa hadn't been slaves. Times before the Lord Ruler. Those days, however, were nearly forgotten. Even the legends were growing vague.

Kelsier watched the sun, his eyes following the giant red disk as it crept toward the western horizon. He stood quietly for a long moment, alone in the empty fields. The day's work was done; the skaa had been herded back to their hovels. Soon the mists would come.

Eventually, Kelsier sighed, then turned to pick his way across the furrows and pathways, weaving between large heaps of ash. He avoided stepping on the plants--though he wasn't sure why he bothered. The crops hardly seemed worth the effort. Wan, with wilted brown leaves, the plants seemed as depressed as the people who tended them.

The skaa hovels loomed in the waning light. Already, Kelsier could see the mists beginning to form, clouding the air and giving the mound-like buildings a surreal, intangible look. The hovels stood unguarded--there was no need for watchers, for no skaa would venture outside once night arrived. Their fear of the mists was far too strong.

I'll have to cure them of that someday, Kelsier thought as he approached one of the larger buildings. But, all things in their own time. He pulled open the door and slipped inside.

Conversation stopped immediately. Kelsier closed the door, then turned with a smile to confront the room of about thirty skaa. A firepit burned weakly at the center, and the large cauldron beside it was filled with vegetable-dappled water--the beginnings of an evening meal. The soup would be bland, of course. Still, the smell was enticing.

"Good evening, everyone," Kelsier said with a smile, resting his pack beside his feet and leaning against the door. "How was your day?"

His words broke the silence, and the women returned to their dinner preparations. A group of men sitting at a crude table, however, continued to regard Kelsier with dissatisfied expressions.

"Our day was filled with work, traveler," said Tepper, one of the skaa elders. "Something you managed to avoid."

"Fieldwork hasn't ever really suited me," Kelsier said. "It's far too hard on my delicate skin." He smiled, holding up hands and arms that were lined with layers and layers of thin scars. They covered his skin, running lengthwise, like some beast had repeatedly raked its claws up and down his arms.

Tepper snorted. He was young to be an elder, probably barely into his forties--at most, he might be five years Kelsier's senior. However, the scrawny man held himself with the air of one who liked to be in charge.

"This is no time for levity," Tepper said sternly. "When we harbor a traveler, we expect him to behave himself and avoid suspicion. When you ducked away from the fields this morning, you could have earned a whipping for the men around you."

"True," Kelsier said. "But those men could also have been whipped for standing in the wrong place, for pausing too long, or for coughing when a taskmaster walked by. I once saw a man beaten because his master claimed that he had 'blinked inappropriately.'"

Tepper sat with narrow eyes and a stiff posture, his arm resting on the table. His expression was unyielding.

Kelsier sighed, rolling his eyes. "Fine. If you want me to go, I'll be off then." He slung his pack up on his shoulder and nonchalantly pulled open the door.

Thick mist immediately began to pour through the portal, drifting lazily across Kelsier's body, pooling on the floor and creeping across the dirt like a hesitant animal. Several people gasped in horror, though most of them were too stunned to make a sound. Kelsier stood for a moment, staring out into the dark mists, their shifting currents lit feebly by the cooking pit's coals.

"Close the door." Tepper's words were a plea, not a command.

Kelsier did as requested, pushing the door closed and stemming the flood of white mist. "The mist is not what you think. You fear it far too much."

"Men who venture into the mist lose their souls," a woman whispered. Her words raised a question. Had Kelsier walked in the mists? What, then, had happened to his soul?

If you only knew, Kelsier thought. "Well, I guess this means I'm staying." He waved for a boy to bring him a stool. "It's a good thing, too--it would have been a shame for me to leave before I shared my news."

More than one person perked up at the comment. This was the real reason they tolerated him--the reason why even the timid peasants would harbor a man such as Kelsier, a skaa who defied the Lord Ruler's will by traveling from plantation to plantation. A renegade he may be--a danger to the entire community--but he brought news from the outside world.

"I come from the north," Kelsier said. "From lands where the Lord Ruler's touch is less noticeable." He spoke in a clear voice, and people leaned unconsciously toward him as they worked. On the next day, Kelsier's words would be repeated to the several hundred people who lived in other hovels. The skaa might be subservient, but they were incurable gossips.

"Local lords rule in the west," Kelsier said, "and they are far from the iron grip of the Lord Ruler and his obligators. Some of these distant noblemen are finding that happy skaa make better workers than mistreated skaa. One man, Lord Renoux, has even ordered his taskmasters to stop unauthorized beatings. There are whispers that he's considering paying wages to his plantation skaa, like city craftsmen might earn."

"Nonsense," Tepper said.

"My apologies," Kelsier said. "I didn't realize that Goodman Tepper had been to Lord Renoux's estates recently. When you dined with him last, did he tell you something that he did not tell me?"

Tepper blushed--skaa did not travel, and they certainly didn't dine with lords. "You think me a fool, traveler," Tepper said, "but I know what you're doing. You're the one they call the Survivor; those scars on your arms give you away. You're a troublemaker--you travel the plantations, stirring up discontent. You eat our food, telling your grand stories and your lies, then you disappear and leave people like me to deal with the false hopes you give our children."

Kelsier raised an eyebrow. "Now, now, Goodman Tepper," he said. "Your worries are completely unfounded. Why, I have no intention of eating your food. I brought my own." With that, Kelsier reached over and tossed his pack onto the earth before Tepper's table. The loose bag slumped to the side, dumping an array of foods to the ground. Fine breads, fruits, and even a few thick, cured sausages bounced free.

A summerfruit rolled across the packed earthen floor and bumped lightly against Tepper's foot. The middle-aged skaa regarded the fruit with stunned eyes. "That's nobleman's food!"

Kelsier snorted. "Barely. You know, for a man of renowned prestige and rank, your Lord Tresting has remarkably poor taste. His pantry is an embarrassment to his noble station."

Tepper paled even further. "That's where you went this afternoon," he whispered. "You went to the manor. You. . . stole from the master! "

"Indeed," Kelsier said. "And, might I add that while your lord's taste in foods is deplorable, his eye for soldiers is far more impressive. Sneaking into his manor during the day was quite a challenge."

Tepper was still staring at the bag of food. "If the taskmasters find this here. . . ."

"Well, I suggest you make it disappear then," Kelsier said. "I'd be willing to bet that it tastes a fare bit better than watered-down farlet soup."

Two dozen sets of hungry eyes studied the food. If Tepper intended further arguments, he didn't make them quickly enough, for his silent pause was taken as agreement. Within a few minutes, the bag's contents had been inspected and distributed, and the pot of soup sat bubbling and ignored as the skaa feasted on a meal far more exotic.

Kelsier settled back, leaning against the hovel's wooden wall and watching the people devour their food. He had spoken correctly--the pantry's offerings had been depressingly mundane. However, this was a people who had been fed on nothing but soup and gruel since they were children. To them, breads and fruits were rare delicacies--usually eaten only as aging discards brought down by the house servants.

"Your storytelling was cut short, young man," an elderly skaa noted, hobbling over to sit on a stool beside Kelsier.

"Oh, I suspect there will time for more later," Kelsier said. "Once all evidence of my thievery has been properly devoured. Don't you want any of it?"

"No need," the old man said. "The last time I tried lords' food, I had stomach pains for three days. New tastes are like new ideas, young man--the older you get, the more difficult they are for you to stomach."

Kelsier paused. The old man was hardly an imposing sight. His leathered skin and bald scalp made him look more frail than it did wise. Yet, he had to be stronger than he looked--few plantation skaa lived to such ages. Many lords didn't allow the elderly to remain home from daily work, and the frequent beatings that made up a skaa's life took a terrible toll on the elderly.

"What was your name again?" Kelsier asked.

"Mennis."

Kelsier glanced back at Tepper. "So, Goodman Mennis, tell me something. Why do you let him lead?"

Mennis shrugged. "When you get to be my age, you have to be very careful where you waste your energy. Some battles just aren't worth fighting." There was an implication in Mennis' eyes--he was referring to things greater than his own struggle with Tepper.

"You're satisfied with this, then?" Kelsier asked, nodding toward the hovel and its half-starved, overworked occupants. "You're content with a life full of beatings and endless drudgery?"

"At least it's a life," Mennis said. "I know what wages malcontent and rebellion bring. The eye of the Lord Ruler, and the ire of the Steel Ministry, can be far more terrible than a few whippings. Men like you preach change, but I wonder. Is this a battle we can really fight?"

"You're fighting it already, Goodman Mennis. You're just losing horribly." Kelsier shrugged. "But, what do I know? I'm just a traveling miscreant, here to eat your food and impress your youths."

Mennis shook his head. "You jest, but Tepper might have been right. I fear your visit will bring us grief."

Kelsier smiled. "That's why I didn't contradict him--at least, not on the troublemaker point." He paused, then smiled more deeply. "In fact, I'd say calling me a troublemaker is probably the only accurate thing Tepper has said since I got here."

"How do you do that?" Mennis asked, frowning.

"What?"

"Smile so much."

"Oh, I'm just a happy person."

Mennis glanced down at Kelsier's hands. "You know, I've only seen scars like those on one other person--and he was dead. His body was returned to Lord Tresting as proof that his punishment had been carried out." Mennis looked up at Kelsier. "He'd been caught speaking of rebellion. Tresting sent him to the Pits of Hathsin, where he was worked until he died. The lad lasted less than a month."

Kelsier glanced down at his hands and forearms. They still burned sometimes, though he was certain the pain was only in his mind. He looked up at Mennis and smiled. "You ask why I smile, Goodman Mennis? Well, the Lord Ruler thinks he has claimed laughter and joy for himself. I'm disinclined to let him do so. This is one battle that doesn't take very much effort to fight."

Mennis stared at Kelsier, and for a moment Kelsier thought the old man might smile in return. However, Mennis eventually just shook his head. "I don't know. I just don't--"

The scream cut him off. It came from outside, perhaps to the north, though the mists distorted sounds. The people in the hovel fell silent, listening to the faint, high-pitched yells. Despite the distance and the mist, Kelsier could hear the pain contained in those screams.

Kelsier burned tin.

It was simple for him now, after years of practice. The tin sat with other Allomantic metals within his stomach, swallowed earlier, waiting for him to draw upon them. He reached inside with his mind and touched the tin, tapping powers he still barely understood. The tin flared to life within him, burning his stomach like the sensation of a hot drink swallowed to quickly.

Allomantic power surged through his body, enhancing his senses. The room around him became crisp, the dull firepit flaring to near-blinding brightness. He could feel the grain in the wood of the stool beneath him. He could still taste the remnants of the loaf of bread he'd snacked on earlier. Most importantly, he could hear the screams with supernatural ears. Two separate people were yelling. One was an older woman, the other a younger woman--perhaps a child. The younger screams were getting further and further away.

"Poor Jess," a nearby woman said, her voice booming in Kelsier's enhanced ears. "That child of hers was a curse. It's better for skaa not to have pretty daughters."

Tepper nodded. "Lord Tresting was sure to send for the girl sooner or later. We all knew it. Jess knew it."

"Still a shame, though," another man said.

The screams continued in the distance. Burning tin, Kelsier was able to judge the direction accurately. Her voice was moving toward the lord's manor. The sounds set something off within him, and he felt his face flush with anger.

Kelsier turned. "Does Lord Tresting ever return the girls after he's finished with them?"

Old Mennis shook his head. "Lord Tresting is a law-abiding nobleman--he has the girls killed after a few weeks. He doesn't want to catch the eye of the Inquisitors."

That was the Lord Ruler's command. He couldn't afford to have half-breed children running around--children who might possess powers that skaa weren't even supposed to know existed. . . .

The screams waned, but Kelsier's anger only built. The yells reminded him of other screams. A woman's screams from the past. He stood abruptly, stool toppling to the ground behind him.

"Careful, lad," Mennis said apprehensively. "Remember what I said about wasting energy. You'll never raise that rebellion of yours if you get yourself killed tonight."

Kelsier glanced toward the old man. Then, through the screams and the pain, he forced himself to smile. "I'm not here to lead a rebellion among you, Goodman Mennis. I just want to stir up a little trouble."

"What good could that do?"

Kelsier's smile deepened. "New days are coming. Survive a little longer, and you just might see great happenings in the Final Empire. I bid you all thanks for your hospitality."

With that, he pulled open the door and strode out into the mist.

#

Mennis lay awake in the early hours of morning. It seemed that the older he became, the more difficult it was for him to sleep. This was particularly true when he was troubled about something, such as the traveler's failure to return to the hovel.

Mennis hoped that Kelsier had come to his senses and decided to move on. However, that prospect seemed unlikely--Mennis had seen the fire in Kelsier's eyes. It seemed such a shame that a man who had survived the Pits would instead find death here, on a random plantation, trying to protect a girl everyone else had given up for dead.

How would Lord Tresting react? He was said to be particularly harsh with anyone who interrupted his night-time enjoyments. If Kelsier had managed to disturb the master's pleasures, Tresting might easily decide to punish the rest of his skaa by association.

Eventually, the other skaa began to awake. Mennis lay on the hard earth--bones aching, back complaining, muscles exhausted--trying to decide if it was worth rising. Each day, he nearly gave up. Each day, it was a little harder. One day, he would just stay in the hovel, waiting until the taskmasters came to kill those who were too sick or too elderly to work.

But not today. He could see too much fear in the eyes of the skaa--they knew that Kelsier's night-time activities would bring trouble. They needed Mennis; they looked to him. He needed to get up.

And so, he did. Once he started moving, the pains of age decreased slightly, and he was able to shuffle out of the hovel toward the fields, leaning on a younger man for support.

It was then that he caught a scent in the air. "What's that?" he asked. "Do you smell smoke?"

Shum--the lad upon whom Mennis leaned--paused. The last remnants of the night's mist had burned away, and the red sun was rising behind the sky's usual haze of blackish clouds.

"I always smell smoke, lately," Shum said. "The Ashmounts are violent this year."

"No," Mennis said, feeling increasingly apprehensive. "This is different." He turned to the north, toward where a group of skaa were gathering. He let go of Shum, shuffling toward the group, feet kicking up dust and ash as he moved.

At the center of the group of people, he found Jess. Her daughter, the one they all assumed had been taken by Lord Tresting, stood beside her. The young girl's eyes were red from lack of sleep, but she appeared unharmed.

"She came back not long after they took her," the woman was explaining. "She came and pounded on the door, crying in the mist. Flen was sure it was just a mistwraith impersonating her, but I had to let her in! I don't care what he says, I'm not giving her up. I brought her out in the sunlight, and she didn't disappear. That proves she's not a mistwraith!"

Mennis stumbled back from the growing crowd. Did none of them see it? No taskmasters came to break up the group. No soldiers came to make the morning population counts. Something was very wrong. Mennis continued to the north, moving frantically toward the manor house.

By the time he arrived, others had noticed the twisting line of smoke that was just barely visible in the morning light. Mennis wasn't the first to arrive at the edge of the short hill-top plateau, but the group made way for him when he did.

The manor house was gone. Only a blackened, smoldering scar remained.

"By the Lord Ruler!" Mennis whispered. "What happened here?"

"He killed them all."

Mennis turned. The speaker was Jess's girl. She stood, looking down at the fallen house, a satisfied expression on her youthful face.

"They were dead when he brought me out," she said. "All of them--the soldiers, the taskmasters, the lords. . .dead. Even Lord Tresting and his obligators. The master had left me, going to investigate when the noises began. On the way out, I saw him lying in his own blood, stab-wounds in his chest. The man who saved me threw a torch in the building as we left."

"This man," Mennis said. "He had scars on his hands and arms, reaching past the elbows?"

The girl nodded silently.

"What kind of demon was that man?" one of the skaa muttered uncomfortably.

"Mistwraith," another whispered, apparently forgetting that Kelsier had gone out during the day.

But, he did go out into the mist, Mennis thought. And, how did he accomplish a feat like this. . . ? Lord Tresting kept over two dozen soldiers! Did Kelsier have a hidden band of rebels, perhaps?

Kelsier's words from the night before sounded in his ears. New days are coming. . . .

"But, what of us?" Tepper asked, terrified. "What will happen when the Lord Ruler hears this? He'll think that we did it! He'll send us to the Pits, or maybe just send his koloss to slaughter us outright! Why would that troublemaker do something like this? Doesn't he understand the damage he's done?"

"He understands," Mennis said. "He warned us, Tepper. He came to stir up trouble."

"But, why?"

"Because he knew we'd never rebel on our own, so he gave us no choice."

Tepper paled.

Lord Ruler, Mennis thought. I can't do this. I can barely get up in the mornings--I can't save this people.

But what other choice was there?

Mennis turned. "Gather the people, Tepper. We must flee before word of this disaster reaches the Lord Ruler."

"Where will we go?"

"The caves to the east," Mennis said. "Travelers say there are rebel skaa hiding in them. Perhaps they'll take us in."

Tepper paled further. "But. . .we'd have to travel for days. Spend nights in the mist. "

"We can do that," Mennis said, "or we can stay here and die."

Tepper stood frozen for a moment, and Mennis thought the shock of it all might have overwhelmed him. Eventually, however, the younger man scurried off to gather the others, as commanded.

Mennis sighed, looking up toward the trailing line of smoke, cursing the man Kelsier quietly in his mind.

New days indeed.