2.09.2008 г., 12:54 ч.

Das Eisenbahngleichnis Erich Kästner 

  Преводи » от Немски
2104 0 0
3 мин за четене

Wir sitzen alle im gleichen Zug
und reisen quer durch die Zeit.
Wir sehen hinaus. Wir sahen genug.
Wir fahren alle im gleichen Zug.
Und keiner weiß, wie weit.

Ein Nachbar schläft, ein anderer klagt,
ein dritter redet viel.
Stationen werden angesagt.
Der Zug, der durch die Jahre jagt,
kommt niemals an sein Ziel.

Wir packen aus. Wir packen ein.
Wir finden keinen Sinn.
Wo werden wir wohl morgen sein?
Der Schaffner schaut zur Tür herein
und lächelt vor sich hin.

Auch er weiß nicht, wohin er will.
Er schweigt und geht hinaus.
Da heult die Zugsirene schrill!
Der Zug fährt langsam und hält still.
Die Toten steigen aus.

Ein Kind steigt aus. Die Mutter schreit.
Die Toten stehen stumm
am Bahnsteig der Vergangenheit.
Der Zug fährt weiter, er jagt durch die Zeit,
und niemand weiß, warum.

Die I. Klasse ist fast leer.
Ein feister Herr sitzt stolz
im roten Plüsch und atmet schwer.
Er ist allein und spürt das sehr.
Die Mehrheit sitzt auf Holz.

Wir reisen alle im gleichen Zug
zu Gegenwart in spe.
Wir sehen hinaus. Wir sahen genug.
Wir sitzen alle im gleichen Zug
und viele im falschen Coupé.

 

Ние всички седим в един и същ влак

и пътуваме напряко през времето.

Ние гледаме навън. Ние виждаме достатъчно.

Ние всички пътуваме в един и същ влак.

И никой не знае докъде.

 

Един от седящите до мен спи, друг се оплаква,

трети говори много.

Гарите биват оповестявани.

Влакът, който препуска през годините

не достига никога своята цел.

 

Ние си разопаковаме багажа. Ние го опаковаме

и не намираме смисъл в това.

Къде ли ще бъдем утре?

Шафнера проверява през вратата вътре

и се усмихва напред-назад.

 

И той също не знае  къде иска да отиде.

Той мълчи и си излиза.

Тогава извива пронизително сирената на влака

и той запътува бавно и спира.

Мъртвите слизат.

 

Едно дете също слиза. Майката пищи.

Мъртвите стоят тихо

на гарата на миналото.

Влакът потегля напред, той препуска през годините

и никой не знае защо.


1-ва класа е вече почти празна.

Един тлъст мъж седи гордо

сред червен плюш и диша тежко.

Той е сам  и това се усеща.

Мнозинството седи върху дърво.

 

Ние всички пътуваме в един и същ влак

за настоящето в spe(?)

Ние гледаме навън,ние виждаме достатъчно.

Ние всички седим в един и същ влак,

а много - в грешно купе.

© Мила Атанасова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??