Йохан Волфганг фон Гьоте

Чувах как сърцето ми бие в тишината.

Бях направил всичко, което обещах.

Вечерта се спускаше вече към земята

и зад планините пропълзя нощта.

В рокля от мъгла дъб до мен стоеше,

важен и натруфен като великан,

а от храсталака мракът ни следеше,

от безброй очички черни изтъкан.

В облаци над хълма бледата Луна

светеше тъй жалко в онази нощ гореща.

Ветровете тихо пърхаха с крила

и покрай ушите ми свиреха зловещо.

Хиляди чудовища раждаха се нощем,

ала смело чаках аз, радостен и свеж.

Във вените ми огън бушуваше все още,

а сърцето пареше като жарава в пещ.

Гледах те и сладка радост ме обгърна,

нежният ти поглед ме окова тогава.

Моето сърце ти с любов прегърна

и дъхът ми твой да бъде подобава!

Розово обагрен, вятър те погали,

а в лице любимо нежност бе стаена.

Боже, тези силни трепети едва ли

са заслуга, точно за мене отредена.

Сутрешният слънчев лъч ни изненада

и сърцето сви се, като пред раздяла.

В твоите целувки - ах, каква наслада,

но в очите влага от мъка наболяла!

Тръгнах. Ти стоеше, гледаше в земята,

а лицето мило беше насълзено.

В щастие превръща любовта жената,

Боже мой, когато тя е споделена!

Превод от немски: Зоя Господинова

23.04.2018г.