"Не ме интересува дали ще живееш или ще умреш."

Каква реплика от човек, когото едва познавате, а? А представете си да го чуете от някого, когото обичате. 

По това време бях диагностициран с късен стадий на рак на хранопровода.  Прибрах се, седнах на масата със съпругата и дъщеря ми, опитах се да преглътна страха, докато им обяснявах за предстоящите процедури. Тогава дъщеря ми избута стола си назад, стана от масата и каза: "Не ми пука дали ще живееш или умреш." Последва доста крещене зад затворени врати. През нощта не можах да заспя, питайки се отново и отново: "Защо тя не вижда всичко което съм направил за нея, всичко което съм й дал? " Вижте, аз бях ТВ-водещ, имах собствено шоу, което се излъчваше редовно. Станах онлайн репортер, за да можем да пътуваме по света. Били сме от студените провинции в прерията, до горещия Сидни в Австралия, за да мога да докладвам за положениетов Югоизточна Азия и южните тихоокеански води. И не проумявах как тя не оценява какво съм й дал. Но докато лежах там - сред арогантността на своите вярвяния, започнахда прозирам истината. А истината е, че не можех да си спомня последния път, в който съм я прегърнал и се е почувствала в безопасност, последният път когато съм казал, че се гордея с нея, или последния път, когато й казах "Обичам те". И изведнъж осъзнах, че рака стига много по-дълбоко от гърлото ми.

Няколко седмици по-късно, бях в болницата за операция, която докторите наричаха "радикална дисекция на шията", за да извадят тумор с размерите на топка за голф. Докато лежах в реанимацията, все още замаян след операцията и се молех на Господа, в когото не вярвах "Моля те, нека са го махнали за винаги", влезе хирурга, и каза, че не са. Трябвало да мина сериозни курсове химиотерапия и лъчелечение. И в това време, в което знаех, че трябва да съм с близките си, защото бях по-уплашен от всякога, аз реших да мина през терапията сам. Да не давам шанс на дъщеря си и жена си да ме чуят да казвам "Толкова съм уплашен, моля те ела с мен!" Умирах за близост, но ги отблъсквах, и умирах въпреки това. 

Ходех на лечение всеки ден, но не можех да се прибирам в къщи, където стените ще ме притискат от всички страни. Вместо това, реших да сляза към центъра, да се изгубя сред морето от хората, надявайки се това да ме разсея от факта, че смъртта ми ме дебне зад ъгъла. Казват, че когато си готов да се учиш, учителя ще се появи. Но не очаквах този учител да е бездомник.

Помня първия ден в който го видях - беше оръфан, седнал на парче картон на оживен ъгъл на тротоара, с малкото си куче, седнало до него, и знак, на който пишеше "ПОМОЩ" с големи букви. Първата ми мисъл беше: "Как смееш? Трябва да си на крака и да работиш! Как см...Ти не си повече жертва от мен! Погледни ме! Аз имам рак, мога да умра! Виждал съм малки дечица, на химиотерапия! Те са жертви, не ти!" 
През следващите няколко дни го наблюдавах, подминавайки го, докато се опитвах да се изгубя. Нито веднъж не го видях да се протяга към някой и активно да проси, или да бъде агресивен. Просто изглеждаше добродушен, поздравяваше минувачите и им се усмихваше. 

Единия ден, вървейки към вкъщи, се движех от същата страна на тротоара, на която беше той. Обикновенно пресичам от другата, за да не ми се налага да се сблъсквам с него, или по-скоро с предразсъдъците си. Но днес си казах "не, ще мина покрай него" И докато го подминавах, онова малко куче стана, застана пред мен и седна на пътя ми и ме загледа с приятелско изражение. Спрях се, погалих го, обърнах се към човека, и с неочаквано дори за мен приятелски тон  попитах: "Как се казва малкия?"  Той се засмя и отговори:"Е, малкия всъщност е малкАТА и се казва Моли... И тя не спира хората, освен ако не се нуждаят от нещо. На теб какво ти ти трябва?" 

Та, първата ми мисъл беше "Хубав номер, да, пипаш по слабите места, за да ме разчувстваш" Но вместо това отговорих: "Сигурно е усетила, че съм имал нужда да погаля дружелюбно кученце" И го подминах.

Бях объркан. Объркан относно доста неща.

На следващия ден след терапия исках да се върна там, да измисля нещо, да му дам нещо. Не исках да му давам пари, защото всички знаем, че бездомниците харчат тези пари за алкохол и наркотици. Спрях се в едно кафене и му взех сандвич, и малко бисквитки за кучето. Когато ме видя, ме посрещна усмихнат "Виждам, че се връщаш да видиш Моли"

Щях да се протегна д аму дам храната, но той се протегна да се ръкува с мен. След това започна с мен разговор, като че сме другари отдавна. Седнах при него, предложих му сандвича, а той отвърна "Няма да го ям, ако не си го разделим" 
Испанския поет Кеведо някога написал "Мъките спират, когато разделим комат" И нямаше мъки през този ден. Седяхме и си говорехме като стари приятели, и за момента забравих, че съм болен. След малко, той бръкна в торбата си и изкара малко шишенце с хапчета, ръцете му трепереха докато се опитваше да го отори, така че предложих да помогна. Той ми го подаде, погледнах - там беше неговото име, Дъглас, а лекарството беше Ларгактил. Ползва се от хора с шизофрения, което по онова време мислех за равно на сериен убиец. А това, което е всъщност, е вътрешен затвор, тези хора получават много малко хора от правителството, а ние ги дамгосваме и изолираме. 

- За това ли просиш? - обърнах се към него

- Какво? Нее...тук съм да събирам пари за хората в нужда! - изгледа ме учудено и посочи табелата. Под голямото ПОМОЩ (дори не бях поглеждал) бяха изброени с малки букви имената на организациите, за които събираше пари. Тогава осъзнах, че не той е инвалида, а аз. Предразсъдъците ми за този мъж ме бяха заслепили за искински благородните намерения на този мъж. След това често се виждахме. 

Помня един ден, с усмивка на задоволство ми помаха да дойда. Бръкна в чантата си и извади кутия шоколадови бонбони, които обикновенно бих подминал като евтини залъгалки, но знаех, че за него са много пари. Така че се протегнах и ги взех, хванах ръката му и я разтърсих "Благодаря ти, приятелю" Той започна да се просълзява, та попитах "Пич, какво стана?" А той отвърна "Аз всъщност нямам приятели, а какво остава да имам за приятел важен човек като теб"

Живял съм живота си опитайки се да бъда значим, чрез ТВ камери, това да разпознават лицето ми. И през целия си живот не съм се чувствал по-значим от колкото в онзи момент. Защото бях важен само заради това, че му давам присъствието си. Отвърнах му, че няма да взема бонбоните, освен ако не си ги поделим, както винаги. Така чеседнахме, и той ги отвори с огромно удоволствие. И докато седяхме се загледах в морето от хора, минаващи покрай нас. Хора с места на които да бъдат, хора с които да се срещат. Хора, от които смятах че съм част, които сега ни гледаха от високо, все едно са нещо повече от нас. Толкова дълго исках да бъда тези хора, да имам тази гледка от високо. Но сега, седейки си долу, дъфчейки най-сладкия шоколад, който съм ял през живота си, осъзнах, че най-хубавата гледка е точно тук.

       *.             *.               *.  

The Other Side of Ego: Jonathan Gravenor at TEDxOcala (Transcript) 

Jonathan Gravenor – Former CTV correspondent 

I don’t care if you live or die, I really don’t. It’s a hell of a thing hearing it from someone you barely know, but imagine hearing that from someone you love.

On February the 24th, 2012, I was diagnosed with late stage throat cancer. That night, I went home and sat at a table with my daughter and my wife, trying to swallow the fear while telling them about the procedures ahead. That’s when my daughter pushed her chair away from the table and said, “I don’t care if you live or die.” There was a lot of anger and yelling through closed doors, and that night as I tried to sleep, it kept me awake, and I kept thinking: “Why can’t she see what I have given her, what I have done for her?”

I was a broadcast journalist – at one time I was a TV news anchor with a big show. I became a network reporter. I became a foreign correspondent; we traveled around the world. We went from the cold prairie provinces to the warmth of Sydney, Australia, so I could cover Southeast Asia and the South Pacific. I couldn’t understand how she couldn’t see what I gave her, but as I lay there, in the arrogance of my beliefs, I began to see the truth, and the truth was … I couldn’t remember the last time I had hugged her and made her feel safe, the last time I had told her how proud I was of her, or the last time I had said “I love you.”

And suddenly I realized that the cancer was a lot deeper than my throat. A few weeks later I was in hospital to undergo what doctors call a radical neck dissection: they took a scalpel and cut me from the back of the right ear to below my Adam’s apple – twelve inches long. They had to take out a golf ball-size tumor. And as I lay in recovery, praying to a God that I did not believe in, “Please be gone,” the surgeon came in and told me that it wasn’t, and that I had to undergo a lot of weeks of chemotherapy and radiation.

ALSO READ:   Devices That Adapt and Build Smart Environments: Sean Follmer at TEDxCERN (Transcript)

So, in this time that I knew I needed to be close to people because I was more scared than ever, I decided to go to chemotherapy and radiation alone and deny my daughter and my wife the chance to hear me say, “I am so scared, please come with me.” I was dying to be close but pushing them away and dying anyways. I’d go to radiation each day, and I couldn’t come home just to face the four walls closing in around me, so I started to go to downtown areas so I could get lost in the sea of humanity and hope that that distraction would take me away from the rampant thoughts inside of my head that my demise was just around the corner.

It’s said, “When you’re ready to learn, the teacher will appear,” but I did not know that that teacher would be a homeless bum. I remember the first day I saw him, scruffy, sitting on a piece of cardboard on a busy intersection corner with his little dog sitting by him, and a big sign that said “Help.” And when I first saw him, the first thing I thought was “How dare you? You should be up with a job. How dare you? You’re not more of a victim than me. Look at me, I’ve got cancer, I could die. I’ve been with little kids in chemo. They’re victims, not you.”

Over the next few days, I observed him as I would walk back and forth, trying to get lost, and I never saw him reach out and actually overtly beg to anyone or be overly aggressive, he just seemed kind, offering hellos and greetings to people. One day, walking down the road, heading for home, I was on the same side of the road as him. Normally, I would cross to the other side so I didn’t have to confront him, or, I guess, maybe confront my prejudice, but today I said, “No, I’m going to go right by him.”

ALSO READ:   Organize the World: Design Your Life to Spark Joy by Marie Kondo (Transcript)

And as I started to walk by him, that little dog stood up, and stood in front of me and then sat down and looked at me with a friendly face. I reached down and I patted it, and then I turned to him. Without thinking, I opened up and was friendly, and I said, “What’s his name?” He laughed at me and said, “Well, he’s a she, and her name’s Molly. She doesn’t normally stop people unless they need something. What do you need?” Yeah, I wish I was that kind in my thoughts …

The first thing I thought: “Nice scam. Pull on the heart strings, make me feel.” Instead, I said to him, “She must’ve known I needed a friendly dog to pet today,” and I walked away. And I was confused; I was confused about a lot of stuff.

The next day after radiation, I knew I wanted to go back and either make amends or do something or figure something out. I wanted to give him something, but not money because we know what happens when you give a beggar money: they’re going to spend it on drugs or alcohol. I stopped and picked up a sandwich and a coffee, some little biscuits for Molly, and as I got close, he waved and said, “You’ve come back to see Molly, I see.” I was about to hand him the food and stuff, but he stuck out his hand to shake mine. And as he did, he started a conversation with me as if we had been mates for a long time.

I sat with him and offered up the sandwich, and he said, “I’m not going to have this unless we share.” The Spanish poet Quevedo once wrote: “There are no sorrows when we break bread.” And there weren’t any sorrows that day. We sat and talked like two old buddies, and for a moment I forgot that I was sick. After a bit, he reached into his bag and pulled out a little pill bottle, and his hands were shaking – he couldn’t open it – so I offered to. He handed it to me, and I looked, and there was his name, Douglas, and Largactil was the medication, which is used by people with schizophrenia – which I thought meant he must be a psychotic serial killer … What it is, it’s an internal jail, people get very little government help, we ignore them, we stigmatize them, and so I turned to him and said, “Is this why you’re begging?”

And he looked at me and he said: “What? No, I’m here raising money to help the needy,” and he pointed at the sign. And there below the big “Help” – I hadn’t even looked – were the groups that he was raising money for. And suddenly, I realized it was not him that was disabled, it was me. For the judgment that I have had with him blinded me to the truth of this man’s gracious intent. I saw him often after that.

I remember one day, he had this cheeky smile on his face and waved me over. He reached into his bag for a little box of chocolates, that I’d ignore as some cheap treat, but I knew from him that this was a lot of monies. So I reached around the box, shook his hand and said, “Thank you, my friend.” And he started to tear up, and I said, “Doug, what’s wrong?” and he said, “I don’t really have friends, and I sure don’t have important friends like you.”

I’d lived my life trying to be important, with TV cameras, recognition. And I never felt more important in my life than I did right at that second. Because I was important just simply because I was giving him my presence. I said to him that I wouldn’t take the chocolates unless we shared, like we always do. So we sat, and he opened them with great joy. And as we sat, I looked at that sea of people move by us. People with places to go and people to see and things to do, and people that I used to think I was like, people that were looking down upon us like we were less than them.

I wanted to be those people for so long, to have that view from above, but now, sitting down below, eating the best chocolates I’d ever had in my life, I realized the best view is right here.