Александър Пушкин
Есен (1833)

Превод: Мария Шандуркова

"Какво ли не влиза тогава в заспалия ми ум?"
Державин
I
Октомври е дошъл - гората разпилява
последните листа, от клоните летят;
навява есен хлад и пътят се сковава.
Клокочейки тече зад мелница поток,
вирът е замразен; съседът ми тогава
в полето тръгва пак със пушката за лов,
посевите да пази от ловните забави,
събужда кучи лай заспалите дъбрави.

II
Сега е мой сезон: не любя пролетта;
тя скучна е за мен; от кал и смрад съм болен;
кръвта шуми; в ума и в чувствата тъга. 
Във зима лоша, зла живея по-доволен,
обичам й снега; под поглед на луна
как плъзгам се с шейна с другарката на воля,
в самурена яка, загрята с въздух свеж,
ръката ви държи, трепери с плам горещ!

III
Тъй весело е, ти, обут с кънки железни,        
летиш по огледало гладко на река!
А празниците зимни със тревоги звездни?.. 
Почитаме със чест, потъваме в снега,
на жителите от бърлоги не е лесно,
скучаят мечките. Нима ний век така
ще се пързаляме в шейни с Армиди млади  
и нищо зад прозорци топли да не правим.

IV
Ох, лято чудно си! как бих те любил аз,
но не във зной, във прах, с мухите и комари.
Способностите губи моята душа,      
измъчваш ни, като полята сме страдални; 
от засуха, ний търсим свежест в този час
и други мисли няма в нас, а само жалим
за зима, за старицата със вино, с млин,        
за неин помен ние сладолед държим.

V
А дните късни в есента най-често мъмрят,
но те за мене мили са, читател скъп, 
със красотата тиха, с блясъка им мъдър.
Тъй нелюбимото дете в семеен кът
към себе си привлича ме. Не съм ви лъгал,
в сезона неин аз щастлив съм всеки път,
тя с добрини е пълна; в любовта си скромна,
намирам нещо в нея от мечта свободна.

VI
Че ми харесва тя, как аз да обясня?    
Тъй както пък на вас туберколозна дева
понрави ви се с чар. Очакваща смъртта,
тя, бедната, без ропот и без гняв склонена.
с увяхваща усмивка вече на уста;
от гробен зов и зейнал трап не е смутена;
в лицето й играят пъстри цветове.
Тя още жива е, сега, но утре - не.

VII
Спокойно време! за очите си чаровно!
Така  приятна си прощална красота -
обичам пищното увяхване природно, 
обагрени гори със златните листа,
с дъх свеж шепти във сенките им вятър волен,
и  пенят се мъгли, покрили небеса,
и кратък слънчев лъч, слани незакъснели,
и бури зимни във далечините бели. 

VIII
И с всяка есен аз отново пак цъфтя;
че руски студ за мойто здраве е полезен;
и любя пак бита и простите неща:
редовно идва сън, гладът и той железен;
игрива, радостна в сърцето е кръвта,
желания кипят - аз пак щастлив съм, весел,  
и чувствам пак живота в мене органично,
(но моля да простите мойта прозаичност).

IX
И водят кон към мен; в широките полета
размахва грива той, с ездача си лети,
и ясен звук разнасят бляскави копита,
в премръзнал дол ледът се цепи и звъни.
Угасва кратък ден, в камината зарита,
играе огън пак - ту в ярки светлини,
ту тлее като жар  - а аз край него сядам
чета и мислите в душата си подкладам.

X
Забравям за света и в сладка тишина  
понасям се във моя сладостна омая
и ме пробужда поетична светлина:
душата  стегната в лирическа забрава,
трепти, звучи и търси, както във съня,
да бликне най-накрая волната изява -
и ето ги пред мен във призрачни черти,
познайници дошли от моите мечти.

XI
И мислите в главата пълни са със сила,
и леки римите насреща им текат,
и пръстите стремят се към перо и книга, 
минута - стихове свободно се редят.
Тъй  кораб дремещ неподвижно си почива,
но в миг! - матросите се впускат и пълзят
горе, долу- платната пълни с вятър волен;
и пори колосът, сече вълни огромни.

XII
 Плава. Къде да отплаваме?.......
 . . . . . . . . . . . . . . . . . 
. . . . . . . . . . . . . . . . 

Перевод: октомври, ноември, декември-2014 г.

Оригинал:

Осень (1833)
"Чего в мой дремлющий тогда не входит ум?"
Державин.
I
Октябрь уж наступил - уж роща отряхает
Последние листы с нагих своих ветвей;
Дохнул осенний хлад - дорога промерзает.
Журча еще бежит за мельницу ручей,
Но пруд уже застыл; сосед мой поспешает
В отъезжие поля с охотою своей,
И страждут озими от бешеной забавы,
И будит лай собак уснувшие дубравы.

II
Теперь моя пора: я не люблю весны;
Скучна мне оттепель; вонь, грязь - весной я болен;
Кровь бродит; чувства, ум тоскою стеснены.
Суровою зимой я более доволен,
Люблю ее снега; в присутствии луны
Как легкий бег саней с подругой быстр и волен,
Когда под соболем, согрета и свежа,
Она вам руку жмет, пылая и дрожа!

III
Как весело, обув железом острым ноги,
Скользить по зеркалу стоячих, ровных рек!
А зимних праздников блестящие тревоги?..
Но надо знать и честь; полгода снег да снег,
Ведь это наконец и жителю берлоги,
Медведю, надоест. Нельзя же целый век
Кататься нам в санях с Армидами младыми
Иль киснуть у печей за стеклами двойными.

IV
Ох, лето красное! любил бы я тебя,
Когда б не зной, да пыль, да комары, да мухи.
Ты, все душевные способности губя,
Нас мучишь; как поля, мы страждем от засухи;
Лишь как бы напоить, да освежить себя -
Иной в нас мысли нет, и жаль зимы старухи,
И, проводив ее блинами и вином,
Поминки ей творим мороженым и льдом.

V
Дни поздней осени бранят обыкновенно,
Но мне она мила, читатель дорогой,
Красою тихою, блистающей смиренно.
Так нелюбимое дитя в семье родной
К себе меня влечет. Сказать вам откровенно,
Из годовых времен я рад лишь ей одной,
В ней много доброго; любовник не тщеславный,
Я нечто в ней нашел мечтою своенравной.

VI
Как это объяснить? Мне нравится она,
Как, вероятно, вам чахоточная дева
Порою нравится. На смерть осуждена,
Бедняжка клонится без ропота, без гнева.
Улыбка на устах увянувших видна;
Могильной пропасти она не слышит зева;
Играет на лице еще багровый цвет.
Она жива еще сегодня, завтра нет.

VII
Унылая пора! очей очарованье!
Приятна мне твоя прощальная краса -
Люблю я пышное природы увяданье,
В багрец и в золото одетые леса,
В их сенях ветра шум и свежее дыханье,
И мглой волнистою покрыты небеса,
И редкий солнца луч, и первые морозы,
И отдаленные седой зимы угрозы.

VIII
И с каждой осенью я расцветаю вновь;
Здоровью моему полезен русской холод;
К привычкам бытия вновь чувствую любовь:
Чредой слетает сон, чредой находит голод;
Легко и радостно играет в сердце кровь,
Желания кипят - я снова счастлив, молод,
Я снова жизни полн - таков мой организм
(Извольте мне простить ненужный прозаизм).

IX
Ведут ко мне коня; в раздолии открытом,
Махая гривою, он всадника несет,
И звонко под его блистающим копытом
Звенит промерзлый дол и трескается лед.
Но гаснет краткий день, и в камельке забытом
Огонь опять горит - то яркий свет лиет,
То тлеет медленно - а я пред ним читаю
Иль думы долгие в душе моей питаю.

X
И забываю мир - и в сладкой тишине
Я сладко усыплен моим воображеньем,
И пробуждается поэзия во мне:
Душа стесняется лирическим волненьем,
Трепещет и звучит, и ищет, как во сне,
Излиться наконец свободным проявленьем -
И тут ко мне идет незримый рой гостей,
Знакомцы давние, плоды мечты моей.

XI
И мысли в голове волнуются в отваге,
И рифмы легкие навстречу им бегут,
И пальцы просятся к перу, перо к бумаге,
Минута - и стихи свободно потекут.
Так дремлет недвижим корабль в недвижной влаге,
Но чу! - матросы вдруг кидаются, ползут
Вверх, вниз - и паруса надулись, ветра полны;
Громада двинулась и рассекает волны.

XII
Плывет. Куда ж нам плыть?. . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . .