Harold and Maude

by Colin Higgins 

Harold Chasen stepped up on the chair and placed the noose about his neck. He

pulled it tight and tugged on the knot. It would hold. He looked about the

den. The Chopin was playing softly. The envelope was propped up on the desk.

Everything was ready. He waited. Outside, a car pulled into the driveway. It

stopped, and he heard his mother get out. With barely a smile he knocked over

the chair and fell jerkily into space. In a few moments his feet had stopped

kicking, and his body swayed with the rope. 

Mrs. Chasen put her keys down on the entrance table and called to the maid to

take the packages out of the car. It had been a boring luncheon and she was

tired. She looked at herself in the mirror and absently pushed at her hair.

The frosted wig would be fine for dinner this evening, she decided. She'd

cancel her appointment with Rene and take a nap for the rest of the 

afternoon. After all, she deserved to indulge herself once in a while. She

went into the den and sat at the desk. As she flipped through her book for the

hairdresser's number, she listened to the Chopin playing softly. How soothing,

she thought, and began to dial. Rene would be furious but it couldn't be

helped. The phone buzzed, and she settled back, drumming her fingers on the

arm of the chair. She noticed on the desk the envelope addressed to her. She 

looked up and saw, suspended from the ceiling, the hanging body of her son. 

She paused. 

The body swayed slightly from side to side, making the rope around the large

oak beam squeak rhythmically to the sound of the piano. 

Mrs. Chasen stared at the bulging eyes, at the protruding tongue, at the knot

stretched tight about the grotesquely twisted neck. 

"I'm sorry," said a tiny voice, "You have reached a disconnected number.

Please be sure you are dialing the right number and are dialing correctly. 

This is..." 

Mrs. Chasen put down the phone. "Really, Harold," she said as she dialed

again. "I suppose you think this is all very funny. Apparently it means

nothing to you that the Crawfords are coming to dinner." 

                       --- 

"Oh, Harold was always a well-mannered boy," said Mrs. Chasen to the elderly

Mrs. Crawford at her dinner that evening. "Yes, indeed. I had him using a

little knife and fork at three. He was never any trouble as a baby, although

he was perhaps more susceptible to illness than the average child. He probably

got that from his father, because I've never been sick a day in my life. And,

of course, he did inherit his father's strange sense of values--that

penchant for the absurd. I remember once we were in Paris, Charlie stepped out

for some cigarettes and the next thing I heard, he was arrested for floating

nude down the Seine--experimenting in river currents with a pair of yellow

rubber water wings. Well, that cost quite a bit of enfluence and d'argent to

hush up, I can tell you. 

The younger Mrs. Crawford laughed appreciatively, as did Mrs. Crawford, Mr.

Fisher, and Mr. and Mrs. Truscott-Jones. The elderly Mrs. Crawford sipped her

champagne and smiled. 

"Are you ready for dessert?" Mrs. Chasen asked her. "Is everyone ready for a

delightful Peach Melba? Harold, dear, you haven't finished your beets." 

Harold looked up from the end of the table. 

"Did you hear me, dear? Eat up your beets. They're very nutritious. Very good

for the system." 

Harold looked at his mother and then quietly put down his fork. 

"What ever is the matter?" asked Mrs. Chasen. Aren't you feeling well? 

"I have a sore throat," he said softly. 

"Oh, dear. Then perhaps you'd best go up to bed immediately. Excuse yourself

and say good night to everyone." 

"Excuse me," said Harold, "and good night everyone." He got up from the table

and left the room. 

"Good night," everyone echoed. 

"Take some aspirin," Mrs. Chasen called after him. "And lots of water." She

turned back to her guests. "Dear me," she said, "I don't know what I'm going

to do with that boy. Lately he's become quite trying. I'm sending him to Dr.

Harley, my psychiatrist, and of course, my brother Victor--the brigadier

general--keeps telling me the Army is the answer. But I don't want him off

in some jungle battling natives. That's how I lost Charlie. Of course, Charlie

wasn't battling. He was photographing parrots in Polynesia when that--" 

"More champagne!" cried the elderly Mrs. Crawford, and burped. 

"Mother!" said young Mrs. Crawford. 

"Mother, please!" said Mrs. Crawford. 

"I'm sorry," said the elderly Mrs. Crawford. "I thought I saw a bat." 

A momentary silence overtook the table until Mr. Truscott-Jones said that he

had never tasted such a wonderful Peach Melba, and Mrs. Chasen told the story

of how she had got the original recipe from a tenor in Tokyo who claimed to be

Dame Nellie's bastard son. 

                       --- 

Why they bring that old woman to parties, thought Mrs. Chasen as she sat down

at her vanity table and took off her wig, is beyond anyone's comprehension.

After all, she is practically senile. It's always so embarrassing,

particularly for the family, and, of course, so trying for the hostess. 

Why don't they put her in a home? she asked herself, picking up her dressing

gown from the bed. She could be well taken care of and be able to live there

with her own kind until her time comes. 

She stopped by her bathroom door and looked at herself in the full-length

mirror. Throwing back her shoulders, she patted her stomach. Not bad, she

thought. Staying young is purely a question of staying slim. 

She opened the door and turned on the bathroom light. Harold lay wide-eyed in

the bathtub, his throat slashed, and blood dripping from his neck and wrists. 

"My God! My God!" shrieked Mrs. Chasen. "Ohhh! Ohhh! This is too much. Too

much!" She turned and fled crying down the hall. 

Harold turned his head and listened. In the distance he could hear his

mother's hysterical wailing. He looked at himself in the blood-streaked

mirror and broke into a faint, satisfied smile. 

                       --- 

"We have had several sessions now, Harold," Dr. Harley said, "but I don't

think we can truthfully say there has been much progress. Would you agree?" 

Harold, lying on the couch and staring at the ceiling, nodded in agreement. 

"And why is that?" 

Harold thought for a moment, "I don't know," he said. 

Dr. Harley walked over to the window. "I think it is perhaps your reluctance

to articulate or elaborate. We must communicate, Harold. Otherwise, I'll

never understand. Now, let's go over these pretended suicides of yours once

again. Since our last session your mother has reported three more. As I

calculate, that makes a total of fifteen. Is that correct?" 

Harold looked intently at the ceiling. "Yes," he said, thoughtfully, "if you

don't count the first one, and the time the bomb in the greenhouse exploded

overnight." 

Dr. Harley ran his hand over his thinning hair. "Fifteen," he said. "And they

were all done for your mother's benefit?" 

Harold considered that for a moment. "I wouldn't say 'benefit,'" he concluded. 

"No," said Dr. Harley, "I suppose not." He sat at his desk. "But they were all

designed to elicit a particular response from your mother, isn't that so? For

example, the squashed-skull incident we talked about last time. You placed the

dummy with the cantaloupe behind the rear wheel of your mother's car so that

when she backed over it she thought she had run over your head. Now, the

hysterics she displayed then would be the the kind of thing you have been

aiming for in these last three attempts. Am I right?" 

"Well," said Harold. "That was one of the first. It was easier then." 

"Uh, yes," said Dr. Harley. He leaned back in his chair. "Tell me about the

bathroom incident last night." 

"What do you want to know?" 

"Would you rate it a success?" 

Harold mulled that over. "It was the best response I've had in the last few

weeks," he said. 

"Did you leave a suicide note?" 

"No. But I did write 'Farewell' on the mirror in blood. I don't think she saw

it." 

"Did you leave a suicide note for the hanging in the den?" 

"Yes. I left it right on the desk. She didn't even pick it up." 

"The hanging then was a failure?" 

"Maybe it was the rigging," Harold mused. "Maybe I should have used a

different harness." 

"You seem to use very elaborate paraphernalia for these, uh, performances. The

pool, for example. That must have taken a lot of work." 

Harold took a deep breath. "Yes," he said with a slight smile of satisfaction.

"It did. I had to build floats for the shoes and the suit. I even had to

design a little oxygen device that lets you breathe underwater. It was a nice

job." 

"But not a success. At least, judging from what your mother told me." 

Harold looked over at the doctor. "What did she say?" he asked. 

"She said that she saw you floating in the swimming pool face down and fully

clothed with a note saying 'Good-by World' pinned to your back. She told the

maid to give you hot cocoa for lunch because she didn't want you to catch

cold." 

Harold looked back at the ceiling. It was a long time before he spoke. "It

took me three days to set that up," he said finally. 

Dr. Harley leaned forward in his chair. "Tell me, Harold," he said, changing

the subject, "what do you do with your time?" 

"You mean, when I'm not planning..." 

"Yes. What is your daily activity? You don't go to school." 

"No." 

"And you don't go to work." 

"No." 

"So, how do you spend your day?" 

Harold paused. "I go to junk yards." 

"And what is your purpose in going there?" 

Harold thought for a moment. "The junk," he said. "I like to look at junk." 

"I see. What else do you do?" 

"I like to watch the automobile crusher at the scrap-metal yard." 

"And anything else?" 

"I like demolitions." 

"You mean tearing down old buildings and things like that?" 

"Yes, particularly with that great iron ball." 

"That's very illuminating, Harold, and I think opens up several avenues for

exploration in our next session. Right now your time is up. Give my best to

your mother. I think I shall be seeing her early next week." 

Harold got up off the couch and said good-by. 

"Are you off to the junk yard?" Dr. Harley asked pleasantly. 

"No," said Harold, "the cemetery." 

The doctor was taken aback. "Oh--I'm sorry. Is it someone in the family?" 

"No," said Harold as he opened the door, "I just like to go to funerals." 

                       --- 

Harold stood on the edge of the crowd and listened to the minister say the

final prayers. He preferred smaller funerals, he decided. With only a few

people around the grave, the emotion seemed more intense. And, of course, with

smaller funerals it was possible to get closer to the coffin and actually see

it being lowered into the ground. 

The minister droned on. The deceased must have been somebody important, he

thought. This is quite a turnout. He looked around him and saw a little old

lady not far off, seated under a tree. She looked like one of the mourners and

Harold would have paid no attention to her, except that she was eating a slice

of watermelon and spitting the seeds into a paper bag. He stared at her, more

than a little puzzled. She seemed to be completely at ease, observing and

enjoying everything around her, as if she were having a picnic in a

neighborhood park. 

The minister's prayer drew to a close and Harold decided to leave. He took a

final look at the old lady and concluded that she was definitely an odd one.

Very weird, he said to himself, and climbed into his hearse and drove away. 

                       --- 

"Why you purchased that monstrous black thing," said Mrs. Chasen at lunch, "is

totally beyond me. You could have any car you want--a Porsche, a Jaguar, a

nice little MG roadster. But no. We must have that eyesore parked in the

driveway, an embarrassment to me and a shock to everyone else. I can't imagine

what the ladies' auxiliary thought when they saw you--the son of their

chairwoman--driving home in a hearse. Really, Harold, I don't know what to

do. Drink up your milk, dear." 

Harold drank his milk. 

"It is not as if you were a stupid boy," continued Mrs. Chasen. "On the

contrary, you have a very high IQ. So I simply do not understand this mortuary

preoccupation. Where does it come from? Certainly not from me. I haven't the

time for that kind of thinking. From the minute I wake in the morning to the

minute I go to bed at night, I am constantly on the move, doing things --

committees, luncheons, the ballet--never an empty moment. But you, Harold,

you never socialize, you never discuss, you never think about tomorrow. You

merely fritter away your talents on those sanguine theatrical stunts--your

little divertissements. There is no future in that, Harold. No matter how

psychologically purging they may be. Your Uncle Victor suggests the Army.

Well, perhaps you should go see him. I am certainly not fond of the Army, but

maybe he can fathom you. After all, he was General MacArthur's right-hand

man." 

                       --- 

Brigadier General Victor E. Ball had in fact been General MacArthur's

aide-de-camp for a short time in 1945. But in all fairness to MacArthur, he

could hardly be said to have been the General's right-hand man, partly because

he played no role in any command decision, but mainly because he had no right

hand. Indeed, he had no right arm, as it had been shot off during training

maneuvers at Fort Jackson, South Carolina. Normally an officer would be

expected to retired after such a distinction, but General Ball was not the

type of man who gave up without a fight. As he saw it, the biggest handicap in

the Army brought about by the lack of a right arm was the inability to salute

in the required military fashion. After some experimentation he devised a

mechanical device that lay folded in his empty sleeve. When he pulled the cord

of his fourragere with his left hand, the sleeve sprang up to his forehead,

delivering a snappy West Point salute. With this device, and the influence of

several friends in the Pentagon, General Ball was able to make the Army his

career. As he said to his nephew: 

"The Army is not only my home, Harold, it is my life. And it could be your

life too. I know how your mother feels. She insists I hold on to your draft

records, but if it were up to me I'd process your file and have you shipped

off to basic tomorrow. Believe me--you'd have a grand time." 

The general stood up from his desk and gestured at the military posters hung

on his office walls. "Take a look about you, Harold," he said. "There's the

Army drubbing the Spicks at San Juan, clobbering the Chinks, whipping the

redskins, and battling its way across the Remagen bridge. Ah, it's a great

life. It offers history and education. Action. Adventure. Advising! You'll see

war--firsthand! And plenty of slant-eyed girls. Why, it will make a man out

of you, Harold. You put on the uniform and you walk tall--a glint in your

eye, a spring in your step, and the knowledge in your heart that you are

fighting for peace. And serving your country." 

He stopped before a portrait of Nathan Hale with a noose about his neck. 

"Just like Nathan Hale," he said. He pulled his lanyard and his sleeve snapped

up a salute. "That's what this country needs--more Nathan Hales." He paused

at attention in front of the portrait before he let his sleeve fall neatly

back in place. 

"And do you know what?" said the general, turning to Harold, seated by the

window. 

"What?" said Harold. 

The general stood in front of him and confidentially bent down. 

"I think," he whispered slowly, "I think I see a little Nathan Hale in you." 

Harold stared blankly back at his uncle. 

The general smiled and punched him on the shoulder. "Think about it," he said

and walked back to his desk.

                        --- 

Harold's decapitated head stood upright on the silver serving platter while

Harold placed sprigs of parsley in the blood around the neck. When he heard

his mother coming down the stairs, he quickly placed the large silver cover

over the serving dish and put it under the table. He left the dining room to

meet her in the hall. 

"Harold, dear, I have only a few minutes but I want to inform you of my

decision. Please sit down." 

Harold sat down and Mrs. Chasen started to put on her white gloves. 

"Harold," she said matter-of-factly, "it is time for you to begin thinking of

your future. You are nineteen, almost twenty. You have led an idle, happy,

carefree life up to the present--the life of a child. But it is now time to

put away childish things and take on adult responsibilities. We would all like

to sail through life with no thought of tomorrow. But that cannot be. We have

our duty. Our obligations. Our principles. In short," said Mrs. Chasen,

finishing with her gloves, "I think it is time you got married." 

"What?" said Harold. 

"Married," said Mrs. Chasen, picking up her evening purse and going to the

door. "We are going to find you a girl so you can get married." 

                       --- 

Harold knelt in the church and listened to the organ playing softly. He looked

above the altar at the large stained-glass window showing St. Thomas Aquinas

writing in a book with a feather. Thomas Aquinas never got married, thought

Harold, and glanced over at the man in the open coffin. I wonder if he ever

did. I wonder who he was, anyway. 

Silver-haired Father Finnegan stepped up to the pulpit and scanned the few

isolated mourners before him. He opened his book and read as he had done

countless times before. 

"And so dear brethren let us pray to the Lord, King of Glory, that He may

bless and deliver all souls of the faithful departed from the pains of hell

and the bottomless pit, deliver them from the lion's mouth and the darkness

therein, but rather bring them to the bliss of heaven, the holy light, and

eternal rest." 

As Father Finnegan continued his weary prayer, Harold, kneeling near the back

of the church, quietly sat up. He looked over at the portrait of the sorrowing

Madonna. 

"Psst!" 

Harold listened. 

"Psssst!" 

Harold turned around. Across the aisle three rows back a white-haired old lady

smiled and gaily waved at him. Harold turned back. That was the woman at the

cemetery, he said to himself, the one eating watermelon. What does she want

with me? 

"PSSSST!" 

Harold started and turned. The old lady had moved. She now knelt right behind

him. She grinned. 

"Like some licorice?" she asked sweetly, offering him a little bag. She spoke

with a slight British-European accent. 

"Uh, no. Thank you," whispered Harold and knelt down. 

"You're welcome," she whispered back. 

Keeping his eyes on the altar, Harold listened intently. After a few minutes

he heard the old lady get up noisily from her pew, genuflect, walk into his

pew, and kneel beside him. She gave him a friendly jab. 

"Did you know him?" she asked, gesturing at the deceased. 

"Uh, no," whispered Harold, trying to appear involved in the service. 

"Neither did I," said the old lady brightly. "I heard he was eighty years old.

I'll be eighty next week. A good time to move on, don't you think?" 

"I don't know," said Harold, standing up with the rest of the congregation.

Father Finnegan blessed the coffin and the pallbearers wheeled it out. 

"I mean seventy-five is too early," the old lady continued, standing beside

him, "but at eighty-five, well you're just marking time and you may as well

look over the horizon." 

The few mourners filed out of the church. Harold felt a tug on his sleeve. 

"Look at them," she whispered loudly to him. "I've never understood this mania

for black. I mean no one sends black flowers, do they? Black flowers are dead

flowers, and who would send dead flowers to a funeral?" She laughed. "How

absurd," she said. "It's change. It's all change." 

Harold walked out of the pew and the old lady followed. 

"What do you think of old fat Tom?" she asked. 

"Who?" said Harold. 

"St. Thomas Aquinas up there. I saw you looking at him." 

"I think he's ... uh ... a great thinker." 

"Oh, yes. But a little old-fashioned, don't you think? Like roast swan. Oh,

dear! Look at her." 

They stopped before the dour portrait of the Madonna. 

"May I borrow this?" she said, taking the felt pen from Harold's coat pocket.

With a few deft strokes she drew a cheery smile on the Virgin's mouth. 

Harold looked about the empty church to see if anyone was watching. 

"There. That's better," the old lady said. "They never give the poor thing a

chance to laugh. Heaven knows she has a lot to be happy about. In fact," she

added, looking at several statues at the back of the church, "they all have a

lot to be happy about. Excuse me." 

Harold made a halfhearted gesture for his pen but to no avail. The old lady

was already in the back of the church, drawing smiles on St. Joseph, St.

Anthony, and St. Theresa. 

"An unhappy saint is a contradiction in terms," she explained. 

"Uh, yes," said Harold nervously. 

"And why do they go on about that?" she asked. 

Harold looked over at a crucifix. 

"You'd think," she said, walking out the door, "that no one ever read the end

of the story." 

Harold followed her out to the street. 

"Uh, could I have my pen back now please?" he asked. 

"Oh, of course," she said, giving it to him. "What is your name?" 

"Harold Chasen." 

"How do you do?" She smiled. "I am the Countess Mathilda Chardin, but you may

call me Maude." When she smiled, the lines around her eyes made them seem even

more sparkling and blue. 

Harold politely offered his hand. "Nice to meet you," he said. 

She shook his hand. "I think we shall be great friends, don't you?" She took a

large ring of keys from her purse and opened the door of the car at the curb. 

"Can I drop you anywhere, Harold?" she asked. 

"No," answered Harold quickly. "Thank you. I have my car." 

"Well, then I must be off. We shall have to meet again." 

Inside the church Father Finnegan stood dumbfounded before the beaming

statues. 

Maude raced the motor and released the brake. 

"Harold," she called, "do you dance?" 

"What?" 

"Do you sing and dance?" 

"Uh, no." 

"No." She smiled sadly. "I thought not." She stepped on the gas. With a great

screech of burning rubber, the car flew from the curb, tore down the street,

and spun around a distant corner. One could still hear the gears shifting in

the distance. 

Father Finnegan, who was standing at the church door, had also seen it depart.

"That woman--" he said to no one in particular, "she took my car." 

                       --- 

Mrs. Chasen sat at the desk in the den and spoke to her son standing opposite

her. 

"I have here, Harold, the forms sent out by the National Computer Dating

Service," she said. "It seems to me that since you do not get along with the

daughters of any of my friends, this is the best way for you to find a

prospective wife." 

Harold opened his mouth but his mother waved any objection aside. 

"Please, Harold," she said. "Sit down. We have a lot to do and I have to be at

the dressmaker's at three." She looked over the papers. 

"The Computer Dating Service offers you at least three dates on the initial

investment. They say they screen out the fat and ugly, so it is obviously a

firm of high standards. I'm sure they can find you at least one girl who is

compatible." 

Harold drew over a chair and sat down. 

"Now first, here is the personality interview, which you are to fill out and

return. There are fifty questions with five possible responses to check: A --

Absolutely Yes, B--Yes, C--Not sure, D--No, and E-- Absolutely No. Are

you ready, Harold?" 

Harold looked at his mother with his mournful brown eyes. 

"The first question is: Are you uncomfortable meeting new people? Well, I

think that's a 'yes.' Don't you agree, Harold? Even an 'absolutely yes.' We'll

put down 'A' on that. Number two: Should sex education be taught outside the

home? I would say no, wouldn't you, Harold? We'll give a 'D' there. Three: Do

you enjoy spending a lot of time by yourself? Well, that's easy, isn't it?

Absolutely yes. Mark 'A.' Should women run for President of the United States?

I don't see why not. Absolutely yes. Do you often invite friends to your home?

No, you never do, Harold. Absolutely no. Do you often get the feeling that

perhaps life isn't worth living? Hmmm." 

Mrs. Chasen glanced up. "What would you say, Harold?" 

Harold gazed stoically at his mother. 

"You think 'A'? Or 'B'?" 

He blinked. 

"Well, let's put down 'C'--not sure. Seven: Is the subject of sex being

overexploited by our mass media? That would have to be 'yes,' wouldn't it? Do

judges favor some lawyers? Yes, I suppose they do. Is it acceptable for a

schoolteacher to smoke or drink in public? ..." 

As Mrs. Chasen rattled on, Harold slowly opened his coat and took out a small

gun. Reaching into his side pocket, he brought out six bullets and, while his

mother filled out the questionnaire, he carefully and deliberately loaded each

bullet into the chamber. 

"Do you sometimes have headaches or backaches after a difficult day? Yes, I do

indeed. Do you go to sleep easily? I'd say so. Do you believe in capital

punishment for murder? Oh, yes. Do you believe churches have a strong

influence to upgrade the general morality? Yes, again. In your opinion are

social affairs usually a waste of time? Heavens, no! Can God influence our

lives? Yes. Absolutely yes. Have you ever crossed the street to avoid meeting

someone? Well, I'm sure you have, haven't you dear?..." 

Harold inserted the last bullet and snapped the chamber shut. He looked up at

his mother. She was too absorbed to hear anything. He pulled back the hammer,

cocking the gun. Still she read on. 

"Did you enjoy life as a child? Oh, yes." She sighed, turning the page and

continuing, "You were a wonderful baby, Harold." 

He slowly raised the gun until it was pointing directly at her head. 

"Does your personal religion or philosophy include a life after death? Oh,

yes, indeed. That's absolutely. Do you have ups and downs without obvious

reasons? You do, don't you, dear? Mark 'A.'" 

Harold watched and listened. Slowly he turned the gun around until he was

looking straight down the barrel. 

"Do you remember jokes and take pleasure relating them to others? You don't,

do you, dear? Mark 'E.'" 

Gradually he tightened his finger around the trigger. 

"Do you think the sexual revolution has gone too far? It certainly seems to

have. Should evolution--" 

With a loud blast the gun fired, knocking him backwards out of the chair onto

the floor. He lay there lifelessly as blood trickled from the neat round hole

in his forehead. 

Mrs. Chasen looked up. 

"Harold," she said impatiently. "Harold, please! Did you hear me? Should

evolution be taught in our public schools?" 

                       --- 

"I don't think I'm getting through to Mother like I used to," Harold confided

to Dr. Harley later that day. 

"Oh?" said the doctor. 

Harold brooded briefly. "I think I'm losing my touch." 

                       --- 

Dark gray clouds rolled in from the coast and the wind rustled the trees at

the cemetery. Father Finnegan glanced up from the burial service and decided

that it looked like rain. He skipped the holy water and began the final

prayers. 

Harold looked about the small group of mourners. Some put up their umbrellas

and huddled beneath them. Others stood silently, their hats in their hands. 

"Psst!" 

Harold turned. 

Across the grave, Maude, outfitted in a yellow raincoat and matching

sou'wester, waved her hand to catch his attention. 

Embarrassed, he quickly gazed down at the coffin pretending he hadn't seen

her. 

"Psst!" 

He didn't move. 

"PSSSST!" 

He looked up. 

She gave him a big smile and winked. 

He nodded slightly. 

Father Finnegan closed his book and, mumbling the last blessing, noticed

Maude. For a moment he thought he recognized her, but before he was certain

she seemed to be overcome by grief and disappeared behind some people. 

He looked over at Harold. Harold looked down at the coffin. Father Finnegan

concluded the prayer. 

The mourners responded "Amen," blessed themselves, and hurried to their cars. 

A moment, please," said Father Finnegan, catching up to Harold. "You're the

Chasen boy, aren't you?" 

"Uh, yes," answered Harold. 

"Tell me, who was that old lady you were waving at earlier?" 

"I wasn't waving at her. She was waving at me." 

Just then Maude drove by in Harold's hearse and stopped. She leaned out the

window. 

"Can I give you a lift, Harold?" she asked. 

Harold was struck dumb. Father Finnegan walked around to the window. 

"Excuse me, madam," he said, "but are you not the lady who drove my car off

yesterday?" 

"Was that the one with the St. Christopher medal on the dashboard?" 

"Yes." 

"Then I suppose it was me. Hop in, Harold." 

Harold decided not to ask for explanations. He opened the door and got in. 

"But where is it?" asked Father Finnegan, becoming a little perturbed. 

"Where's what?" asked Maude. 

"My car. Where did you leave it?" 

"Oh, that. I think perhaps at the orphanage. No, it's not, because I still had

it at the African Arts Center. Ever been there, Father? Oh, you'll enjoy it.

They have the most colorful carvings. Primitive, of course, but some quite

erotic." 

Realization hit Father Finnegan. "You painted the statues," he said. 

"Oh, yes," said Maude brightly. "How did you like them?" 

"Well, that's the point. I didn't" 

"Don't be too discouraged," she said, releasing the brake. "Aesthetic

appreciation always takes a little time. Bye-bye." 

"Wait!" said Father Finnegan, but his voice was lost in the screeching of

tires and a roar of exhaust as Maude sped off in the hearse and turned the

corner. 

Harold picked himself off the floor and looked out of the window. The

gravestones merged together in a flickering blur of gray. Maude came to the

entrance of the cemetery and spun out onto the main road. Cruising at about

sixty miles an hour, she settled back and relaxed. 

"What a delight it is, Harold," she said, "to bump into you again. I knew we

were going to be great friends the moment I saw you. You go to funerals often,

don't you?" 

Harold had one hand braced on the dashboard and the other on the back seat.

"Yes," he answered, without taking his eyes off the road. 

"Oh, so do I. They're such fun, aren't they? It's all change. All revolving.

Burials and births. The end to the beginning, the beginning to the end. The

great circle of life." 

She made a sudden left-hand turn that sent a terrified Volkswagen into a

heart-stopping change of lanes. 

"My, this old thing handles well. Ever drive a hearse, Harold?" 

Harold swallowed. "Yes," he said horsely. 

"Well, it's a new experience for me." 

She raced over a small hill, causing Harold's head to bounce repeatedly on the

ceiling, and then made another sudden left-hand turn that threw the rear

wheels into a momentary slide. 

"Not too good on curves," she exclaimed, and put her foot down on the gas.

"Shall I take you home, Harold?" 

Harold, halfway between the seat and the floor, blurted out faintly, "But this

is my car." 

"Your hearse?" 

"Yearse!" 

Maude stepped on the brakes and skidded to a dusty halt in the gravel by the

side of the road. 

She looked over at him. "Fancy that," she cooed. "My, my. Then you shall take

me home." 
                       --- 

Harold drove slowly and carefully as he listened to Maude elaborate on her

system of acquiring cars. 

"After his release from the penitentiary, Big Sweeney began work in a printing

shop, where I met him and we became friends. Then when he received 'the call'

and left for the monastery in Tibet, he gave his collection of keys to me, as

a present. Wasn't that nice. Of course, I've had to make some additions for

the newer models, but not as many as you might think. Once you have your basic

set, it's only a question of variation." 

"Do you mean with that ring of keys you get into any car you want and just

drive off?" 

"Not any car. I like to keep a variety. I'm always looking for the new

experience, like this one. I liked it." 

"Thank you." 

"You're welcome. Oh, there's my house over there." 

Harold pulled the hearse over and stopped before a clapboard cottage with a

walnut tree in the front yard. Several other old houses stood nearby on

spacious lots, some with barns or stables in the back, but across the street

and on down the hill the land had been subdivided. The houses there looked

very much alike, all small, boxlike, and crowded together. 

"Looks as if the weather has cleared up," said Maude, getting out of the

hearse. Harold closed her door. He was still troubled. 

"But when you take these cars," he asked, "don't you think you are ... well,

wronging the owners?" 

What owners, Harold? We don't own anything. It's a transitory world. We come

on the earth with nothing, and we go out with nothing so isn't ownership a

little absurd? I wonder if the post has come." 

She opened up a wooden box on the porch and took out the mail. 

"Oh, look. More books. I just sign their cards and they keep sending them to

me. I received an encyclopedia in Dutch last week. Here, hold them, Harold,

would you please?" 

Harold took the books while Maude glanced through her letters. 

"Very odd, too," she said, "because I don't speak Dutch. German, French,

English, some Spanish, some Italian, and a little Japanese. But no Dutch. Of

course, that's nothing against the Dutch. I thought Queen Wilhelmina was a

wonderful woman. Come inside, Harold. I'll look at these later." 

Harold walked into the house and put the books down on a table. 

"About those keys," he persisted, as Maude hung up her hat and coat. "I still

think you upset people when they find their car is gone, and I'm not sure that

is right." 

Well," she answered, "if some people are upset because they feel they have a

hold on something things, then I'm merely acting as a gentle reminder. I'm

sort of breaking it easy. Here today, gone tomorrow so don't get attached to

things. Now, with that in mind, I'm not against collecting stuff. Why, look

around you. I've collected quite a lot of stuff in my time." 

Harold looked around the large living room and was struck by the odd

assortment of furnishings. No two chairs were alike. The couch was covered

with a Persian rug. Colorful canvases hung on the walls, a baby grand piano

stood in one corner next to a huge carving of highly polished wood, and a

samovar full of dried flowers sat on a tapa mat by the fireplace near some

Japanese screens. 

"It's very ... interesting," said Harold, somewhat at a loss for words. "Very

different." 

"Oh, it's all foolish memorabilia," said Maude, going over to the window.

"Incidental but not integral, if you know what I mean. Oh, come look. The

birds." 

She opened the window and filled a small tin cup with seed. Then she released

a spring that shot the cup out along a wire and dumped the seed on a bird

table. Harold was impressed with the mechanical ingenuity of the device. 

"Isn't that delightful?" said Maude. "This is my daily ritual. I love them so

much. The only wild life I see any more. Look at them. Free as a bird."

Колин Хигинс

 

Харолд и Мод

 

Роман

 

1971

 

 

 

          Харолд Чейсън стъпи на стола и постави примката на врата си. Затегна я и провери възела. Щеше да издържи. Погледът му обиколи кабинета. Тихо звучеше Шопен. Пликът беше подпрян върху бюрото. Беше подготвил всичко. Чакаше. По алеята отвън приближи кола. Тя спря и той чу как майка му слезе. С лека усмивка бутна стола и се залюля във въздуха. След малко краката му спряха да ритат, докато тялото продължи да се поклаща.

          Мисис Чейсън сложи ключовете си на масичката в антрето и извика на прислужницата да вземе пакетите от колата. Обядът беше отегчителен и тя бе изтощена. Погледна се в огледалото и разсеяно оправи косата си. Реши, че перуката с прошарени кичури би подхождала чудесно за вечерта. Щеше да отмени срещата с Рене и да подремне през остатъка от следобеда. В края на краищата, имаше моменти, когато се нуждаеше от тази малка заслужена отмора. Тя влезе в кабинета и седна зад бюрото. Докато търсеше в тефтерчето си номера на фризьорката, тя слушаше тихата музика на Шопен. Помисли си колко успокояващо бе това и започна да набира. Представи си яростта на Рене, но не можеше да постъпи другояче. Телефонът избръмча и тя се облегна назад, като барабанеше с пръсти по стола. Забеляза на бюрото плика, адресиран до нея. Погледна нагоре и видя тялото на сина си, увиснало под тавана.

          Тя замря.

          Тялото се поклащаше леко насам-натам, от което въжето, преметнато през голямата дъбова греда, проскърцваше ритмично в такт с музиката.

          Мисис Чейсън гледаше втренчено изпъкналите очи, подаващия се език, възела, затегнат около гротескно изкривената шия.

          - Съжалявам - каза тънко гласче, - връзката с желания от Вас номер не може да бъде осъществена в момента. Моля уверете се, че набирате желания номер и че набирате правилно. Номерът...

          Мисис Чейсън затвори. - Наистина, Харолд - каза тя, докато набираше отново. - Предполагам, че според теб всичко това е много забавно. Очевидно фактът, че Кроуфорд идват на вечеря не означава нищо за теб.

 

-------

 

          - О, Харолд винаги е бил момче с добри маниери - каза мисис Чейсън на възстаричката мисис Кроуфорд по време на вечерята същия ден. - Да, наистина. Когато беше на три годинки, го бях научила да си служи с ножче и виличка. Като бебе никога не създаваше проблеми, въпреки че може би беше по-податлив на болести от повечето деца. Вероятно го е наследил от баща си, защото аз не съм боледувала нито ден през живота си. И, разбира се, съвсем определено е наследил от него и странната му ценностна система с тази негова склонност към абсурдното. Спомням си как веднъж, когато бяхме в Париж, Чарли излезе за цигари и следващото нещо, което чух, бе, че е арестуван, защото се носел гол по Сена - експериментирал по течението с чифт жълти надуваеми възглавнички. Естествено, потулихме случая, макар и не без помощта на известно влияние и на част от сребърните ми бижута.

          По-младата мисис Кроуфорд се засмя с разбиране, както и по-възрастната мисис Кроуфорд, мистър Фишър и мистър и мисис Траскот-Джоунс. Възрастната мисис Кроуфорд сръбна от шампанското си и се усмихна.

          - Готова ли сте за десерта? - попита я мисис Чейсън. - Всички готови ли са за възхитителната мелба с праскови? Харолд, скъпи, не си си изял цвеклото.

Харолд вдигна очи откъм края на масата.

          - Чу ли ме, скъпи? Изяж си цвеклото. Много е питателно. Полезно е за организма.

          Харолд погледна майка си и тихо остави вилицата си.

          - Какво има пък сега? - попита мисис Чейсън. - Добре ли си?

          - Боли ме гърлото - каза той със слаб глас.

          - О, скъпи. Тогава може би е най-добре веднага да си легнеш. Извини се и кажи лека нощ на всички.

          - Извинете - каза Харолд - и лека нощ на всички. - Той се изправи и напусна стаята.

          - Лека нощ - повториха всички.

          - Вземи аспирин - извика след него мисис Чейсън. - И пий много вода. - Тя се обърна към гостите си. - Ох - каза тя, - не зная какво да правя с това момче. Напоследък е станал направо нетърпим. Пращам го при доктор Харли, моя психиатър, и, естествено, брат ми Виктор, бригадният генерал, не спира да ми повтаря, че спасението е в армията. Но аз не искам да се бие с туземците в някаква джунгла. Така загубих Чарли. Разбира се, Чарли не се биеше.Той правеше снимки на папагали,когато това --

          - Още шампанско! - извика възрастната мисис Кроуфорд и се уригна.

          - Майко! - каза младата мисис Кроуфорд.

          - Майко, моля те! - каза мисис Кроуфорд.

          - Съжалявам - каза възрастната мисис Кроуфорд. - Стори ми се, че видях прилеп.

          Над масата се възцари моментна тишина, докато мистър Траскот-Джоунс не каза, че никога не е опитвал такава прекрасна прасковена мелба и мисис Чейсън разказа как е получила оригиналната рецепта в Токио от един тенор, който твърдял, че е незаконен син на Мадам Нели*.

 

-------

 

          Защо водят тази стара жена на партита, мислеше мисис Чейсън, докато се разполагаше зад масичката, където държеше козметиката си, и сваляше перуката си, може ли да ми каже някой. Та тя е почти изкуфяла. Винаги е толкова неловко, особено за семейството, и, разбира се, дразни домакинята.

          Защо не я пратят в приют, запита се тя, взимайки пенюара си от леглото. Ще се грижат добре за нея и ще може да живее там със себеподобни, докато й дойде времето.

          Тя спря до вратата на банята и се огледа в огледалото в цял ръст. Изправяйки рамене, се потупа по корема. Не е зле, помисли си тя. Да останеш млад означава просто да останеш строен.

          Тя отвори вратата и запали лампата в банята. Харолд лежеше във ваната с широко отворени очи и разрязано гърло, а кръвта капеше от шията и китките му.

          - Боже мой! Боже мой! - изпищя мисис Чейсън. - Ооох! Ооох! Това е прекалено. Прекалено! - Тя се обърна и избяга разплакана в хола.

          Харолд обърна глава и се заслуша. В далечината можеше да чуе истеричния вой на майка си. Той се огледа в изпръсканото с кръв огледало и се усмихна слабо, със задоволство.

 

__________

*Мадам Нели Мелба - 1861 - 1931г. Артистичен псевдоним на австралийската оперна певица Хелън Портър Мичъл. - Б. пр.

 

 

-------

 

          - Имахме няколко сеанса, Харолд, няколко - каза доктор Харли, - но, в интерес на истината, не смятам, че сме отбелязали особен напредък. Съгласен ли си?

          Харолд, легнал на кушетката и загледан в тавана, кимна в знак на съгласие.

          - И защо е така?

          Харолд се замисли за миг. - Не знам - каза той.

          Доктор Харли се приближи до прозореца. - Мисля, че сигурно е заради нежеланието ти да се изразяваш ясно и изчерпателно. Трябва да общуваме, Харолд. В противен случай никога няма да разбера. Хайде, нека пак да разгледаме тези твои лъжливи самоубийства. От последния ни сеанс насам майка ти съобщи за още три. По мои изчисления, стават общо петнайсет. Вярно ли е?

          Харолд погледна съсредоточено към тавана. - Да - замислено каза той, - ако не броите първото и оня път, когато бомбата избухна предишната нощ в оранжерията.

Доктор Харли прокара ръка по оредяващата си коса. - Петнайсет - каза той. - И бенефициентът във всички тези случаи е майка ти?

          Харолд помисли малко върху това. - Не смятам, че тук става дума за бенефис - заключи той.

          - Да - каза доктор Харли, - ще се съглася с теб. - Той седна зад бюрото си. - Но всички те целяха да извикат определен отговор у майка ти, така ли е? Например, инцидентът със смазания череп, за който говорихме миналия път. Ти сложи чучелото с пъпеша зад задното колело на колата на майка ти, така че когато тя потегли назад и го прегази, да си помисли, че това е главата ти. И така, истерията, проявена от нея тогава, е тъкмо нещото, към което си се стремил при тези последни три опита. Прав ли съм?

          - Ами - каза Харолд. - Този беше един от първите. Тогава беше по-лесно.

          - Ъ-ъ, да - каза доктор Харли. Той се облегна на стола си. - Разкажи ми за инцидента в банята миналата нощ.

          - Какво искате да знаете?

          - Броиш ли го за успех?

          Харолд помисли върху това. - Отговорът беше най-добрият, който съм получавал през последните няколко седмици - каза той.

          - Остави ли прощално писмо?

          - Не. Но аз наистина написах “Сбогом” с кръв върху огледалото. Не мисля, че тя го видя.

          - Остави ли прощално писмо, преди да се обесиш в кабинета?

          - Да. Оставих го на бюрото. Тя даже не го взе.

          - Тогава обесването е било провал?

          - Може би проблемът беше в такелажа. - Харолд поразмисли. - Може би трябваше да използвам друг хамут.

          - Изглежда подбираш много добре принадлежностите си за тези, хъм, изпълнения. Да вземем историята с басейна. Трябва доста да си се потрудил.

Харолд си пое дълбоко дъх. - Да - каза той с лека усмивка на задоволство. - Доста. За обувките и костюма трябваше да изобретя механизъм, който да ме задържа на повърхността на водата. Дори трябваше да конструирам малко кислородно устройство, с което да се диша под водата. Свърших добра работа.

          - Но не беше успех. Поне съдейки по думите на майка ти.

          Харолд погледна нагоре към лекаря. - Какво каза тя? - попита.

          - Тя каза, че те е видяла да се носиш по корем в плувния басейн, напълно облечен и с бележка, забодена на гърба ти, на която пишело “Сбогом свят”. Казала на прислугата да ти даде горещо какао за обяд, защото не искала да се простудиш.

          Харолд пак погледна към тавана. Мина дълго време, преди да проговори. - За подготовката ми бяха нужни три дни - каза той най-накрая.

          Доктор Харли се наведе напред от стола си. - Кажи ми, Харолд - смени той темата, - как разпределяш времето си?

          - Имате предвид, когато не замислям...

          - Да. Какви са ежедневните ти занимания? Ти не ходиш на училище.

          - Не.

          - И не работиш.

          - Не.

          - И как минава денят ти при това положение?

          Харолд се забави с отговора.  - Ходя на сметището.

          - И с каква цел ходиш там?

          Харолд се замисли за миг. - Боклуците - каза той. - Обичам да разглеждам боклуците.

          - Разбирам. Какво друго правиш?

          - Обичам да гледам как смачкват старото желязо на автоморгата.

          - А нещо друго?

          - Обичам срутванията.

          - Искаш да кажеш събарянето на стари сгради и други подобни неща?

          - Да, особено с онази голяма желязна топка.

          - Това до голяма степен изяснява нещата, Харолд, и мисля, че то отваря пред нас няколко вратички, които да проучим на следващия ни сеанс. А сега времето ти изтече. Поздрави майка си. Мисля, че ще я видя в началото на другата седмица.

          Харолд стана от кушетката и каза довиждане.

          - Към сметището ли отиваш? - попита мило доктор Харли.

          - Не - каза Харолд, - на погребение.

          Лекарят беше изненадан. - О, съжалявам. Някой от семейството ли?

          - Не - каза Харолд, докато отваряше вратата, - просто обичам да ходя на погребения.

 

-------

 

          Харолд стоеше в края на тълпата и слушаше как свещеникът произнася последните молитви. Той реши, че предпочита по-малките погребения. Когато около гроба има само няколко души, емоцията е сякаш по-интензивна. И, разбира се, при по-малките погребения е възможно да застанеш по-близо до ковчега и да гледаш без да ти пречат как го спускат в земята.

          Свещеникът продължаваше да мънка. Починалият трябва да беше някоя важна клечка, помисли си Харолд. Навалицата си я биваше. Той се огледа и видя една дребна възрастна дама, седнала под близкото дърво. Тя изглеждаше като една от опечалените и Харолд не би й обърнал внимание, ако не беше резенът диня, който ядеше, като плюеше семките в книжна кесия. Той я зяпаше, по-скоро леко озадачен.           Тя изглеждаше напълно спокойна, докато наблюдаваше и се забавляваше с всичко наоколо, сякаш беше на пикник в близкия парк.

          Молитвата на свещеника беше към края си и Харолд реши да си тръгне. Той хвърли последен поглед на старата дама и стигна до заключението, че в нея определено има нещо странно. Нещо много чудато, каза си той, качи се на своята катафалка и натисна газта.

 

-------

 

          - Абсолютно не мога да проумея - каза мисис Чейсън по време на обяда - защо си купил това черно чудовище. Можеше да имаш която кола пожелаеш - порше, ягуар, някой сладък малък спортен автомобил. Но не. Ние трябва да паркираме в двора си именно тази грозотия, за да ме поставя в неудобно положение и да шокира всеки друг. Не мога да си представя какво са си помислили от женския благотворителен клуб, когато са видели теб - сина на тяхната председателка - да се прибираш у дома зад волана на катафалка. Наистина, Харолд, не зная какво да правя.           Изпий си млякото, скъпи.

          Харолд си изпи млякото.

          - Не си глупаво момче - продължи мисис Чейсън. - Напротив, имаш много висок коефициент на интелигентност. Така че просто не разбирам тези твои погребални интереси. Откъде са се взели? Със сигурност не от мен. Аз нямам време за този вид мислене. От мига, в който се събуждам сутрин, до мига, в който си лягам нощем, постоянно съм в движение, имам ангажименти - комитети, официални обеди, балет - нито един празен момент. Но ти, Харолд, ти никога не общуваш, никога не обсъждаш, никога не мислиш за утрешния ден. Ти просто пропиляваш дарбите си по тези оптимистични театрални номерца, с които се развличаш. В това няма бъдеще, Харолд. Колкото и психологически пречистващи да са те. Вуйчо ти Виктор предлага армията. Е, да беше го посетил. Не бих казала, че обичам армията, но може би той ще успее да те разбере. Все пак е бил дясна ръка на генерал Макартър.

 

-------

 

          Бригаден генерал Виктор Е. Бол всъщност бе изпълнявал за кратко длъжността адютант на генерал Макартър през 1945 година. Но, отдавайки дължимата справедливост на Макартър, едва ли би могло да се каже, че адютантът е бил дясна ръка на генерала, отчасти защото не играеше никаква роля при взимането на решения от командването, но главно защото нямаше дясна ръка. Наистина нямаше дясна ръка, тъй като му я бяха простреляли по време на учебни маневри във Форт Джаксън, Южна Каролина. При такъв отличителен белег бе нормално да се очаква от един офицер да излезе в оставка, но генерал Бол не беше от онези мъже, които се предават без бой. От негова гледна точка, в армията най-голямата спънка, следствие от липсата на дясна ръка, бе неспособността да се отдава чест по изискуемия военен маниер. След серия от експерименти той изобрети механично устройство, което заемаше сгънато положение в празния му ръкав. Когато дръпваше акселбанта си с лявата си ръка, ръкавът подскачаше към челото му, енергично отдавайки чест по начин, достоен за Уест Пойнт.  С помощта на това устройство и на влиянието на неколцина приятели в Пентагона генерал Бол успя да направи кариера в армията.        Както каза на племенника си:

          - Армията е не просто моят дом, Харолд, тя е моят живот. И тя може да бъде и твоят живот. Знам как се чувства майка ти. Тя настоява да служиш когато ти дойде редът, но ако зависеше от мен, щях да придвижа документите ти така, че да отплаваш като новобранец още утре. Повярвай ми, ще си прекараш страхотно.

Генералът се надигна иззад бюрото си и с жест посочи закачените на стените в офиса му военни плакати. - Огледай се, Харолд - каза той. - Армията постави на колене чернилките в Сан Хуан, напердаши жълтите, победи червенокожите и героично се сражава с немците за моста при Ремаген. Това се нарича живот. Предлага история и образование. Действие. Приключение. Препоръчвам ти го! Ще опознаеш войната от собствен опит! Битките. Момичетата с дръпнати очи. Защо не, така ще станеш мъж, Харолд. Обличаш униформата и се извисяваш - блясък в очите, пружинираща походка и знаеш в сърцето си, че се сражаваш за мир. И че служиш на своята страна.

Той спря пред един портрет на Нейтън Хейл*, където последният бе изобразен с примка на шията.

          - Както й служи Нейтън Хейл - каза той. Дръпна връвчицата и ръкавът му отдаде чест. - Ето от какво има нужда тази страна - повече Нейтън-Хейловци. - Той спря пред портрета в стойка “мирно”, преди ръкавът му да се върне изкусно на мястото си.

          - И знаеш ли какво? - каза генералът, обръщайки се към Харолд, който седеше до прозореца.

          - Какво? - каза Харолд.

          Генералът застана пред него и се наведе с поверителен вид.

          - Мисля - прошепна бавно той, - мисля, че виждам в теб един малък Нейтън Хейл.

          Харолд върна на вуйчо си един празен поглед.

          Генералът се усмихна и юмрукът му дружески разтърси рамото на Харолд. - Помисли си - каза той и се върна до бюрото си.

 

__________

*Нейтън Хейл - 1755 - 1776 г. Герой от Войната за независимост в Северна Америка. При изпълнение на шпионска мисия пленен от врага и обесен. - Б. пр.

 

 

-------

 

          Отсечената глава на Харолд стоеше изправена на сребърния поднос, докато Харолд ръсеше магданоз в кръвта около шията. Когато чу майка си да слиза по стълбите, той бързо захлупи подноса с обемистия сребърен похлупак и го намести под масата. Напусна трапезарията и двамата се срещнаха в хола.

          - Харолд, скъпи, имам само няколко минути, за да те информирам за решението си. Седни, ако обичаш.

          Харолд седна и мисис Чейсън започна да слага белите си ръкавици.

          - Харолд - каза тя делово, - време е да започнеш да мислиш за бъдещето си. Ти си на деветнайсет, почти на двайсет. Досега си водил живота на едно мързеливо, щастливо и безгрижно дете. Но сега е време да оставиш детинщините и да поемеш някои отговорности. Всички бихме желали да плуваме през житейското море без да мислим за утре. Но това е невъзможно. Имаме дълг. Задължения. Принципи. Накратко - каза мисис Чейсън, привършвайки с ръкавиците, - мисля, че е време да се ожениш.

          - Какво? - каза Харолд.

          - Да се ожениш - каза мисис Чейсън, като взе вечерната си чантичка на път към вратата. - Ще ти намерим момиче, за което да се ожениш.

 

-------

 

 

 

          Коленичил, Харолд слушаше тихите звуци на църковния орган. Той погледна над олтара към големия прозорец от цветно стъкло, който показваше пишещия с перо в някаква книга свети Тома Аквински. Тома Аквински никога не се е женил, помисли си Харолд и надникна в отворения ковчег. Чудя се дали мъжът в ковчега го е правил. Чудя се кой ли е той, все пак.

          Белокосият отец Финеган пристъпи към амвона и разгледа изучаващо рядката групичка опечалени пред себе си. Отвори книгата си и зачете, както бе правил безброй пъти досега.

          - И така, скъпи братя и сестри, нека се помолим на Бога, Царя на славата, да благослови и избави от мъките на преизподнята всички предани Нему души, да ги спаси от пастта на лъва и нейния мрак, и да ги дари с небесна благодат и светлина, и вечен покой.

          Докато отец Финеган продължаваше да чете отегчителната си молитва, Харолд, застанал на колене почти в дъното на църквата, тихичко седна. Той внимателно заразглежда портрета на скърбящата Мадона.

          - Пс-с-ст!

          Харолд чу това “пс-с-ст”.

          - Пс-с-ст!

          Харолд се обърна. От другата страна на пътечката, три редици по-назад, една възрастна дама се усмихна и весело му махна с ръка. Харолд зае старото си положение с лице към олтара. Това беше жената от гробищата, каза си той, онази с динята. Какво иска от мен?

          - ПС-С-СТ!

          Харолд трепна и се обърна. Старата дама се беше преместила. Сега беше коленичила точно зад него. Тя се ухили.

          - Малко корен от сладник? - попита мило тя, предлагайки му малко пликче. Говореше с лек англо-европейски акцент.

          - Ъ-ъ, не. Благодаря - прошепна Харолд и коленичи.

          - Няма защо - отвърна му тя, също шепнешком.

          Без да сваля очи от олтара, Харолд слушаше напрегнато. След няколко минути той чу как старата дама шумно се надигна от своята пейка, коленичи, после отиде до неговата пейка и застана на колене редом с него. Ръгна го приятелски.

          - Познаваше ли го? - попита тя, като посочи починалия.

          - Ъ-ъ, не - прошепна Харолд, който се опитваше да изглежда погълнат от службата.

          - Аз също - весело каза старата дама. - Чух, че бил на осемдесет. Ще бъда на осемдесет другата седмица. Подходяща възраст да се придвижиш нататък, не смяташ ли?

          - Не знам - каза Харолд, изправяйки се заедно с останалото паство. Отец Финеган благослови ковчега и той беше изнесен.

          - Искам да кажа, че на седемдесет и пет е твърде рано - продължи старата дама до него, - а на осемдесет и пет вече просто тъпчеш на едно място и ползата е същата като при гледането отвъд хоризонта.

          Неколцината опечалени един по един се изнизаха от църквата. Харолд почувства как някой го дръпна за ръкава.

          - Виж ги - прошепна му тя повишавайки глас. - Никога не съм разбирала тази мания по черното. Имам предвид - никой не изпраща черни цветя, нали? Черните цветя са мъртви цветя, а кой би изпратил мъртви цветя на погребение? - Тя се засмя.           - Колко абсурдно - бяха думите й. - Това е една промяна. Всичко е една промяна.

          Харолд се отдели от пейката и старата дама го последва.

          - Какво мислиш за дебелия стар Том? – попита тя.

          - Кой? – каза Харолд.          

          - Свети Тома Аквински там горе. Видях, че го гледаш.  

          - Мисля, че той е...ъ-ъ...велик мислител.

          - О, да. Но е малко старомоден, не мислиш ли? Като печения лебед. Боже, боже! Погледни я.

          Те спряха пред намусения портрет на света Богородица.

          - Ще ми услужиш ли с това? – каза тя и взе химикалката, която Харолд носеше в джоба на сакото си.

          С няколко умели щриха тя нарисува върху устата на Девата сърдечна усмивка.

Харолд се огледа дали някой в празната църква не ги наблюдава.

          - Ето. Така е по-добре – каза старата дама. – Горкичката, никога не й дават възможност да се засмее. Бог знае, тя има много причини да бъде щастлива. Всъщност – добави тя, като не изпускаше от очи няколко статуи в дъното на църквата, - всички те имат много причини да бъдат  щастливи. Извини ме.

          С колеблив жест Харолд поиска да си върне химикалката, но беше късно. Старата дама бе вече в дъното на църквата и рисуваше усмивки по лицата на свети Йосиф, свети Антоний и света Тереза.

          - Нещастният светец е противоречие в понятията – обясни тя.

          - Ъ-ъ, да – каза нервно Харолд.

          - И защо продължават да го правят? – попита тя.

          Харолд внимателно изучаваше едно разпятие.

          - Ще си помислиш – каза тя на излизане, - че никой никога не е чел края на историята.

          Харолд я последва на улицата.

          - Ъ-ъ, сега ще може ли да ми върнете химикалката? – попита той.

          - О, разбира се – каза тя, като му я подаваше. – Как се казваш?

          - Харолд Чейсън.

          - Приятно ми е. – Тя се усмихна. – Аз съм графиня Матилда Шарден, но можеш да ме наричаш Мод. – Когато тя се усмихна, бръчиците около очите й ги направиха да изглеждат още по-блестящи и сини.

          Харолд любезно протегна ръка. – Радвам се да се запознаем – каза той.

          Тя стисна ръката му. – Смятам, че ще станем големи приятели, а ти? – Извади от чантата си голяма връзка ключове и отвори вратата на една кола, паркирана на тротоара.

          - Мога ли да те закарам някъде, Харолд? – попита тя.

          - Не – бързо отвърна Харолд. – Благодаря Ви. С кола съм.

          - Е, добре, да тръгвам тогава. Трябва да се срещнем пак.

          В църквата отец Финеган стоеше втрещен пред сияещите статуи.

          Мод запали двигателя и освободи спирачките.

          - Харолд – извика тя, - танцуваш ли?

          - Моля?

          - Дали пееш и танцуваш?

          - Ъ-ъ, не.

          - Не. – Тя тъжно се усмихна. – Така си и помислих. – Тя даде газ. С пронизителен писък на изгоряла гума колата излетя от тротоара, понесе се по улицата и зави зад един далечен ъгъл. Още можеше да се чуе как превключва скоростите в далечината.

          Отец Финеган, застанал на прага на църквата, също бе проследил отдалечаването й. – Тази жена – каза той без да се обръща към някого конкретно, - тя взе колата ми.

 

-------

 

          Седнала зад бюрото в кабинета, мисис Чейсън говореше на сина си, който стоеше срещу нея.

          - Харолд, това са формуляри, изпратени от Националната компютърна агенция за запознанства – каза тя. – Струва ми се, че след като не се справяш с дъщерите на никой от моите приятели, това е най-добрият за теб начин да откриеш бъдещата си съпруга.

          Харолд отвори уста, но с едно махване на ръка майка му прогони всяко възражение.

          - Моля те, Харолд – каза тя. – Седни. Имаме много работа, а в три трябва да бъда при шивачката. – Тя хвърли поглед на документите.

          - Компютърната агенция за запознанства ти предлага най-малко три срещи срещу първоначалната такса. Казват, че отстранявали дебелите и грозните, което означава, че фирмата очевидно има високи стандарти. Сигурна съм, че могат да ти намерят поне едно момиче, с което да сте съвместими.

          Харолд придърпа един стол и седна.

          - Първо, това е анкета, целяща да разкрие качествата на личността, която трябва да попълниш и изпратиш. Има петдесет въпроса с по пет възможни отговора: А – твърдо да, Б – да, В – не съм сигурен, Г- не и Д – твърдо не. Готов ли си, Харолд?

Харолд погледна майка си с тъжните си кафяви очи.

          - Първият въпрос е: Изпитвате ли неудобство при среща с нови хора? Ами мисля, че това е “да”. Не си ли съгласен, Харолд? Дори “твърдо да”. Тук ще маркираме “А”. Номер две: Трябва ли сексуалното образование да бъде преподавано извън дома? Бих казала не, а ти, Харолд? Тук ще се спрем на “Г”. Три: Приятно ли Ви е да прекарвате дълго време сам? Е, това е лесно, нали? Твърдо да. Отговор “А”. Трябва ли жени да се кандидатират за президент на Съединените щати? Не виждам защо не. Твърдо да. Често ли каните приятели у дома? Не, ти никога не го правиш, Харолд. Твърдо не. Често ли имате чувството, че може би животът не си струва да се живее? Хммм.

          Мисис Чейсън хвърли бърз поглед нагоре. – Какво ще кажеш, Харолд?

          Харолд стоически се взираше в майка си.

          - Мислиш ли, че е “А”? Или предпочиташ “Б”?

          Той примига.

          - Добре, да напишем “В” – не съм сигурен. Седем: Смятате ли, че средствата за масова информация преексплоатират темата за секса? Това трябва да бъде “да”, нали? Протежирани ли са от съдиите някои адвокати? Да, предполагам, че са. Допустимо ли е учителят да пуши или пие на обществено място?

          Докато мисис Чейсън продължаваше да бъбри, Харолд бавно разтвори сакото си и извади малък пистолет. Той бръкна в страничния си джоб, взе оттам шест патрона и, докато майка му попълваше въпросника, грижливо и без да бърза постави всеки патрон в гнездото му.

          - След тежък ден болят ли Ви понякога главата или гърбът? Да, наистина ме болят. Лесно ли заспивате? Бих казала, че да. Вярвате ли в смъртното наказание за убийство? О, да. Вярвате ли, че църквите имат силно влияние върху повдигането на общото морално равнище? Пак “да”. Според Вас, губене на време ли са обикновено социалните мероприятия? Господи, не! Има ли Бог влияние върху нашия живот? Да. Твърдо да. Случвало ли Ви се е да преминавате от другата страна на улицата, за да избегнете неприятна среща? Ами, сигурна съм, че си преминавал, познах ли, скъпи?...

Харолд вкара последния патрон и прибра камерата. Вдигна очи към майка си. Тя бе твърде погълната в заниманието си, за да чуе нещо. Той дръпна назад петлето, запъвайки пистолета. Тя продължаваше да чете.

          - Радвахте ли се на живота, когато бяхте дете? О, да. – Тя въздъхна, обръщайки страницата, и продължи: - Ти беше чудесно бебе, Харолд.

          Той бавно вдигна пистолета, докато го насочи право в главата й.

          - Включва ли Вашата лична религия или философия вяра в живота след смъртта? О, да, разбира се. Съвсем твърдо. Имате ли колебания в настроението без някакви видими причини? Имаш, нали, скъпи? Отбелязваме “А”.

          Харолд гледаше и слушаше. Той бавно завъртя пистолета, докато не погледна в цевта му.

          - Помните ли вицове и забавлявате ли се като ги разказвате на другите? Няма такова нещо, нали, скъпи? Отбелязваме “Д”.

          Пръстът му постепенно прилепваше все по-плътно до спусъка.

          - Мислите ли, че сексуалната революция е стигнала твърде далеч? Безспорно. Трябва ли еволюцията --

          Раздаде се трясък – пистолетът стреля, събаряйки го по гръб от стола на пода. Той безжизнено лежеше там, докато кръвта се сцеждаше от кръглата чиста дупчица на челото му.

          Мисис Чейсън погледна нагоре.

          - Харолд – каза нетърпеливо тя. – Харолд, моля те! Чуваш ли ме? Трябва ли еволюцията да бъде преподавана в нашите държавни училища?

 

-------

 

          - Не мисля, че успявам да достигна до майка ми като преди – призна Харолд на доктор Харли по-късно същия ден.

          - О, нима? – каза лекарят.

          За кратко Харолд потъна в размисъл. – Мисля, че се отчуждавам.

 

-------

 

          Откъм крайбрежието се търкаляха тъмносиви облаци, а на гробищата вятърът шумолеше в листата на дърветата. Отец Финеган отклони вниманието си от погребалната служба, хвърляйки бърз поглед нагоре, и реши, че сигурно ще вали. Той пропусна светената вода и подхвана последните молитви.

          Харолд огледа малката група опечалени. Някои отвориха чадърите си и се сгушиха под тях. Други стояха тихо с шапки в ръце.

          - Пс-ст!

          Харолд се обърна.

          От отсрещната страна на гроба Мод, екипирана с жълт дъждобран и непромокаема шапка в същия цвят, му махна с ръка, за да привлече вниманието му.

Смутен, той бързо сведе поглед към ковчега, преструвайки се, че не я е забелязал.

          - Пс-ст!

          Той не помръдна.

          - ПС-С-С-СТ!

          Той погледна нагоре.

          Тя му подари една голяма усмивка, придружена с намигване.

          Той леко кимна.

          Отец Финеган затвори книгата си и, мънкайки последната благословия, забеляза Мод. За миг си помисли, че я познава отнякъде, но преди да успее да се увери в това, тя, видимо потопена в скръб, изчезна зад нечии гърбове.

          Той се взря в Харолд. Харолд гледаше към ковчега. Отец Финеган приключи молитвата.

          Опечалените отвърнаха “амин”, прекръстиха се и забързаха към колите си.

- Един момент, моля – изравнявайки се с Харолд, каза отец Финеган. – Ти не беше ли момчето на семейство Чейсън?

          - Ъ-ъ, да – отговори Харолд.

          - Кажи ми, коя беше старата госпожа, на която махаше преди малко?

          - Не аз махах на нея, а тя на мен.

          Точно тогава Мод приближи с катафалката на Харолд и спря. Подаде се през прозореца.

          - Мога ли да те закарам, Харолд? – попита тя.

          Харолд онемя, потресен. Отец Финеган застана до прозореца.

          - Извинете ме, госпожо – каза той, - но Вие не бяхте ли жената, която вчера подкара колата ми?

          - Онази ли, с медальона на свети Кристофър на таблото?

          - Да.

          - Тогава трябва да съм била аз. Скачай вътре, Харолд.

          Харолд реши да не търси обяснения. Той отвори вратата и се качи.

          - Но къде е тя? – попита отец Финеган, вече леко обезпокоен.

          - Къде е кое? – попита Мод.

          - Колата ми. Къде я оставихте?

          - О, това ли било. Мисля, че беше пред дома за сираци. Не, не беше, защото още бях с нея при Центъра за африканско изкуство. Някога били ли сте там, отче? О, ще Ви хареса. Имат най-колоритните дърворезби. Примитивни, разбира се, но някои са доста еротични.

          Един проблясък споходи отец Финеган. – Вие изрисувахте статуите – каза той.

          - О, да – каза весело Мод. – Харесаха ли Ви?

          - Ами, там е работата, че не.

          - Не губете кураж – каза тя, освобождавайки спирачките. – За естетическото възприятие винаги е нужно малко време. Довиждане.

          - Чакайте! – каза отец Финеган, но гласът му се изгуби в писъка на гумите и ръмженето на двигателя, докато Мод отпрашваше с катафалката и завиваше зад ъгъла.

          Харолд се отлепи от пода и погледна през прозореца. Чакълът на пътя се сливаше в едно размазано сиво петно. Мод приближи входа на гробищата и излезе на главния път. Движейки се с около шейсет мили в час, тя се облегна назад и се отпусна.

          - Какво удоволствие е, Харолд – каза тя, - отново да попадна на теб. Знаех си, че ще станем големи приятели от мига, когато те видях. Често ходиш на погребения, нали?

          С едната си ръка Харолд се подпираше на таблото, а с другата – на задната седалка. – Да – отговори той, без да сваля очи от пътя.

          - О, аз също. Те са толкова забавни, нали? Всичко се променя. Всичко извършва кръговрат. Погребения и раждания. От края към началото и от началото към края. Великото колело на живота.

          Тя направи внезапен ляв завой, който принуди един ужасéн фолксваген към смразяваща смяна на платната.

          - Боже мой, тази старица се справя добре. Някога карал ли си катафалка, Харолд?

          Харолд преглътна. – Да – каза с дрезгав глас.

          - Е, за мен това е нещо ново.

          Тя взе с пълна скорост един малък хълм, при което главата на Харолд на няколко пъти отскочи от тавана, а след това направи още един внезапен ляв завой, причина задните колела да поднесат за миг.

          - Добра е на завоите – възкликна тя и сложи крак на газта. - Да те закарам ли вкъщи, Харолд?

          Харолд едва избърбори от положението си някъде между седалката и пода – Но това е моята кола.

          - Ти имаш катафалка?

          - Ддд-да!

          Мод натисна спирачките и намали скоростта сред облаци прахоляк, като спря отстрани на пътя.

          Тя го погледна внимателно. – Представи си – изгука тя. – Боже, боже. Тогава ти ще ме закараш у дома.

 

-------

 

          Харолд караше бавно и внимателно, докато слушаше как Мод излага допълнителни подробности относно системата си за придобиване на коли.

          - След като го пуснаха от затвора, Големият Суийни започна работа в една печатница, където го срещнах и станахме приятели. После, когато бе “призован” и замина за онзи манастир в Тибет, той ми подари колекцията си от ключове. Не е ли мило. Естествено, трябваше да направя някои попълнения заради по-новите модели, но не бяха кой знае колко. Имаш ли основния набор, останалото е само въпрос на вариации.

          - Искаш да кажеш, че с тази връзка ключове ти влизаш във всяка кола, която пожелаеш и просто си я подкарваш?

          - Не във всяка. Обичам разнообразието. Винаги търся новото преживяване, като това. Хареса ми.

          - Благодаря.

          - Няма за какво. О, ето онова там е къщата ми.

          Харолд даде на задна скорост и спря пред една неголяма, облицована с дъски постройка с орех в предния двор. Наблизо имаше още няколко стари къщи с просторни дворове, някои с хамбари или конюшни в задната част на дворовете, но от отсрещната страна на улицата и по хълма земята беше парцелирана. Къщите там много си приличаха, всичките малки, подобни на кутийки и скупчени на едно място.

          - Времето сякаш се е прояснило – каза Мод на излизане от катафалката. Харолд затвори вратата. Той продължаваше да се безпокои.

          - Но когато взимаш тези коли – попита той – не мислиш ли, че...ами...че ощетяваш собствениците?

          - Какви собственици, Харолд? Ние не притежаваме нищо. Това е един преходен свят. Идваме на Земята без нищо и си отиваме без нищо, така че не е ли собствеността един малък абсурд? Чудя се дали пощата е дошла.

          Тя отвори една дървена кутия на верандата и извади съдържанието й.

          - О, виж. Още книги. Аз само подписвам техните картончета и продължават да ми ги изпращат. Миналата седмица получих една енциклопедия на датски. Ето, Харолд, би ли ги подържал?

          Харолд взе книгите, докато Мод прехвърляше писмата си.

          - Доста странно – каза тя, - защото не говоря датски. Немски, френски, английски, малко испански, малко италиански и малко японски. Но не и датски. Разбира се, нямам нищо лично против датчаните. Мисля, че кралица Вилхелмина е била чудесна жена. Ела, Харолд. Ще ги прегледам по-късно.

          Харолд влезе в къщата и сложи книгите на една маса.

          - Що се отнася до онези ключове – настоя той, докато Мод закачваше шапката и палтото си. – Продължавам да мисля, че ти разстройваш хората, когато открият, че колите им ги няма и не съм сигурен, че това е редно.

          - Добре – отвърна тя, - ако някои хора са разстроени, защото чувстват, че притежават някои неща, тогава аз просто деликатно им напомням, че грешат. Не можеш да ме вържеш за нищо. Днеска сме тук, утре ни няма, така че нека не се вкопчваме в това или онова. И при все това, аз не съм против колекционирането. Защо пък не, огледай се само. Събирала съм какви ли не работи.

          Харолд огледа голямата всекидневна и беше поразен от странния асортимент от мебели. Нямаше два еднакви стола. Леглото беше застлано с персийски килим. По стените висяха пъстроцветни картини, в един от ъглите, до голяма отлично полирана дърворезба, се виждаше мини-роял, а върху рогозка до огнището, близо до някакъв параван в японски стил, се мъдреше самовар, пълен с изсушени цветя.

          - Много е...интересно – каза Харолд, изпитвайки недостиг на думи. - Много е различно.

          - О, глупави спомени от отминали дни – каза Мод, прекосявайки стаята, за да застане до прозореца. – Вещи оттук и оттам, които не са части от една неделима цялост, ако разбираш мисълта ми. О, ела да видиш. Птичките.

          Тя отвори прозореца и напълни със семена малка тенекиена купичка. После с помощта на пружина изстреля купичката по една жица и изтърси семената на дъска за птици. Харолд беше впечатлен от техническата изобретателност, вложена в устройството.

          - Не е ли очарователно? – каза Мод. – Това е един мой ежедневен ритуал. Толкова ги обичам. Единственият див живот наоколо. Погледни ги. Да бъдеш свободен като птица.

(следва продължение)