Харолд и Мод (роман от Колин Хигинс) II част


She took the empty birdseed box into the kitchen. "At one time I used to break

into pet shops and liberate the canaries, but I gave it up as an idea before

its time. The zoos are full and the prisons overflowing. My, My. How the world

so dearly loves a cage." 

She looked out the window over the sink. "Look, Harold. There's Madame Arouet

cultivating her garden. Yoo-hoo!" 

She waved at the black-clad old woman diligently hoeing in her large vegetable

patch, but the old woman didn't notice. 

Maude sighed. "She's really very sweet. But so old-fashioned. Please sit down,

Harold. I'll put on the kettle and we'll have a nice hot cup of tea." 

"Thank you," said Harold. "But I really have to go." 

"It's oat straw tea. You've never had oat straw tea, have you?" 

"No." 

"Well then." She smiled and picked up the kettle. 

"No, really. Thank you, but it's an appointment I shouldn't miss." 

"Oh, at the dentist's." 

"Sort of." 

"Well then, you must come back and visit." 

"All right," said Harold and walked to the door. 

"My door is always open." 

"All right." 

"See you soon." 

"Okay." 

"Promise?" 

Harold turned. "I promise," he said, and smiled. 

                       --- 

Dr. Harley's office ceiling was plastered and painted white. To the casual

observer, thought Harold, it would look smooth, flat and uninteresting. 

"Harold." 

But to a searching eye and over a period of time, the craftsmanship of the

painter and plaster became visibly apparent, so that what had once seemed dull

and ordinary became fascinatingly impressionistic. 

"Harold." 

A layer of plaster became a craggy desert of light and shade, and a swirl of

paint evoked the swell of a polar sea. 

"You don't seem to be listening, Harold. I asked you, do you have any

friends?" 

Harold abandoned his musings and concentrated on the question. "No," he

answered. 

"None at all?" 

Harold considered. "Well, maybe one." 

"Would you care to talk about this friend?" 

"No." 

"Does your mother know this friend?" 

"No." 

"Is this a friend you had when you were away at school?" 

"No." 

"I see." Dr. Harley ran his hand over the back of his head. He decided on a

new tack. 

"Were you happy at school?" he asked. 

"Yes." 

"You liked your teachers?" 

"Yes." 

"Your classmates?" 

"Yes." 

"Your studies?" 

"Yes." 

"Then why did you leave?" 

"I burned down the chemistry building." 

Dr. Harley stood up slowly and walked to the window. He adjusted the Venetian

blind. 

"We are not relating today, Harold," he said. "I sense a definite lack of

participation on your part. We are not communicating. Now, I find you a very

interesting case, Harold, one with which I would like to continue, but this

reluctance to commit yourself is detrimental to the psychoanalytical process

and can only hinder the possibility of effective treatment. Do you

understand?" 

"Yes," said Harold. 

"Very well," said Dr. Harley. 

He sat down. 

"Tell me, Harold," he began after a pause. "Do you remember your father at

all?" 

"No," said Harold, and added, "I'd have liked to." 

"Really. Why?" 

"I'd have liked to talk to him." 

"What would you say?" 

"I'm not sure. I'd show him my hearse, and my stuff." 

"What stuff?" 

"All the stuff in my room--my workbench, my chemistry set, my rope harness

for hangings, my oxygen device for drownings, my poster of 'The Phantom of the

Opera' --I have a lot of things." 

"They sound intriguing." 

"Well," said Harold thoughtfully, "They're incidental but not integral, if you

know what I mean." 

                       --- 

Harold brought the silver serving dish into his room and placed it on the

workbench. He took the cover off and looked at his severed head, sitting in a

pool of dried blood garnished with sprigs of parsley. It was certainly a good

likeness, he decided, and it might have worked a month or two ago, but right

now the whole idea was a little too obvious. He picked up the head and peeled

off the latex blood. The plan was to have had it served as part of the cold

buffet, when his mother and her guests returned from the benefit performance

of 'Salome', but, as all military strategists know, he said to himself, even

the best plan will fail if the tactics become too familiar to the enemy. 

He took the head and placed it on the neck of the mannequin, sitting fully

clothed on the edge of his bed. The head did not fit perfectly, as the peg in

the dummy's neck was too loose. Harold went into his closet and looked among

the shelves for his box of tools. He picked up a meat cleaver, but he couldn't

find a chisel or a screwdriver. 

Mrs. Chasen knocked on the door and came into the room. She wore an evening

gown, had a fur wrap over her arm, and held in her hand several IBM cards. 

"Now, listen, Harold," she said, addressing the dummy on the edge of the bed.

"I have here the cards of the three girls sent out by the Computer Dating

Service." 

Harold stopped his search. He listened, puzzled, standing in the closet with

the meat cleaver in his hand. 

"I've telephoned the girls and invited each of them to have lunch with us

before you take them out. The first one is coming tomorrow at one thirty.

We'll chat in the library and serve luncheon at two. Have you got that?" 

Harold looked at his mother through the crack in the closet door. She

continued to address the dummy. 

"Above all, Harold, I expect you to act like a gentleman. Remember, your

manners and try to make the girl feel at home. Well, I'm off to the opera with

the Fergusons," she said, putting on her wrap. "I only hope they can maneuver

around that great black thing of yours in the driveway. You realize that, if

you garage wasn't full of auto parts and other junk, you could park it there." 

She went to the door. "Look, Harold, I'm leaving the IBM cards here." She

placed them on the table next to a gallon of Max Factor blood. "Good heavens."

She sighed, looking at the bottle. "I don't know. Whatever became of model

airplanes?" 

The front doorbell rang downstairs. 

"That's them," she said, turning. "I'll ..." She paused and looked intently at

the dummy. 

"You look a little pale, dear," she said. "You get a good night's sleep. After

all, you want to look your best for tomorrow." 

She left, closing the door behind her. 

Harold walked out of the closet and went over to the dummy. He looked at it

carefully. He shook his head and went back to the closet to continue the

search for his box of tools. 

                       --- 

The next day at one thirty-five Mrs. Chasen went to the front door and greeted

the first computer date, a cute, blonde, pug-nosed little coed called Candy

Gulf. 

"Hello," she said. "I'm Candy Gulf." 

"How do you do?" said Mrs. Chasen. "Won't you come in?" 

"Oh, thank you." 

"Harold is out in the garden. He'll be in in a moment. Shall we go into the

library?" 

"Oh, all right." 

"I understand you are at the university, Candy," said Mrs. Chasen as they

walked down the hall. 

"Yes, I am." 

"And what are you studying?" 

"Poli Sci. With a Home Ec minor." 

"Uh, Polly Sigh?" 

"Political Science. It's all about what's going on." 

"Oh, I see," said Mrs. Chasen, ushering her into the library. "Look. There's

Harold out the window." She waved at Harold as he walked across the lawn. 

Candy waved too. Harold saw them and waved back. Then he walked behind the

gardener's shed. 

"He seems very nice," said Candy. 

"I think he is," said Mrs. Chasen pleasantly. "Please sit down." 

Candy seated herself facing Mrs. Chasen, who sat with her back to the French

windows. 

"Is Harold interested in what's going on?" Candy asked. "I mean, I think it's

such a super thing to study. And then, of course, I can always fall back on

Home Ec. That's Home Economics." 

"Yes," said Mrs. Chasen a little vaguely. "That's good planning." 

"Well, it's my life." 

"Tell me, Candy, are you a regular in this computer club?" 

"Heavens, no!" she answered and giggled. Glancing out the window she saw

Harold come from behind the gardener's shed with a large can marked

"Kerosene." 

"I don't have to worry about dates," she went on. "You see, the other girls in

my sorority, well, we decided that someone should try it. So, we drew straws

and I lost!" She giggled again, then quickly added, "But I am looking forward

to meeting Harold." 

Mrs. Chasen smiled. Behind her on the lawn Harold was pouring the contents of

the can all over himself. Candy looked at him a little nonplused. 

"I think I should mention, Candy," said Mrs. Chasen, "that Harold does have

his eccentric moments." 

"Oh yes!" said Candy, finally comprehending. "That's all right. I've got a

brother who's a real cut-up too." 

And she giggled to show her good sportsmanship. 

"Do you know, I'll never forget the time we had this old TV set with no parts

in it. Well, Tommy stuck his head behind it and started giving a newscast

before the whole family. We were all hysterical. And here's little Tommy

pretending to be Walter Cronkite." 

She looked out the window and her mouth fell open. Harold was a mass of

flames. 

"Yes," said Mrs. Chasen, "I'm sure it must have been very funny." 

Candy jumped up and pointed at the window. "Har ... Har ... Harold!" she

screamed. 

Mrs. Chasen looked at her, a trifle concerned. "Yes, dear," she said. "Why,

here's Harold now." 

Harold walked in and nodded a greeting. 

Candy's eyes popped. Her whole body went slack. 

"Harold, dear, I'd like you to meet Candy Gulf." 

Harold offered his hand. 

Suddenly Candy began to sob convulsively. She covered her face with her hands

and continued crying until Mrs. Chasen called a cab for her. 

"I don't understand it," said Mrs. Chasen as they watched the cab drive off.

"It was something to do with a story about Walter Cronkite." 

                       --- 

The next morning Harold knocked on Maude's door. The latch was missing and the

door swung open. 

"Anyone home?" he cried, walking into the living room. 

No answer. 

"Maude?" he called. 

Silence. 

He glanced around the room and inspected some of the things that caught his

eye. 

Over the fireplace a furled beige umbrella hung like an old trophy. Its bone

handle was shaped like the head of a goose, but one of the inlaid eyes was

missing, making the goose looks as if he were winking. 

He walked over to the Japanese screens. Behind them was an eating alcove built

in the Japanese manner--a raised platform covered with tatami matting. 

Strands of acorns and small sea shells hung across the bedroom doorway. He

separated them and glanced briefly at the ornately carved and canopied bed

inside. It looks like something from Lohengrin he said to himself with a smile

and walked over to the windows. 

An old Victrola with a stack of gramophone records stood along the wall.

Beside it sat an old TV console with its picture tube removed. The cabinet was

used as the shelf for a microscope, and the top served as the stand for a

telescope that peered upward out the open window. 

By the couch in the middle of the room a strange boxlike machine sat on a

table. Harold looked at it intently but her could not make out what it was.

The lights and switches and the rack of brightly colored metal cylinders

puzzled him, nor did he understand the word "Odorific" that was floridly

lettered on its side. 

He walked to the piano and examined the odd assortment of silver frames that

stood on top of it. Here was another puzzle. All the frames were empty. They

contained neither picture nor photograph. 

Harold shrugged and stood for a moment before the big wooden sculpture. The

lacquer shone in the morning light, making the grain seem almost like liquid,

flowing through and around the curves and holes. Instinctively he reached out

to run his hand along the smooth surfaces, but stopped short, deciding he

shouldn't. He turned and walked out to the kitchen. 

Through the window he saw Madame Arouet working in her garden, and he went

outside to talk to her. 

"Excuse me," he said. "Have you seen Maude?" 

She stopped her hoeing and looked up at him from beneath her wide straw hat.

Her wrinkled face showed a weary resignation, but her dark, watery eyes

questioned him keenly. 

"Maude," said Harold. "Do you know where she is?" 

"Maude?" murmured Madame Arouet in a heavy French accent. She didn't

understand. 

"Yes," said Harold. "Maude." 

"Ah! Maude!" She pointed to a large barnlike building farther up the hill. 

"Thank you," said Harold and started off. "Thank you. Merci." 

Madame Arouet bobbed her head and watched him go. A strange sadness filled her

face. She turned back to hoeing her turnips. 

Harold arrived at the building and knocked on the door. It was too thick to

hear though, so he opened it up and stepped inside. The first thing he saw was

an enormous block of ice in the center of the room, with a wire-haired little

man on a platform beside it energetically chipping away. All around were the

trappings of a sculptor's studio--some hanging draperies, some old

furniture, some plaster casts and molds. But what struck Harold was the

abundance of tools, not only hammers and chisels but winches and wrenches and

power saws. 

"Excuse me," he said, and then he figured that the old man was trying to shape

a female figure from the ice and kept looking over at his live model, posing

like Venus. Harold could see her outline through the ice. She was naked. He

hastily turned to go. 

"What do you want?" asked the sculptor, stopping his work. 

"It's all right. I was just looking for Maude." 

The nude model poked her head around from behind the ice. 

"Harold?" she said happily. 

"Maude???!" 

                       --- 

Back in her kitchen Maude filled the kettle and placed it on the stove. Harold

sat in the living room, brooding. 

"There we are," said Maude. "It will be ready in a minute. By the way, Harold,

how's your hearse?" 

"Oh, it's fine." 

"She seemed yare to me." Maude brought in a tray of tea things and began

setting the table. 

"Excuse the mismatched saucers," she said. 

Harold sat back on the couch. "Do you often model for Glaucus?" he asked

nonchalantly. 

"Heavens, no!" said Maude. "I don't have the time. But I do like to keep in

practice, and poor Glaucus occasionally needs to have his memory refreshed as

to the contours of the female form." 

She finished with the table and looked at him squarely. 

"Do you disapprove?" she asked. 

"Me? No!" said Harold and crossed his legs. "Of course not." 

Maude smiled. "Really? Do you think it's wrong?" 

Harold looked up at her. She wanted the truth. He mulled it over. Is it wrong?

he asked himself. 

"No," he answered simply, and smiled. 

Maude smiled back. "Oh, I'm so happy you said that, Harold, because I want to

show you my paintings. Come over here. I call this 'The Rape of Rome.' What do

you think?" 

Harold looked at the large canvas. Vaguely Rubenesque and full of fire and

movement, it depicted a bevy of fat pink ladies struggling with their clothes,

their abductors, and a couple of rearing steeds. 

"I like it," he said. 

"And, of course, down here is quite a graphic depiction of Leda and the Swan." 

Harold looked at the corner of the painting. 

"Why that's ..." 

"Yes," said Maude coyly. "I thought it called for a self-portrait. Now, over

here is my favorite. It's called 'Rainbow with Egg Underneath and an

Elephant.' What does that do for your eyes?" 

"It's very colorful. Very ... full." 

"Thank you. It was my last. I then became infatuated with these--my

'odorifics.'" 

She went over to the boxlike machine and attached a small hose with a sort of

oxygen mask at its end. 

"Ever heard of these, Harold? Of course, this one I built myself. A young

Sioux in a commune gave me the basic blueprint. Here, hold this." 

Harold held the mask while Maude fidgeted with the dials and pump. 

"Have you noticed that art ignores the nose?" she said. "It's true. So I said

let's give the old schnauze a treat. Have a kind of olfactory banquet. I began

first on the easiest--roast beef, old books, mown grass--then I went on to

these." She picked up the metal cylinders and read off their titles: "'An

Evening at Maxims,''Mexican Farmyard.' Here's one you'd like, 'Snowfall on

Forty-second Street.'" 

She took the cylinder and screwed it into the box. The she helped Harold

adjust the mask over his nose. 

"Ready?" she said and threw the switch. The lights went on and the pistons

began to pump. "Okay. What do you smell?" 

Harold closed his eyes and breathed in slowly. 

"Subways," he said surprisedly. 

Maude grinned. "Go on." 

"Perfume ... cigarettes ... cologne ..." He became more and more excited.

"Carpet ... roasting chestnuts .... Snow!" 

"Oh, yes." Maude laughed and turned it off. "You can put together any number

of them." 

"That's really great," said Harold. He put the mask down on the table. "I

wonder if I could make one. I'm pretty good with machines." 

"Oh, sure you could. I'll give it to you and you can see how it works. It's

very simple. You could probably improve on it. I thought, myself of continuing

-- graduating to the abstract and free-smelling--but then I decided to

switch to the tactile." She pointed to the wooden sculpture. "That's my chef

d'oeuvre." 

"Yes. It looks great." 

"No," said Maude. "You have to touch it." She demonstrated. "You have to run

your hands over it, get close to it, really reach out, and fell. Go ahead. You

try it." 

Harold gingerly touched the wood and ran his hand over a sensuous curve. 

"That's right. How's the sensation?" 

The kettle whistled from the kitchen. 

"Oh, excuse me," said Maude. "I'll get the tea. Go ahead now, Harold. Stroke,

palm, caress, explore." 

Harold watched her disappear behind the kitchen door. He turned back to the

sculpture and put both hands firmly on its smooth surfaces. He stepped closer,

and as he moved his hands he found himself enjoying the fell of the polished

wood. His hands became more daring. They swept around a large hole and for a

moment he felt the odd compulsion to stick his head inside it. He controlled

the impulse, but it refused to go away. He looked over his shoulder at the

kitchen. Maude was humming behind the door. His hands continued outlining the

opening and suddenly he stuck his head in it, quickly pulled it out, and took

two steps back from the sculpture. He looked around. Maude was still humming

in the kitchen. No one had seen him. He relaxed, clapped his hands together,

and smiled. 

Maude brought in the tea. "Here we are," she said. "Oat straw tea and ginger

pie. Sit down, Harold." 

"This is certainly a new experience for me," he said, holding Maude's chair

for her before he sat down. 

"Oh, thank you, Harold. Well, try something new each day, that's my motto.

After all, we're given life to find it out. It doesn't last forever." 

"You look as if you could." 

"Me? Ha! Did I tell you I'll be eighty on Saturday?" 

"You don't look eighty." 

"That's the influence of the right food, the right exercise, and the right

breathing. Greet the dawn with 'The Breath of Fire.'" 

She sat back in her chair and demonstrated "The Breath of Fire," followed by

"The Bellows." They left her a little winded. 

"Of course," she said, laughing and catching her breath, "there's no doubt the

body is giving out. I'm well into autumn. I'll have to be giving it all up

after Saturday." 

She finished pouring the tea and put down the pot. 

"That's an old teapot," remarked Harold. 

"Sterling silver," said Maude wistfully. "It was my dear mother-in-law's, part

of a dinner set of fifty pieces. It was sent to me, one of the few things that

survived." Her voice trailed off and she absently sipped her tea. 

Harold regarded her quizzically. She seemed suddenly far away. 

"The ginger pie is delicious," he said, breaking the silence. 

Maude looked up. "What? Oh, thank you, Harold. I'm glad you like it. It's my

own recipe. I'll give it to you if you like. " 

"Oh, I don't cook." 

"Why not?" 

"Because I ... well, men don't ... I mean ... " He paused. "I don't know why,"

he said. 

"Oh, it's fun. Try a cake. It's like making a collage from old magazine

pictures. You have your ingredients, you throw them together, and presto!

You've created something new, something different. Suddenly you're a somebody.

You've made a cake." 

"And you get to eat it," said Harold. 

"Of course," said Maude. "You get to eat it. You even get to share it. I'm all

for everybody baking cakes. But enough of me. Tell me about yourself. What do

you do, Harold, when you aren't visiting funerals?" 

"Oh, a lot of things," said Harold, smiling. 

"Like what?" 

"Well, I'll show you." 

                       --- 

Harold and Maude sat on the hood of Harold's hearse and watched a construction

company across the street tear down an old building. A huge crane swung a

heavy lead ball crashing through the brick and mortar, and a giant bulldozer

shoveled up the debris and dumped it into a truck. 

"Fascinating," said Maude over the din. "Fascinating," and she continued to

gaze, enraptured. 

"Thanks," said Harold. "I've got another place too." 

Seated on a hill near the junk yard, they saw car after car being picked up by

a monstrous claw and dropped into a crusher where, after a noisy pounding,

they were shuffled out as twisted little bales of scrap. 

"There is definitely a certain attraction," said Maude, summing it up. "No

question. It's all very thrilling." She took a bite of a raw carrot. "But I

ask you, Harold," she said, munching solemnly. "Is it enough?" 

"What do you mean?" 

Maude smiled. "Come. I'll show you." 

They drove to a large vegetable field near the sea and knelt between the rows

of early cabbages. 

"I love to watch things grow," Maude said. "Cast your eyes on those little

rascals, Harold. The last time I was here they were just cracking the soil and

pushing up their tiny green heads. Now look at them. Look at the new leaves

inside." 

"Yes, I see," said Harold eagerly. "They're all curled up and fragile--like

a baby's hand." 

"We ought to go see some babies." 

"What?" 

"We ought to go visit a maternity ward. Have you ever been in one?" 

"No, I guess I never have." 

"Oh, they're lots of fun. Maybe we can go this afternoon." 

"All right." 

"Good. We'll drive up through the valley and stop at the flower farm. Ever

walked around a flower farm?" 

"No." 

"Oh, that's a treat. Flowers are so friendly." 

"Really?" 

"Oh, yes," said Maude, "they're so empathetic." 

Later, walking around the flower farm, she elaborated. 

"They grow and bloom, and fade, and die, and change into something else. Look

at those sunflowers! Aren't they beautiful? I think I'd like to change into a

sunflower most of all." 

"Why's that?" asked Harold. 

"Because they're simple." She smiled shyly. "And because they're tall." 

"What's that?" 

"Well, I knew at an early age that I was always going to be short. It was a

disappointment but there was nothing that I could do about it, except make up

my mind that it wasn't going to stop me. It hasn't. Still, I think it might be

fun to be tall." She laughed. "But how about you, Harold? What flower would

you like to be?" 

Harold rubbed his nose. "I don't know," he said. "I'm just an ordinary

person." He gestured out at a field of daisies that ran all the way to the

hills. "Maybe one of those." 

"Why do you say that?" asked Maude, a little perturbed. 

"I guess," he answered softly, "because they are all the same." 

"Oh, but they're not! Look here." She guided him over to a clump of daisies. 

"See? Some are smaller, some are fatter, some grow to the left, some to the

right, some even have petals missing--all kinds of observable differences,

and we haven't even touched the biochemical. You see, Harold, they're like the

Japanese. At first you think they all look alike, but after you get to know

them, you see there is not a repeat in the bunch. It's just like this daisy.

Each person is different, never existed before, and never to exist again." She

picked it. "An individual." 

She smiled, and they both stood up. 

"Well," Harold said moodily, "we may be individuals, all right. But," he

added, glancing out at the field, "we have to grow up together." 

Maude looked at Harold. "That's very true," she murmured. "Still, I believe

that much of the world's sorrow comes from people who know they are this" --

she held the daisy in her hand--"yet let themselves be treated as that." 

She blinked back the tears that were forming in her eyes and looked out over

the thousands and thousands of daisies waving gently in the afternoon sun. 

                       --- 

A red convertible bounced over the dirt curb and swung a quick right. Two

panicked cyclists pulled over as the car sped by them and zigzagged down the

road. 

"Ha!" said Maude, controlling the wheel. "Power steering!" 

"Can't you go any slower?" begged Harold. "There's no rush." 

"You're right!" said Maude and immediately eased up on the gas. "I do get

carried away. I don't approve of rushing and I thank you for reminding me."

She smiled at him. "In China they have a saying: 'No man can see himself

unless he borrow the eyes of a friend.' I'm beholden to you, Harold." 

Harold smiled back. 

"Aw, that's okay," he said, and looked out the window. 

Driving into town, Maude slammed on her brakes at a stop sign. The tires

screeched. They screeched again as she took off. 

"Boy, Maude." Harold sighed. "The way you handle cars. I'm glad we didn't take

mine. I could never treat my car like that." 

"Oh, it's only a machine, Harold. It's not as if it were alive, like a horse

or a camel. We may live in a machine age, but I simply can't treat them as

equals. Of course," she added, turning on the radio, "the age does have its

advantages." 

A rock group played loudly. Maude tapped out the rhythm on the steering wheel. 

"What kind of music do you like, Harold?" 

"Well --" 

Suddenly Harold was thrown against the door as Maude made a fast U-turn, drove

across the street, up onto the sidewalk, and knocked over a mailbox before

finally coming to an abrupt halt. 

"Did you see that?" she asked. 

"What?" said a disoriented Harold. "What happened?" 

"Look." 

"Where?" 

"Over there on the courthouse lawn." 

"What is it?" 

"That little tree. It's in trouble. Come on." 

She got out of the car, followed by a puzzled Harold, and walked briskly over

to a small tree. 

"Look at it, Harold. It's suffocating. It's the smog. People can live with it,

but it gives trees asthma. See, the leaves are turning brown. The poor thing.

Harold, we've got to do something about this life." 

"But what?" 

"We'll transplant it. To the forest." 

"But you can't just dig it up." 

"Why not?" 

"But this is public property." 

"Exactly. Come on." 

"Wait. Don't you think we should get some tools, maybe? And a sack or

something?" 

"Yes, you're right. We'll go see Glaucus. Come on." 

She started back to the car but Harold grabbed her arm. 

"Look!" he said. 

Two policemen had come from the courthouse and stopped at the sight of the

car. They were already walking around it and taking notes. 

"It's the police," said Maude, nonchalantly. "Come on. They're old friends." 

She walked toward them while Harold trailed apprehensively behind. 

"Good afternoon, officer. Bit of trouble here?" 

"Yes, ma'am," said the policeman, tipping his hat. "Somebody had some trouble

parking." 

"Well, it's a tricky turn." 

"Uh, yes, ma'am," he said, not quite understanding. 

"Tell me," said Maude, pointing to the vehicle in front, "is that car parked

all right?" 

"Oh, yes. That's fine." 

"Good. Thank you." 

She started off and turned back. "Um, officer. You might turn off the radio.

It saves the battery." She smiled at him and walked away. 

The policeman turned off the radio. He watched the little old lady take a ring

of keys from her coat and pocket and open the car door. She hopped inside and

opened the other door for the rather nervous-looking youth. 

"Nice old gal," said the second officer, coming over from noting the damage to

the mailbox. "She reminds me of my grand-" 

A screech of tires and a roar of exhaust cut off the rest of the sentence.

They looked up to see Maude zoom away from the curb, pop into second, and

swing around the corner. 

"Forget it," said the second officer after a moment. "My grandmother never

learned to shift." 

                       --- 

They arrived at Glaucus' studio after nightfall. A gas jet on the wall cast

the only light, but a large heating unit was going full blast. The block of

ice in the center of the room had been chipped down to a mere five feet and

was rapidly melting away in the heat. On the corner platform, covered with

rugs and skins, Glaucus snored loudly, bundled up in a parka and a New England

hunting cap with the flaps pulled over his ears. Asleep, he looked much

smaller and more frail. He still held a mallet and an ice pick in his gloved

hands. 

"Oh, my," said Maude. "We're too late." 

"Is he all right?" asked Harold. 

"He's fallen asleep, as usual." She took the tools from his hands and began

removing his boots. "No matter. We'll come back in the morning." 

Harold strolled over to the block of ice. "What is this he's working on?" he

asked. 

"An ice sculpture. It's Venus--the goddess of love. To get it completed is

his unfulfilled dream." 

"It is kind of rough," said Harold, trying to make out the figure. 

"He's never finished one yet. Look around. He's got every kind of tool known

to man, but the poor dear has difficulty staying awake." She finished tucking

a rug around him and walked over to Harold. 

"Look," said Harold. "The ice is melting." 

"I know," said Maude. They watched it for a moment. "That's one of the

drawbacks of the medium." 

                       --- 

Harold sat before the fire in Maude's living room and looked at the flames

dancing around the log. 

"A little after-dinner liqueur?" asked Maude, bringing over a decanter from

the sideboard. 

"Well, I really don't drink." 

"Oh, it's all right. It's organic." 

She poured him a drink and handed him the glass. She poured one for herself

and then sat down in the easy chair opposite him. 

"Let's have a toast, Harold," she said. "To you. As the Irish say, 'May the

path be straight because your feet have trod it.'" 

"Thank you," said Harold and sipped his drink. "It's nice." 

"I'm glad you like it." 

He smiled at her. 

She smiled back. 

He settled into his chair and gestured above the fireplace. "What's that up

there?" 

"My umbrella?" 

"Yes." 

"Oh, that's just an old relic. I found it when I was packing to come to

America. It used to be my defense on picket lines, and rallies, and political

meetings--being dragged off by the police or attacked by the thugs of the

opposition." She laughed. "A long time ago." 

"What were you fighting for?" asked Harold. 

"Oh, Big Issues. Liberty. Rights. Justice. Kings died and kingdoms fell. You

know, I don't regret the kingdoms--I see no sense in borders and nations and

patriotism--but I do miss the kings. When I was a little girl in Vienna, I

was taken to the palace for a garden party. I can still see the sunshine on

the fountains, the parasols, and the flashing uniforms of the young officers.

I thought then I would marry a soldier." She chuckled. "My, my. How Frederick

would chide me about that. He, of course, was so serious, so very tall and

proper. Being a doctor at the university, and in the government, he thought

dignity was in how you wore your hat. That's how we met. I knocked off his

hat. With a snowball in the Volksgarten." She smiled as she remembered. "But

that was all ..."--she gazed into the fire--"before."

            Тя отнесе в кухнята празната кутия от семената. — Някога имах навика да нахлувам в зоомагазините и да освобождавам канарчетата, но се отказах от тази напредничава идея. Зоологическите градини са пълни, а затворите преливат. Господи боже. Колко много светът обича клетката.

            Тя погледна през прозореца над мивката. — Виж, Харолд. Това е мадам Аруе, която обработва градината си. Ю-хуу!

            Тя помаха на облечената в черно стара жена, която старателно прекопаваше голямата си леха със зеленчуци, но старата жена не забеляза.

            Мод въздъхна. — Тя наистина е много мила. Но е толкова старомодна. Седни, ако обичаш, Харолд. Ще сложа чайника и ще пийнем по чаша чудесен топъл чай.

— Благодаря — каза Харолд. — Но аз наистина трябва да тръгвам.

— Това е чай от овесена слама. Ти никога не си пил чай от овесена слама, нали?

— Не.

— Добре тогава. — Тя се усмихна и взе чайника.

— Не, наистина. Благодаря, но имам ангажимент, който не трябва да пропускам.

— О, час при зъболекаря.

— Нещо такова.

— Значи трябва да дойдеш пак някой път.

— Добре — каза Харолд и се запъти към вратата.

— Вратата ми е винаги отворена.

— Добре.

— До скоро.

— Става.

— Обещаваш ли?

Харолд се обърна. — Обещавам — каза той и се усмихна.

 

-------

 

Таванът в кабинета на доктор Харли беше измазан и боядисан в бяло. На случайния наблюдател, помисли си Харолд, той би се сторил гладък, равен и безинтересен.

— Харолд.

Обаче за търсещото око и след известно време майсторството на бояджията и мазача ставаше несъмнено, и онова, което някога бе изглеждало скучно и обикновено придобиваше забележителна импресионистичност.

— Харолд.

Един слой мазилка със светлина и сянка се превръщаше в скалиста пустиня, а едно спираловидно образувание сред боята създаваше впечатлението за мъртво вълнение в полярно море.

— Като че ли не ме слушаше, Харолд. Попитах те дали имаш някакви приятели.

Харолд се откъсна от размишленията си и се концентрира върху въпроса. — Не — отговори той.

— Нито един?

Харолд помисли. — Ами, един, може би.

— Би ли искал да поговорим за този твой приятел?

— Не.

— Познава ли го майка ти?

— Не.

— Били ли сте приятели, когато ходеше на училище?

— Не.

— Разбирам. — Доктор Харли прокара ръка по тила си. Той реши да промени курса на действие.

— Беше ли щастлив в училище? — попита той.

— Да.

— Харесваше ли учителите си?

— Да.

— Съучениците си?

— Да.

— Уроците си?

— Да.

— Тогава защо напусна?

— Запалих химическата лаборатория.

Доктор Харли бавно се изправи и се приближи до прозореца. Нагласи щорите.

— Днес разговорът не върви, Харолд — каза той. — Усещам явна липса на участие от твоя страна. Ние не комуникираме. За мен ти несъмнено си много интересен случай, Харолд, случай, с който бих желал да продължа, но това нежелание да се включиш пълноценно е пагубно за психоаналитичния процес и може единствено да попречи на възможността за ефикасно лечение. Разбираш ли?

— Да — каза Харолд.

— Много добре — каза доктор Харли.

Той седна.

— Кажи ми, Харолд — започна той след известна пауза. — Помниш ли изобщо баща си?

— Не — каза Харолд и добави, — но бих искал.

— Така ли? Защо?

— Бих искал да говоря с него.

— Какво би му казал?

— Не съм сигурен. Бих му показал катафалката си, нещата си.

            — Какви неща?

            — Всичко в моята стая — тезгяха ми, комплекта за химически опити, въжения ми хамут за бесене, кислородното ми устройство за давене, плаката към “Фантомът от операта” — имам много работи.

            — Звучи интригуващо.

— Е — каза замислено Харолд, — те са откъде ли не, без да са части от една неделима цялост, ако разбирате мисълта ми.

 

-------

 

Харолд отнесе сребърния поднос в стаята си и го сложи върху тезгяха. Махна похлупака и погледна отрязаната си глава, изправена сред локва от засъхнала кръв и гарнирана с листенца магданоз. Реши, че определено имаше прилика и можеше да свърши работа преди един или два месеца, но точно сега цялата идея бе някак твърде очевидна. Той взе главата и обели латекса, от който беше получена “кръвта”. По план тя трябваше да бъде сервирана като част от студените ястия, когато майка му и нейните гости се върнеха от блготворителното представление на “Саломе”, но, както е известно на всички военни стратези, каза си той, дори и най-добрият план се проваля, ако тактиката стане прекалено позната на врага.

Той взе главата и я постави върху шията на манекена, седнал напълно облечен на ръба на леглото му. Главата не пасна идеално, тъй като щифтът в шията на манекена държеше твърде хлабаво. Харолд отиде в килера си и потърси между рафтовете кутията с инструментите си. Взе едно сатърче за месо, но не можа да намери длето или отверка.

Мисис Чейсън почука на вратата и влезе в стаята. Носеше дълга вечерна рокля и кожено наметало, преметнато на ръката й, и държеше няколко формуляра на Ай Би Ем.

— Виж, Харолд — каза тя, обръщайки се към манекена, седнал на ръба на леглото. — Нося ти формулярите на трите момичета, които ни изпраща Компютърната агенция за запознанства.

Харолд спря да търси. Той слушаше от килера, зашеметен, със сатърчето за месо в едната си ръка.

— Обадих се на момичетата и поканих всяко от тях на обяд с нас, преди ти да ги изведеш. Първата ще дойде утре в един и половина. Ще си поговорим в библиотеката и ще сервираме обяда в два. Разбра ли?

Харолд наблюдаваше майка си през процепа на вратата на килера. Тя продължаваше да се обръща към манекена.

— Преди всичко, Харолд, очаквам от теб да се държиш като джентълмен. Не забравяй за обноските си и се опитай да накараш момичето да се чувства като у дома си. Аз отивам на опера със семейство Фергюсън — каза тя, докато слагаше наметалото си. — Дано само им се удаде маневрирането около онова голямо черно нещо на алеята. Ако гаражът ти не беше пълен с авточасти и други боклуци, можеше да го паркираш там.

Тя отиде до вратата. — Виж, Харолд, оставям формулярите на Ай Би Ем ето тук. — Тя ги сложи на масата до един галон кръв макс фактор. — Господи. — Тя въздъхна, гледайки бутилката. — Не знам. Какво стана с твоите макети на самолети?

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Това са те — каза тя, докато се обръщаше. — Аз ще... — Тя спря и се вгледа внимателно в манекена.

— Изглеждаш малко блед, скъпи — каза тя. — И да се наспиш добре. В края на краищата, нали искаш да си във форма за утре.

Тя излезе и затвори вратата след себе си.

Харолд излезе от килера и се приближи до манекена. Гледаше го внимателно. Поклати глава и се върна в килера, за да продължи да търси кутията с инструментите си.

 

-------

 

На другия ден в един и трийсет и пет мисис Чейсън отиде на входната врата и посрещна първото предложение на компютъра, симпатична, руса, с носле като на мопс, дребничка студентка на име Кенди Гълф.

— Здрасти — каза тя. — Аз съм Кенди Гълф.

— Здравейте — каза мисис Чейсън. — Ще влезете ли?

— О, благодаря.

— Харолд е в градината. Ще дойде след малко. Да отидем ли в библиотеката?

— О, може.

— Разбрах, че учите в университета, Кенди — каза мисис Чейсън, докато пресичаха хола.

— Да.

— И какво следвате?

— Полит. Втора ми е Домашната.

— Ъ-ъ, поли-какво?

— Политически науки. За всичко, което се случва по света.

— О, разбирам — каза мисис Чейсън, въвеждайки я в библиотеката. — Виж. Ето това там е Харолд. Погледни през прозореца. — Тя махна на Харолд, докато той пресичаше поляната.

Кенди също му махна. Харолд ги видя и махна в отговор. После се скри зад бараката на градинаря.

— Много е сладък — каза Кенди.

— Да, така е — каза любезно мисис Чейсън. — Заповядай, седни.

Кенди се настани с лице към мисис Чейсън, която седна с гръб към френските прозорци.

— Харолд интересува ли се от онова, което се случва по света? — попита Кенди. — Имам предвид, че да следваш такова нещо е супер. И после аз, разбира се, винаги мога да прибягна до Домашната. Тоест, Икономиката на домакинството.

— Да — каза мисис Чейсън малко неопределено. — Добър избор.

— Ами, това е моят живот.

— Кажи ми, Кенди, редовна клиентка ли си на този компютърен клуб?

— За бога, не! — отговори тя и нервно се изкикоти. Поглеждайки бегло през прозореца, тя видя Харолд да идва иззад бараката на градинаря с голяма туба с надпис “Керосин”.

— Аз нямам проблеми със запознанствата — продължи тя. — Разбирате ли, с другите момичета от нашия университетски клуб, значи, всъщност решихме, че някой трябва да пробва. Теглихме сламки и аз загубих! — Тя отново се изкикоти и бързо добави — Но с нетърпение очаквам да се запозная с Харолд.

Мисис Чейсън се усмихна. Зад нея на поляната Харолд се поливаше от глава до пети със съдържанието на тубата. Кенди го гледаше леко смутена.

— Мисля, че би следвало да спомена, Кенди — каза мисис Чейсън, — че Харолд си има и своите малки чудатости.

— О, да! — каза Кенди, схванала най-после. — Няма лошо. Имам брат, който също е истинска откачалка.

И тя се изкикоти, за да покаже на свой ред умението си да губи.

— Знаете ли, никога няма да забравя историята с нашия стар телевизор, в който нямаше части. И Томи взе, че си пъхна главата в него, и започна да съобщава новините пред цялото семейство. Всички изпопадахме. Вижте го малкия Томи как се прави на Уолтър Кронкайт.

Тя надникна през прозореца и зяпна. Бе разпознала Харолд в кълбото от пламъци на двора.

— Да — каза мисис Чейсън, — сигурна съм, че трябва да е било много забавно.

Кенди скочи и посочи към прозореца. — Хар... Хар... Харолд! — изпищя тя.

Мисис Чейсън я погледна с лека загриженост. — Да, скъпа — каза тя. — Какво има, ето го и Харолд.

Харолд влезе и поздрави с кимване.

Очите на Кенди изхвръкнаха. Цялото й тяло се отпусна.

— Харолд, скъпи. Искам да ти представя Кенди Гълф.

Харолд протегна ръка.

Внезапно Кенди избухна в конвулсивни ридания. Тя закри лицето си с ръце и продължи да плаче, докато мисис Чейсън й повика такси.

— Не разбирам — каза мисис Чейсън, докато наблюдаваха отдалечаващото се такси. — Ставаше дума за някаква история за Уолтър Кронкайт.

 

-------

 

На другата сутрин Харолд почука на вратата на Мод. Резето липсваше и вратата зееше отворена.

— Има ли някой в къщи? — извика той, докато влизаше във всекидневната.

Отговор не последва.

— Мод?

Тишина.

Той огледа стаята и проучи някои от нещата, които се набиваха на очи.

Над камината като стар трофей висеше сгънат един бежов чадър. Кокалената му дръжка имаше формата на глава на гъска, но едно от инкрустираните очи липсваше, което създаваше впечатлението, че гъската ни намига.

Той се приближи до паравана в японски стил. Зад него се намираше ниша за хранене, издържана в същия този японски стил — издигната платформа, постлана със сламена рогозка-татами.

На входа на спалнята висяха нанизи от жълъди и дребни раковини. Той отмести импровизираната завеса и хвърли бърз поглед на намиращото се вътре богато украсено с дърворезба и покрито с балдахин легло. Прилича на декор от “Лоенгрин”, каза си той с усмивка и отиде до прозореца.

До стената стоеше стара “Виктрола” с купчина грамофонни плочи. До нея имаше един стар телевизор без кинескоп. Скринът се използваше като рафт за микроскопа, а горният му панел служеше за поставка на един телескоп, който се подаваше през отворения прозорец.

До леглото в средата на стаята върху една маса стоеше някаква странна машина с правоъгълна форма. Харолд я погледна внимателно, но не успя да разгадае предназначението й. Лампичките, превключвателите и групата от ярко оцветени метални цилиндри го озадачиха, не можа да разбере и думата “одорифики”^[3], изписана с ярки цветове на едната й страна.

Той отиде до пианото и проучи странния асортимент от сребърни рамки върху него. Те предлагаха нова загадка. Всички рамки бяха празни. В тях нямаше нито картини, нито снимки.

Харолд сви рамене и постоя за миг пред голямата дървена скулптура. Японският лак блестеше на утринната светлина, като правеше линиите на дървото да изглеждат като течност, която ту прониква в извивките и дупките, ту ги заобикаля. Той инстинктивно посегна с намерението да погали гладката повърхност, но не довърши движението си, долавяйки в него нещо нередно. Обърна се и се запъти към кухнята.

През прозореца видя мадам Аруе да работи в градината си и излезе да говори с нея.

— Извинете — каза той. — Да сте виждали Мод?

Тя спря да копае и го погледна изпод широката периферия на сламената си шапка. Върху набръчканото й лице се четеше уморено примирение, но тъмните й воднисти очи питаха проницателно.

— Мод — каза Харолд. — Знаете ли къде е тя?

— Мод? — промърмори мадам Аруе със силен френски акцент. Тя не разбра.

— Да — каза Харолд. — Мод.

— А! Мод! — тя посочи една голяма, приличаща на хамбар постройка нагоре по хълма.

— Благодаря — каза Харолд и тръгна натам. — Благодаря. Мерси.

Мадам Аруе поклати глава и се загледа след него. Странна тъга покри лицето й. Тя се върна към прекопаването на репите си.

Харолд стигна до постройката и почука на вратата. Тя обаче се оказа твърде дебела, за да го чуят, затова направо я отвори и влезе. Първото нещо, което видя, беше един грамаден леден блок в средата на помещението и един дребен белокос мъж, застанал до него върху платформа, който дълбаеше енергично. Навсякъде се виждаха типичните за ателието на един скулптор атрибути — висящи драперии, стари мебели и гипсови отливки. Но онова, което порази Харолд, беше изобилието от инструменти, не само чукове и длета, но и лебедки, гаечни ключове и електрически триони.

— Ще ме извините ли — каза той и след малко прецени, че старецът се опитва да оформи от леда женска фигура и току поглежда изучаващо своя жив модел, който позираше като Венера. Харолд можеше да види очертанията й в леда. Тя беше гола. Той припряно се обърна да си върви.

— Какво желаете? — попита скулпторът, като спря работата си.

— Всичко е наред. Просто търсех Мод.

Голият модел подаде глава иззад леда.

— Харолд? — каза щастливо тя.

— Мод???!

 

-------

 

Вече в кухнята, Мод напълни чайника и го сложи на печката. Харолд седеше във всекидневната и размишляваше.

— Чаят пристига — каза Мод. — Ще бъде готов след минутка. Между другото, Харолд, как е твоята катафалка?

— О, добре е.

— Изглеждаше маневрена. — Мод донесе нужното за чая и започна да слага масата.

— Извини ме за чинийките. Не си подхождат — каза тя.

Харолд се облегна на леглото. — Често ли позираш на Главк? — попита безгрижно той.

— Не, за бога! — каза Мод. — Нямам време за това. Но наистина ми харесва да поддържам формата си, а бедният Главк понякога има нужда от опресняване на паметта, що се отнася до контурите на женското тяло.

Тя приключи с масата и го погледна недвусмислено.

— Не одобряваш ли? — попита тя.

— Аз? Не! — каза Харолд и кръстоса крака. — Не, разбира се.

Мод се усмихна. — Така ли? Мислиш, че е нередно?

Харолд вдигна очи към нея. Тя искаше истината. Той помисли, без да стигне до заключение. Нередно ли беше, запита се той.

— Не — каза просто той и се усмихна.

Мод се усмихна в отговор. — Толкова се радвам да го чуя, Харолд, защото искам да ти покажа картините си. Ела тук. Тази се казва “Похищаването на римлянките”. Какво мислиш?

Харолд погледна голямото платно. Далечно напомнящо Рубенс и пълно с огън и движение, то изобразяваше група розови дебеланки, които се бореха със своите дрехи и с похитителите си, както и чифт изправени на задните си крака коне.

— Харесва ми — каза той.

— И, разбира се, това долу е едно доста нагледно изображение на Леда и Лебеда.

Харолд погледна в ъгъла на картината.

— Но това е...

— Да — каза свенливо Мод. — Замислих го като автопортрет. А това тук е любимата ми картина. Нарича се “Дъга с яйце под нея и слон”. Какво ще кажат очите ти?

— Много е колоритна. Много е... запълнена.

— Благодаря ти. Тя беше последната. След това се влюбих безумно ето в тези — моите “одорифики”.

Тя отиде до приличащата на кутия машина и прикрепи малък маркуч с нещо като кислородна маска в единия му край.

— Чувал ли си някога за подобни машини, Харолд? Разбира се, тази я построих аз. Мой познат, млад сиукс от една комуна, ми даде основния проект. Ето, дръж това.

Харолд държеше маската, докато Мод се разправяше с дисковете и помпата.

— Забелязал ли си, че изкуството пренебрегва носа? — каза тя. — Вярно е. И аз си казах, нека обърнем внимание и на добрата стара schnauze^[4]. Нека обонянието пирува. Първо започнах с най-лесното — ростбиф, стари книги, окосена трева — после продължих с тези. Тя взе някои от металните цилиндри и прочете на глас надписите върху тях: “Вечер в дома на семейство Максим”, “Мексикански стопански двор”. Ето едно, което ще ти хареса, “Снеговалеж на Четиридесет и втора улица”.

Тя взе цилиндъра и го завинти в кутията. След това помогна на Харолд да нагласи маската на носа си.

— Готов ли си? — каза тя и завъртя превключвателя. Лампичките светнаха и буталата започнаха да изпомпват. — Добре. Какво подушваш?

Харолд затвори очи и бавно пое дъх.

— Метрото — каза изненадано той.

Мод се ухили. — Продължавай.

— Парфюм... цигари... одеколон...— Той ставаше все по-развълнуван. — Килим... кестени, които се пекат... Сняг!

— О, да. — Мод се разсмя и изключи машината. — Можеш да съчетаеш колкото си искаш от тях.

— Наистина е страхотно — каза Харолд. Той сложи маската на масата. — Питам се дали не мога да си направя такава. Доста ме бива с машините.

— Разбира се, че можеш. Ще ти я дам, за да видиш как работи. Много е просто. Вероятно би могъл да я усъвършенстваш. Мислех да продължа и по-нататък — като премина към абстрактното и свободните миризми, но после реших да се насоча към тактилните възприятия. — Тя посочи дървената скулптура. — Това е моят шедьовър.

— Да. Изглежда върхът.

— Не — каза Мод. — Трябва да я докоснеш. — Тя демонстрира. — Трябва да прокараш ръце по нея... иди по-близо, представи си, че под пръстите си имаш човешка кожа. Хайде, опитай.

Харолд с въодушевление докосна дървото и плъзна ръка по една чувствена извивка.

— Точно така. Какво е усещането?

Чайникът изсвири от кухнята.

— О, извини ме — каза Мод. — Ще донеса чая. Продължавай, Харолд. Милвай, докосвай с длан, гали, изследвай.

Харолд наблюдаваше как тя изчезва зад кухненската врата. Той пак се обърна към скулптурата и решително сложи двете си ръце на гладките й повърхности. Пристъпи по-близо и докато движеше ръцете си, откри, че се наслаждава на създаващото асоциации с човешка кожа полирано дърво. Ръцете му станаха по-смели. Те бързо и леко обиколиха една голяма дупка и за миг той почувства странния импулс да промуши главата си в нея. Овладя импулса, но импулсът отказваше да си отиде. Той погледна през рамо към кухнята. Мод си тананикаше зад вратата. Ръцете му продължаваха да се движат по контурите на отвора и внезапно той провря глава в него, бързо я измъкна и се отдръпна на две крачки от скулптурата. Озърна се. Мод още си тананикаше в кухнята. Никой не го бе видял. Той се отпусна, плесна с ръце и се усмихна.

Мод донесе чая. — Чаят — каза тя. — Чай от овесена слама и пай с джинджифил. Седни, Харолд.

— Това несъмнено е ново преживяване за мен — каза той, кавалерствайки зад стола на Мод, преди самият той да седне.

— О, благодаря ти, Харолд. Опитвай всеки ден нещо ново, това е моят девиз. В крайна сметка животът ни е даден, за да го откриваме. Той не е вечен.

— Ти изглеждаш така, сякаш си.

— Кой, аз? Ха! Казах ли ти, че в събота ставам на осемдесет?

— Не изглеждаш на толкова.

— Това е в резултат на добрата храна, подходящата гимнастика и правилното дишане. Посрещни зората с “Диханието на огъня”.

Тя се облегна на стола си и демонстрира “Диханието на огъня”, последвано от “Духалото”. Те я оставиха леко задъхана.

— Разбира се — каза тя със смях, като си поемаше дъх, — няма съмнение, че тялото сдава багажа. Аз съм в късната си есен. Ще трябва да изоставя всичко след събота.

Тя приключи с наливането на чая и остави чайника.

— Това е стар чайник — отбеляза Харолд.

— Чисто сребро — каза замислено Мод. — Беше на скъпата ми свекърва, част от сервиз от петдесет парчета. Изпратиха го на мен, едно от малкото неща, които оцеляха. — Гласът й постепенно заглъхна и тя разсеяно отпи от чая си.

Харолд я наблюдаваше лукаво. Внезапно тя се бе отдалечила.

— Паят с джинджифил е превъзходен — каза той, нарушавайки тишината.

Мод вдигна очи. — Какво? О, благодаря, Харолд. Радвам се, че ти харесва. Рецептата е моя. Ако желаеш, мога да ти я дам.

— О, аз не готвя.

— А защо не?

— Защото аз... добре де, мъжете не... искам да кажа... — Той спря. — Не знам защо — каза той.

— О, забавно е. Опитай с кекс. Това е като да правиш колаж от снимки от старо списание. Имаш съставките, хвърляш ги на едно място — престо! Създал си нещо ново, нещо различно. Изведнъж ставаш някой. Направил си кекс.

— И започваш да го ядеш — каза Харолд.

— Естествено — каза Мод. — Започваш да го ядеш. И дори го делиш с някой друг. Изцяло съм за това всеки да пече кексове. Но стига за мен. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш, Харолд, когато не посещаваш погребения?

— О, с много неща — каза Харолд, като се усмихваше.

— Какви, например?

— Добре, ще ти покажа.

 

-------

 

Харолд и Мод седяха върху капака на катафалката на Харолд и наблюдаваха как някаква строителна компания събаря стара сграда от другата страна на улицата. Огромен кран въртеше тежка оловна топка, която с трясък минаваше през тухлите и хоросана, а един гигантски булдозер загребваше отломките и ги стоварваше в каросерията на един камион.

— Очарователно — каза Мод, надвиквайки грохота. — Очарователно — и тя продължи да зяпа в захлас.

— Мерси — каза Харолд. — Знам и още едно място.

Разположени на един хълм близо до автоморгата, те гледаха как чудовищният нокът поема кола след кола, за да ги пусне в трошачката, където, след шумно бухане и блъскане, те биваха извличани във вид на усукани малки денкове старо желязо.

— Определено има нещо привлекателно — каза в заключение Мод. — Няма спор. Всичко това е много вълнуващо. — Тя отхапа от един суров морков. — Но аз те питам, Харолд — каза тя, дъвчейки тържествено. — Достатъчно ли е това?

— Какво искаш да кажеш?

Мод се усмихна. — Ела. Ще ти покажа.

Те пристигнаха край голямо зеленчуково поле близо до морето и коленичиха между редовете от ранни зелки.

— Обичам да наблюдавам как нещо расте — каза Мод. — Хвърли едно око на тези малки разбойници, Харолд. Последния път, когато идвах, техните зелени главици едва-едва надничаха от почвата. Погледни ги сега. Виж новите листа вътре.

— Да, виждам — каза нетърпеливо Харолд. — Те са накъдрени и крехки — като бебешка ръчичка.

— Няма да е зле да отидем да видим и бебетата.

— Какво?

— Да посетим родилно отделение. Някога ходил ли си там?

— Не, не помня да съм.

— О, много са забавни. Сигурно ще можем да идем днес следобед.

— Може.

 

— Добре. Ще караме през долината и ще спрем до фермата за цветя. Разглеждал ли си ферма за цветя?

— Не.

— О, това е наслада. Цветята са толкова дружелюбни.

— Така ли?

— О, да — каза Мод, — толкова са откликващи.

По-късно, докато се разхождаха из фермата за цветя, тя доразви мисълта си.

— Те растат и цъфтят, и увяхват, и умират, и се превръщат в нещо друго. Виж тези слънчогледи! Не са ли прекрасни? Мисля, че най ми се иска да се превърна в слънчоглед.

— И защо? — попита Харолд.

— Защото са обикновени. — Тя се усмихна срамежливо. — И защото са високи.

— Това пък  защо, толкова ли е важно?

— Ами, като малка знаех, че винаги ще си остана ниска. Беше разочароващо, но не можех да направя нищо по въпроса, освен да реша, че това няма да ме спре. И не е успяло. Но все пак си мисля, че сигурно е забавно да си висок. — Тя се засмя. — А ти, Харолд? Какво цвете би искал да бъдеш?

Харолд се почеса по носа. — Не знам — каза той. — Аз съм съвсем обикновен. — Той посочи едно поле с маргаритки, което се простираше чак до хълмовете. — Може би едно от тези.

— Защо говориш така? — попита малко смутено Мод.

— Предполагам, че — отговори той тихо — защото всички те са еднакви.

— О, но те не са! Виж тук. — Тя го поведе към една група маргаритки.

— Виждаш ли? Някои са по-мънички, други по-шишкави, някои растат наляво, други надясно, на някои дори им липсват листенца — има всякакви видове видими различия, а даже не сме се и докоснали до биохимията. Разбираш ли, Харолд, те са като японците. Първо мислиш, че всички японци изглеждат еднакво, но след като ги опознаеш, виждаш, че в тайфата няма повторения. Като тази маргаритка. Всеки човек е различен, не е съществувал никога преди това и няма да съществува отново. — Тя откъсна маргаритката. — Един индивид.

Усмихна се и двамата се изправиха.

— И така да е — каза унило Харолд, — да приемем, че сме индивиди. Но се налага — добави той, като стрелна с очи полето — да растем заедно.

Мод погледна Харолд. — Съвсем вярно — промърмори тя. — Все пак, аз вярвам, че по-голямата част от болката на света идва от хора, които знаят, че са ето това — тя кимна към маргаритката в ръката си — и въпреки всичко позволяват да бъдат третирани като част от еднаквостта.

Тя примигна, за да спре сълзите, появили се в очите й и обхвана с поглед хилядите и хилядите маргаритки, които нежно се поклащаха под следобедното слънце.

 

-------

 

Един червен автомобил с гюрук подскочи върху мръсния тротоар и направи бърз завой. Двама изплашени велосипедисти се отдръпнаха, когато колата профуча край тях и продължи по пътя на зиг-заг.

— Ха! — каза Мод, овладявайки кормилото. — Мощна работа!

— Не можеш ли да караш по-бавно? — примоли се Харолд. — Ние за никъде не бързаме.

— Прав си! — каза Мод и незабавно отпусна газта. — Наистина се увличам. Не одобрявам бързането и ти благодаря, че ми го напомни. — Тя му се усмихна. — В Китай имат една пословица: “За да видиш себе си, вземи очите на някой приятел”. — Задължена съм ти, Харолд.

Харолд отвърна също с усмивка.

— Всичко е наред — каза той и погледна през прозореца.

Влизайки в града, Мод се тръшна върху спирачките при вида на един знак “стоп”. Гумите изпищяха. Те отново изпищяха, когато  тя полетя.

— За бога, Мод. — Харолд въздъхна. — Начинът, по който управляваш колите. Радвам се, че не взехме моята. Никога не бих се отнасял така с моята кола.

— О, та това е само една машина, Харолд. Тя не е жива като коня или камилата. Може и да живеем в епохата на машините, но аз просто не съм в състояние да ги третирам като равни. Разбира се — добави тя, като включваше радиото, — този век наистина има и своите предимства.

Някаква рокгрупа засвири гръмко. Мод с потупване по волана подхвана ритъма.

— Каква музика харесваш, Харолд?

— Ами —

Внезапно Харолд полетя към вратата, когато Мод направи един бърз завой на сто и осемдесет градуса, пресече улицата, качи се на тротоара и отнесе една пощенска кутия, преди най-после рязко да спре.

— Видя ли това? — попита тя.

— Кое? — каза един дезориентиран Харолд. — Какво стана?

— Виж.

— Къде?

— Ей там, на поляната пред съда.

— Какво има там?

— Онова малко дръвче. То е в беда. Хайде.

Тя слезе от колата, последвана от един объркан Харолд, и чевръсто приближи до дървото.

— Погледни го, Харолд. То се задушава. От смога е. Хората могат да живеят с него, но той причинява астма на дърветата. Виждаш ли, листата покафеняват. Горкото. Харолд, трябва да направим нещо за този живот.

— Но какво?

— Ще го пресадим в гората.

— Но ти не можеш просто така да го откопаеш.

— Защо не?

— Но това е обществена собственост.

— Именно. Хайде.

— Чакай. Не смяташ ли, че може би ще ни трябват някои инструменти? И чувал или нещо подобно?

— Да, имаш право. Ще наминем при Главк. Хайде.

Тя се запъти обратно към колата, но Харолд сграбчи ръката й.

— Гледай! — каза той.

От сградата на съда бяха излезли двама полицаи, които спряха при вида на колата. Те вече я обикаляха и си водеха бележки.

— Полицията — каза Мод безгрижно. — Да вървим. Те са мои стари приятели.

Тя тръгна към тях, докато Харолд се влачеше отзад, изпълнен с мрачни предчувствия.

— Добър ден, полицай. Проблем ли има?

— Да, госпожо — каза полицаят, накланяйки фуражката си. Някой тук има проблем с паркирането.

— Признавам, завоят беше труден.

— Ъ-ъ, да, госпожо — каза той не съвсем уверено.

— Кажете ми — рече Мод, като посочи превозното средство отпред, — тази кола правилно ли е паркирана?

— О, да. Тя е наред.

— Добре, благодаря.

Тя тръгна да върви и се обърна. — Ъ-ъ, полицай. Можете да изключите радиото. Така няма да изтощим акумулатора. — Тя му се усмихна и се отдалечи.

Полицаят изключи радиото. Той гледаше как дребната стара дама вади връзка ключове от джоба на палтото си и отваря вратата на колата. Тя скочи вътре и отвори другата врата пред видимо доста изнервения младеж.

— Приятно старо момиче — каза вторият полицай, след като приключи с описанието на щетите, нанесени на пощенската кутия. — Напомня ми за моята ба —

Писък на гуми и рев на двигател отрязаха края на изречението.

Те вдигнаха поглед, за да видят как Мод се отделя от тротоара, навестява друг тротоар и завива зад ъгъла.

 

— Няма нищо — каза след малко вторият полицай. — Баба ми така и не се научи да сменя скоростите.

 

-------

 

Те пристигнаха в ателието на Главк след мръкнало. Една газена лампа хвърляше единствената светлина в помещението, но затова пък големият отоплителен уред работеше с пълния си капацитет. Леденият блок в центъра на стаята се бе смалил до скромните пет фута и бързо се топеше от горещината. На платформата в ъгъла Главк, увит в одеяла и кожи, шумно хъркаше, навлечен като ескимос, с кожух тип парка, който се допълваше с ловджийска шапка от Нова Англия, чиито краища бяха дръпнати върху ушите му. В съня си той изглеждаше много по-дребен и по-крехък. Още държеше в ръцете си с ръкавици един дървен чук и една кирка за лед.

— Мили боже — каза Мод. — Идваме твърде късно.

— Добре ли е той? — попита Харолд.

— Заспал е, както обикновено. — Тя взе инструментите от ръцете му и започна да сваля обувките му. — Няма значение. Ще се върнем сутринта.

Харолд бавно се разходи до ледения блок. — Над какво работи? — попита той.

— Скулптура от лед. Това е Венера — богинята на любовта. Да я завърши е неговата неосъществена мечта.

— Грубовато е — каза Харолд, като се опитваше да съзре фигурата.

— Досега никога не е завършвал нещо. Огледай се. Той има всички видове инструменти, познати на човечеството, но горкото сладурче не може да не заспи. — Тя приключи с опита си да го увие добре в едно одеяло и отиде при Харолд.

— Гледай — каза Харолд. — Ледът се топи.

— Знам — каза Мод. Те понаблюдаваха известно време. — Това е един от недостатъците на посредника.

 

-------

 

Харолд седна пред огъня във всекидневната на Мод и се загледа в пламъците, които танцуваха около цепеницата.

— Малък ликьор след вечеря? — попита Мод с една гарафа от бюфета в ръце.

— Виж, аз наистина не пия.

— О, не се бой. Натурален е.

Тя му наля питие и му подаде чашата. Сипа и на себе си, след което седна в едно кресло срещу него.

— Да вдигнем тост, Харолд — каза тя. — За теб. Както казват ирландците, “Да бъде права пътеката, върху която са стъпили краката ти”.

— Благодаря — каза Харолд и сръбна от питието си. — Много е хубаво.

— Радвам се, че ти харесва.

Той й се усмихна.

Тя му се усмихна в отговор.

Той се настани удобно на стола си и посочи мястото над камината. — Какво е това отгоре?

— Моят чадър?

— Да.

— О, той е просто една стара реликва. Намерих го, когато си стягах багажа преди да дойда в Америка. Той беше моята защита, когато бях сред стачкуващите, на митинг или политическо събрание — когато полицаите ме влачеха насила или когато ме нападаха онези главорези от опозицията. — Тя се засмя. — Много отдавна.

— За какво се бореше? — попита Харолд.

— О, за Велики Каузи. Свобода. Права. Справедливост. Крале умираха и падаха кралства. Не съжалявам за кралствата — не виждам никакъв смисъл в границите и нациите, и патриотизма — но кралете наистина ми липсват. Във Виена, когато бях малкa, ме заведоха в двореца на едно градинско парти. Още виждам слънчевите отблясъци върху фонтаните, слънчобраните и ослепителните униформи на младите офицери. Тогава си мислех, че ще се омъжа за войник. — Тя се подсмихна. — Боже господи. Как щеше да ме нахока Фредерик за това. Той разбира се, беше толкова сериозен, толкова висок и толкова благовъзпитан. Университетски професор, беше избран в правителството и през цялото време смяташе, че достойнството е в това как носиш шапката си. Така се запознахме. Съборих шапката му. Със снежна топка във Волксгартен. — Тя се усмихна на спомена. — Но всичко това беше...  — тя се взря в огъня — преди.

 

(следва продължение)